Сграбчи го с две ръце и изведнъж осъзна, че тоя съвсем не е толкова голям, колкото си бе помислил — беше го подмамил дебелият пласт пухкав сняг. Клонът се огъна. Дийкин отчаяно залюля крака нагоре, но дори така гърбът му се оказа само на петдесетина сантиметра от покрива. Погледна надолу. Нищо незабелязващият Карлос, все тъй крачещ напред-назад, се озова за миг под него, сетне се изгуби от очи.
Дийкин спусна крака, обърнат с лице към опашката на влака. Петите му изровиха плътни бразди в смръзналия се сняг. Рязко пусна клона с пълното съзнание, че вероятността да бъде изкормен от някой комин в средата на покрива е едно към едно.
Не бе изкормен, но не можа да осъзнае това свое щастие, защото макар да направи усилие да вирне високо глава, ударът при рязкото съприкосновение на гърба му с покрива на вагона бе направо зашеметяващ. Колкото и да изглеждаше невероятно, именно предателската ледена обвивка спаси живота му. Ако се беше приземил върху сух покрив, отрицателното ускорение щеше да е тъй силно, че неминуемо би изгубил съзнание, дори и нещо по-лошо. Така или иначе, и в двата случая резултатът щеше да е същият — безжизненото или натрошено тяло би паднало от покрива. Сега обаче отрицателното ускорение бе намалено от пързалянето на тялото — но затова пък хлъзгането бе шеметно и той със сигурност щеше да излети през задния край на вагона право върху релсите зад влака, където щетите върху тялото му щяха да са далеч по- трайни.
Спасиха го потенциално смъртоносните вентилатори. Ръководен повече от инстинкт, отколкото от съзнателна мисловна дейност, той се вкопчи в първия, който прелетя край него. Категоричното впечатление, че дясната му ръка е изтръгната от рамото, го накара да изтърве комина. Но все пак скоростта на хлъзгането чувствително бе убита. Пресегна се към следващия вентилатор и отново последва същата болезнена сцена. Но сега вече се плъзгаше със скоростта на пешеходец. Зададе се третият и — както видя — последен вентилатор. Обхвана го през лакът с дясната ръка, но прехвърли и лявата, с която се вкопчи в дясната си китка. Изглежда, междувременно се беше обзавел с второ дясно рамо, защото това определено се изтръгна от гнездото си. Ала упорито продължи да се крепи. Тялото му се извъртя на три четвърти оборот, а краката му до коленете щръкнаха през левия ръб на вагона. Продължи обаче да стои вкопчен в комина. Знаеше, че трябва да стори нещо, и то веднага, защото нямаше да издържи още дълго. Бавно, с изкривено от нечовешка болка лице се изтегли към централната линия на покрива, пропълзя назад и по-скоро падна, отколкото се спусна, върху задната площадка.
Отворил спазматично уста за въздух, превит на две, той стоя така може би пет минути и се чувствуваше като първия човек, спуснал се в бъчва или по-скоро паднал от Ниагарския водопад. Прецени нараняванията си неизвестен брой строшени ребра отпред, където пресрещна с гърди боровия клон, не по-малко отзад, където се пльосна по гръб върху покрива и счупени рамо и ключица на кой знае колко места. След предпазливо и продължително опипване обаче успя да установи, че костната му система е все още непокътната. Щеше да е покрит със синини и може би с рани, щеше да изпитва силна, вероятно непоносима болка, но това бяха все неща, на които щеше да се опита да не обръща внимание или поне да не мисли за тях. Те нямаше да го спрат. Изправи се на крака, отвори задната врата на снабдителния вагон и влезе вътре.
Премина през наредените ковчези и сандъци с лекарствени средства и се добра до предната част на вагона, където се взря през едно от двете кръгли прозорчета. Карлос си беше все там — тъпчеше назад- напред и явно не си даваше сметка, че над главата му са се развивали събития. Дийкин свали овчия кожух, закри с него едното прозорче, а другото затули с плътен конски чул. Запали една от множеството газени лампи, наредени на равни разстояния покрай централната пътека. Установи с тревога, че между две от дъските вдясно има тънък процеп, откъдето би могла да проникне светлина. Но за да се види тази светлина, ако действително я имаше, човек трябваше да застане вдясно от вагона, а Карлос беше отпред. Пък и нищо не можеше да стори. Спря да мисли за това и се зае със задачата, която му предстоеше.
С помощта на отвертка и леденостудено длето, с които предвидливо се беше снабдил от запасите на Банлън, откърти капака на жълтия безиросан сандък с месингов обков и надпис: АРМИЯ НА САЩ. Капакът се отдели със скърцане и оглушително пращене, но Дийкин не се трогна. Нечестиви цели се осъществяват далеч по-успешно в движещ се, отколкото в спрял влак. Старата композиция, ръждивите колелета и престарелите дървени вагони вдигаха достатъчно шум по релсите, за да сложат край на всеки нормален човешки разговор дори на няколко метра разстояние. Всяко тракане от вътрешността на продоволствения вагон с изключение може би на пистолетен изстрел не би привлякло вниманието на Карлос, което впрочем бе ангажирано с по-важни дела. Както и преди готвачът бе спрял да се разтъпква и сега наблягаше на течните източници на топлина.
Лекарствените средства се оказаха опаковани в необичайни сиви метални кутии без маркировка. Дийкин отвори капака на едната. Вътре имаше наредени догоре лъскави метални гилзи. Дийкин не реагира. Откритието изглежда не го накара да си прехапе езика. Отвори още две кутии. Същата картина.
Остави сандъка както си беше, с изкъртен капак — явно бе преминал границата, от която нямаше връщане и вече му беше безразлично дали стореното ще бъде открито — и се прехвърли на следващия. Капакът му бе изтръгнат по същия безцеремонен начин, без елементарно уважение към имуществото, собственост на американското правителство. Съдържанието не се отличаваше от това на първия сандък. Дийкин го заряза и тръгна с лампата в ръка към задния край на вагона, без да се занимава повече с така наречените лекарствени запаси. Спря при наредените в редици ковчези и се зае да измъква един от най- долния ред. За празен ковчег, дори ако се отчетеше състоянието на гърба и раменете му, това разместване явно му струваше неимоверно голямо усилие.
Карлос за разлика от него не се отдаваше на занимания, изискващи значително изразходване на енергия. Той все още не бе изгубил вяра в ефикасността на уискито като средство за борба с нечовешкия студ. Беше наврял в уста цялото гърло на шишето, чието дъно сочеше право към небето. Неохотно го свали, разклати го, после го обърна надолу — уви, безрезултатно. Бутилката бе съвършено празна. Натъжен и може би леко олюляващ се, Карлос се запъти към страничния парапет, надвеси се и метна стъклото в тъмата на нощта. Очите му жално проследиха полета на бутилката, докато тя се изгуби почти мигновено в шеметното кръжене на снега. Внезапно тъжният копнеж изчезна, но вместо обичайната лъчезарна усмивка от него лъхна смразяваща леденина. Злобно присвитите очи никак не подхождаха на кръглото добродушно лице. За миг ги притвори, после пак погледна, но видяното си беше там — ясно различима ивица светлина отстрани на продоволствения вагон. Бързината и пъргавината, с които се размърда, бяха неестествени за въззакръгленото му телосложение. Той се прехвърли с отскок от задната платформа на втория вагон върху предната платформа на третия, продоволствения, замръзна за миг, бръкна в дебрите на палтото си и измъкна недружелюбен на вид нож за мятане.
В далечния край на вагона Дийкин свали превърнатия в жалки трески капак на ковчега. Повдигна лампата и надникна вътре. Лицето му се скова, но не изрази изненада или шок. Просто очакванията му се бяха оправдали. Поне преподобният Пийбоди почиваше на подобаващо за целта място. От доста време.
Дийкин върна без особено старание разцепения капак на мястото му и измъкна втори ковчег. Това му отне доста повече време и усилия отколкото за първия, което говореше красноречиво за теглото му. Като използуваше твърде безцеремонно леденостуденото длето, Дийкин свали капака за броени секунди. Хвърли едно око във вътрешността и кимна едва забележимо — ковчегът бе пълен догоре с обилно смазани магазинни винтовки „Уинчестер“ с пълнители.
Като метна небрежно капака върху ковчега, Дийкин постави лампата върху него, свали трети ковчег на пода и с вече отмерени тренирани движения свали капака, без изобщо да губи време. Едва отбеляза, че и той е пълен с чисто нови уинчестерки, и нещо привлече будното му внимание. Очите му се отместиха леко вляво. Пламъкът на газената лампа се люшна леко, само веднъж, като че от внезапно течение. А течение не би трябвало да става.
Дийкин рязко се извъртя в мига, в който Карлос, замахнал с ножа, вече се мяташе връз него. Дийкин улови ръката с ножа за китката и последва кратка ожесточена схватка, която приключи временно, щом и двамата се препънаха в единия ковчег и се разлетяха — Дийкин в пътеката между две редици ковчези, а Карлос в средата на вагона. И двамата светкавично скочиха на крака, но Дийкин, въпреки болежките и натъртванията или може би понеже хладнокръвно си даваше сметка, че единственият нож е в ръцете на противника, беше малко по-пъргав. Карлос беше сменил хватката и сега държеше ножа готов за мятане. Дийкин не разполагаше с пространство за маневриране, нито за лъжливи хватки, затова светкавично срита
