Последното се отнасяше до Дийкин, който стана вдървено и погледна часовника си.
— Виж ти! Полунощ! Значи съм прекарал тук седем часа. А казахте четири.
— Банлън имаше нужда от тези седем часа сън. Ти какво очакваш, Дийкин? Да ти съчувствуваме?
— Очаквам храна.
— Карлос е приготвил вечеря. — Дийкин се зачуди кога готвачът е намерил време за това. — В кухнята. Ние вече ядохме.
— Не се и съмнявам.
Двамата слязоха от релсовия насип и тръгнаха към предната платформа на първия вагон. О’Брайън се надвеси настрани и махна с ръка. Банлън също му махна, че е разбрал и изчезна във вътрешността на локомотива. Майорът се обърна и отвори вратата на офицерския салон.
— Идваш ли?
Дийкин разтърка чело.
— След малко. Не забравяйте, че в спряло положение в кабината на локомотива не прониква свеж въздух. След седем часа вътре усещам главата си като кофа.
О’Браъйн го изгледа замислено, но реши, че Дийкин едва ли може да причини вреда, ако остане навън кимна и влезе вътре.
Банлън освободи спирачката. Колелата направиха полуоборот по смръзналите релси, астматичното пухтене на локомотива се засили, облаци дим забълваха през високия комин, след което пухтенето рязко намаля — колелата се задвижиха ритмично и влакът бавно пое по своя път Уловил с ръка парапета, Дийкин се наклони встрани и погледна назад. Трудно можеше да види нещо със сигурност в изпълнената със сняг тъмнина, а и видяното можеше спокойно да се окаже плод на въображението, но все пак му се стори, че между снабдителния вагон и първия от двата конски вагона се отвори празнина. След още половин минута, когато влакът бавно започна да се вие в плавна крива, не остана капка съмнение — двата конски вагона бързо се губеха в мрака като призрачни размазани петна, неподвижни върху релсите, на не по-малко от двеста-триста метра разстояние.
Дийкин се изправи. Макар че на пръв поглед лицето му нищо не изразяваше, един по-проницателен човек би различил все пак проблясък на задоволство. Той натисна дръжката на вратата и влезе в салона. Губернаторът, Клеърмонт, Пиърс и О’Брайън седяха досами печката с чаши в ръце, а Марика се беше настанила встрани, без чаша, отпуснала ръце в скута си. Всички едновременно вдигнаха очи към него. О’Брайън му посочи с жест дъното на влака.
— Храната е в кухнята.
— Къде ще спя тази нощ?
— Би могъл да се научиш да казваш от време на време едно „благодаря“.
— Не си спомням някой да ми е казал „благодаря“, задето прекарах седем часа в онзи проклет локомотив. Та къде ще спя?
— Тук — обади се Клеърмонт. — Разполагай се в някое от канапетата.
— Какво? Непосредствено до бара с напитките?
И понечи да тръгне, но гласът на Клеърмонт го спря.
— Дийкин! — Дийкин се обърна. — Ти свърши добра работа там. Не исках думите ми да прозвучат по този начин. Намръзна ли се?
— Ще оцелея.
Полковникът погледна губернатора, който се поколеба, но все пак кимна. Клеърмонт се пресегна към барчето зад гърба си, извади бутилка уиски и я подаде на Дийкин, който я пое почти неохотно.
— Както спомена госпожица Феърчайлд — продължи полковникът, — ти си невинен до доказване на противното. Разбираш какво искам да кажа. Така че позагрей се.
— Благодаря, господин полковник. Наистина съм признателен.
И Дийкин излезе. Малко преди да отвори вратата за коридора, Марика вдигна поглед и на устните и се появи неуверена усмивка. Той обаче мина с каменно лице покрай нея и момичето се смръзна.
Макар да беше теоретически невъзможно, тримата успяха да се сместят в маломерната кухничка. Карлос и Хенри приеха да се почерпят щедро от бутилката на Дийкин, докато самият той се нахвърли върху внушително по количество, но твърде съмнително в качествено отношение ядене. Както се очакваше, по обясними причини Карлос не беше на висотата на кулинарното си майсторство. Дийкин изстърга чинията с вилица, вдигна своята чаша и я пресуши.
— Извинете, господин Дийкин — заоправдава се Карлос, — но това малко позасъхна във фурната.
Дийкин не попита какво е „това“.
— Добре беше, точно от каквото имах нужда. — Той се прозя. — А сега знам какво най-много ми липсва. — Взе шишето, но веднага пак го остави. — Не съм много по пиенето. Защо не се погрижите за него вместо мен, момчета?
„Момчето“ Карлос грейна.
— Ще се опитаме, господин Дийкин. Ще направим каквото е по силите ни.
И Дийкин се запъти към дневния салон. Тъкмо като влизаше, губернаторът, Клеърмонт, О’Брайън и Пиърс — Марика вече си беше отишла — ставаха да се прибират по купетата си. Те дори не го удостоиха с поглед, камо ли с думи. Дийкин също не им обърна внимание. Добави дърва в огъня, изтегна се на канапето в задната част на салона, извади часовника си и го погледна. Беше един часът.
Седма глава
— Часът е един — каза Сеп Калун. — Ще се върнете ли, преди да съмне? — Ще се върнем.
Бялата Ръка слезе по стъпалата на комендантското помещение и отиде при хората си — петдесетина индианци, събрали се в двора на форта. Всички бяха на конете си, покрити от гъсто падащия сняг. Бялата Ръка яхна своя кон и вдигна ръка в тържествен поздрав. Калун му отговори със същия жест, а вождът се отправи в забързан тръс към портата на форта, следван от своите конници.
Дийкин се размърда, събуди се, свали крака от кушетката и отново погледна часовника си. Четири часът. Стана и тръгна забързано по коридора покрай купетата на губернатора и Марика, през трапезарията и задната врата на вагона. Излезе на площадката, откъдето се прехвърли върху предната платформа на втория вагон. Запромъква се предпазливо и надникна през прозорчето на вратата към вътрешността на вагона.
На не повече от метър и половина от него откъм кухнята в коридора стърчаха чифт мършави крака. Несъмнено принадлежаха на Хенри. Докато Дийкин наблюдаваше, краката се размърдаха и промениха позата си. Хенри — също тъй несъмнено — беше буден.
Дийкин отстъпи назад от прозорчето. Лицето му бе замислено. Изтегли се в единия край на площадката, покатери се върху парапета, пресегна се нагоре и след неколкократни неуспешни опити успя да се изкачи върху покрива. Запълзя на четири крака между вентилаторните комини в средата — единственото сигурно нещо, за което се залови върху покрития с плътна кора лед и сняг покрив. Придвижването му се затрудняваше от постоянното клатушкане и залитане на влака.
Сега се движеха покрай тясна и дълбока клисура, а натежалите от сняг борове растяха досами релсите. Клоните като че ли всеки момент щяха да забършат покрива на вагона. На два пъти, сякаш предупреден от шесто чувство, той погледна през рамо тъкмо навреме, за да види как тежките клони се носят устремно към него. И двата пъти трябваше да се залепи по лице, за да не бъде пометен долу.
Стигна края на втория вагон, промъкна се милиметър по милиметър напред към ръба и погледна надолу. Никак не се изненада, когато видя Карлос, омотан до ушите в дебели дрехи, да крачи напред-назад по платформата. Дийкин все тъй бавно изпълзя назад, обърна се, изправи се на крака и тръгна напред, като едва запазваше равновесие.
Към него полетя огромен боров клон. Дийкин не се колеба. Знаеше, че ако сега не го направи, едва ли щеше да събере повторно самоубийствена решимост. Затича се няколко крачки назад, за да приглуши силата на удара от клона, а ръцете си протегна нагоре и напред на височината на гърдите.
