капака на най-близкия ковчег, върху който бе поставена лампата. Капакът се стрелна нагоре и за миг скри Дийкин от полезрението на Карлос, а в това време лампата се строши на пода и потопи снабдителния вагон в относителен мрак. Дийкин нямаше време да умува. Да се бориш в мрака с въоръжен с нож противник е своеобразна форма на самоубийство.
Той хукна към задната врата, излезе навън и веднага я затвори. Дори не си направи труда да се огледа — единственият път за бягство бе нагоре, към покрива. Изкачи се бързо, като първо се прехвърли през парапета, просна се и надвеси глава в очакване появата на Карлос. Щеше или да скочи отгоре му, или — което бе за предпочитане — да се плъзне назад, да изчака главата на готвача да се подаде и да го ритне. Ала секундите минаваха, а от Карлос ни следа. Дийкин за малко да проумее твърде късно причината. Изви глава назад и се втренчи в гъстата завеса сивкав вихърен сняг. Избърса очи, направи си козирка с две ръце и отново се завзира.
Карлос, на не повече от три метра разстояние, пълзеше предпазливо по средата на покрива, с ножа в едната ръка и с блеснали на фона на тъмното усмихнато лице зъби. Той определено правеше впечатление на човек, който не само си прекарва интересно времето, но дори очаква славно да се позабавлява само след секунда-две. Дийкин не споделяше радостта му. В този момент и петгодишно хлапе би се справило с него без особено затруднение. Имаше обаче едно обстоятелство, което все пак увеличаваше шанса му в сравнение с Карлос. Макар че физическите способности на готвача бяха напълно запазени, едва ли същото важеше и за умствените, удавели в безбрежни количества ръжено уиски.
Дийкин, застанал сега на четири крака, се извърна с лице към наближаващия Карлос. Докато вършеше това, нейде отпред във вихърните снежни облаци му се мярна за миг нещо, което може би бе началото на дълъг подпорен мост над някоя урва, но можеше да се окаже и плод на въображението му. Време за губене нямаше. Карлос беше на по-малко от два метра от него с блясналата си усмивка на вълче доволство. Вече вдигаше ръка над рамото си, за да метне ножа. Нямаше вид на човек, свикнал да не улучва. Дийкин конвулсивно се пресегна със своята дясна ръка и запрати в очите на нападателя си снега, който бе стиснал в шепа. Заслепен, Карлос инстинктивно довърши започнатото мятане на ножа, но Дийкин вече се бе хвърлил напред по очи, малко под траекторията на ножа, а дясното му рамо се заби право в гърдите на Карлос.
Тогава разбра, че готвачът не е просто познатият шишко, а едър здравеняк. Пое удара на цялата тежест на Дийкин, без дори да изохка (вярно, че ледената хлъзгава повърхност бе отнела на Дийкин голяма част от първоначалната инерция на засилването), сключи две ръце около врата му и започна да го души.
Дийкин се опита да разкъса хватката на негъра, но това не беше по силите му. Заудря го с всичката си сила, или по-скоро каквото бе останало от нея, едновременно по лицето и тялото, но Карлос само се усмихна по-широко. Бавно, с притреперващи от напрежение крака, Дийкин прибра колене и бавно започна да се изправя, като по този начин вдигаше и готвача със себе си. Всъщност Карлос не се постара особено да му попречи да стане, цялото му внимание бе съсредоточено в силата на хватката.
Докато двамата мъже се бореха с темпото на забавен кадър, опитвайки се да се задържат върху коварно хлъзгавата повърхност, Карлос погледна за миг вляво. Точно под тях започваше виещата се крива на подпорния мост, под който зееше бездната на бездънна пропаст. Оголил зъби от животинския напън на борбата и от пред вкусването на предстоящата победа, той впи още по-дълбоко пръсти във врата на Дийкин. Неговата прекомерна самоувереност, или по-скоро количеството алкохол в организма, му попречиха изглежда да съобрази с каква цел Дийкин изправи и двамата на крака. Когато разбра, беше късно.
Вкопчил се с две ръце в палтото на Карлос, Дийкин рязко се метна назад по гръб. Съвършено неподготвеният Карлос изгуби равновесие върху ледената повърхност и нямаше друг избор, освен да падне подире му. Ала докато падаха, Дийкин сгъна крака, така че коленете му почти опряха о брадичката, долепи стъпала до корема на Карлос и ритна нагоре с все сили. Скоростта от падането на готвача напред, съчетана с яростното ритане на Дийкин в обратна посока наруши хватката на Карлос и го отпрати с безпомощно махащи ръце и крака извън ръба на вагона през моста в черните дълбини на пропастта.
Дийкин незабавно се вкопчи във вентилатора и се загледа в ждрелото ниско долу. Карлос, превъртащ се във въздуха неестествено мързеливо, забавено, се изгуби в снежния безкрай.
Ушите на Дийкин не бяха единствените, дочули последните звуци, издадени от Карлос на тази земя. Хенри, който си вареше кафе на печката, рязко вдигна глава. Стоя известно време неподвижен, в напрегнато изчакване, но когато звукът не се повтори, сви рамене и се върна при кафеника.
Заморен, останал без дъх, масажиращ натъртения си врат — от което болното рамо го заболя повече, без да му олекне на врата — Дийкин стоя известно време вкопчен във вентилатора, след което се запромъква внимателно към края на вагона и се смъкна на площадката. Влезе вътре, запали втора лампа и продължи изследователската си работа. Отвори още два сандъка с медицински материали — и двата пълни с муниции за уинчестерките. Стигна до петия и щеше да го подмине, ако не забеляза случайно, че е леко по- продълговат от останалите. Това бе достатъчно основание да забие длето в капака. Сандъкът бе натъпкан със сивкави гумени торбички, в каквито обикновено се превозва барут.
Реши да отвори още един сандък, макар вероятността да съдържа същото бе твърде голяма. В този обаче имаше дребни цилиндрични предмети, всеки двайсетина сантиметра дълъг, до един увити в омаслена сива хартия, вероятно не пропускаща вода. Дийкин сложи два броя в джоба си, загаси лампата, мина към предната част на вагона, откачи кожуха си от кръглото прозорче и тъкмо го обличаше, когато видя Хенри да отваря вратата на втория вагон. Носеше кафеник, две големи чаши и фенер. Затвори подире си и се огледа недоумяващо. Изглежда, Карлос не бе имал навика да напуска поста си.
Дийкин не изчака. Бързо отиде в дъното на вагона, излезе на задната площадка и застана зад едно от двете прозорчета.
Хенри, вдигнал високо фенера, отвори отсрещната врата и бавно влезе в продоволствения вагон. Погледна вляво и се закова на място, защото гледката пред очите му не беше за вярване. Съвсем не очакваше да види, че шест от безиросаните сандъци са с безцеремонно изтръгнати капаци, оголили съдържанието си от муниции, барут и динамит. Бавно, с движения на сомнамбул той остави кафеника и чашите и се придвижи към дъното на вагона. Там спря с оцъклени очи и зейнала уста, загледан в трите отворени ковчега — два с уинчестерки, а третият с тленните останки на преподобния Пийбоди. Съвзел се от мимолетния си транс, стюардът започна като обезумял да се оглежда наоколо, сякаш да се увери, че не се намира в компанията на побъркания вандал, причинил неприятната гледка; поколеба се, понечи да се върне откъдето бе дошъл, промени решението си и тръгна към противоположния край на вагона. Натрупалият солиден опит Дийкин ловко се покатери на покрива.
Хенри се появи на задната платформа и трябваше да изминат дълги секунди, за да може замаяното му съзнание да приеме изпратеното от сетивата, или каквото беше останало от тях, послание. Лицето му изрази шок и неверие, когато си даде сметка, че остатъкът от влака липсва. Стоеше вкаменен и не вярваше на очите си. После изведнъж дойде на себе си. Извърна се и изчезна през все още отворената врата. Дийкин се спусна долу и го последва, макар и не тъй забързано.
Хенри притича през продоволствения вагон, по коридора на спалния вагон и накрая се втурна в първия. Спря чак в офицерския салон, където се предполагаше, че Дийкин кротко си проспива нощта. Инстинктът не излъга Хенри. Дийкин беше изчезнал. Стюардът не си изгуби времето да изразява изумление или друго чувство — той по-скоро би се изумил, ако Дийкин си беше на мястото, — а се извърна и хукна обратно откъдето беше дошъл. Когато прекосяваше площадките между първия и втория вагон, умът му беше прекалено зает с многобройни важни мисли, за да му хрумне да вдигне поглед нагоре, но дори да го беше сторил, едва ли щеше да зърне клекналия на покрива Дийкин. Хенри полетя към коридора на спалния вагон, като остави вратата подире си отворена. Дийкин скочи долу и зачака с интерес да види какво ще стане.
Не се наложи дълго да чака. Дочу се яростно удряне с юмрук по вратата и гласът на стюарда, който напълно отговаряше на душевното му състояние:
— За бога, господин майор, елате веднага! Няма ги, няма ги!
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? — Гласът на О’Брайън беше определено раздразнен — глас на внезапно разбуден от сладък сън. — Говори като хората, човече!
— Ами няма ги, господин майор! Двата конски вагона — вече не са там!
— Какво?! Ти си пиян!
— Де да бях. Няма ги, казвам ви. А сандъците с муниция и експлозиви са разбити. Също и ковчезите. И
