изкриви от безсилен буреносен гняв.
— Проклятие! Трижди проклятие! Бялата Ръка попита кротко:
— Неприятности, Сеп Калун? Неприятности за Бялата Ръка?
— Неприятности я! Чуй: „Опитът за справяне с войнишките вагони провален. Многобройна охрана на всички вагони. Чакам указания.“ Как, за Бога, тези глупаци не са…
— С подобни приказки нищо няма да се постигне, Калун. — Калун изгледа безизразно индианеца. — Аз ще се опитам да направя нещо с моите момчета.
— Нощта е лоша.
Калун отвори вратата и излезе.
Бялата Ръка го последва, като затвори след себе си. Само секунди след излизането и двамата бяха побелели от гъсто сипещия се сняг.
— Много лоша нощ, Бяла Ръка — повтори Калун.
— Наградата е голяма. Това са твои думи, Сеп Калун.
— Ще можеш ли? В такова време? — Индианецът кимна. — Добре тогава. На влизане в Прохода на сломените сърца. От едната страна има голяма скала, от другата скатът е стръмен и е пълно с камънаци, зад които можете да се прикриете. Конете си оставете на около половин миля…
— Бялата Ръка знае какво да прави.
— Извинявай. Хайде. Ще им кажем да наредят на Банлън да спре там влака. Работата ще е детска игра за теб, Бяла Ръка.
— Знам и затова не ми харесва. Аз съм воин и живея, за да се сражавам. Но мразя кланетата.
— Наградата е много голяма.
Вождът кимна мълчаливо. Двамата се върнаха при телеграфа, където Картър изчукваше някакво съобщение. Калун му махна да спре, седна зад бюрото, написа кратко съобщение, връчи го на един от пазачите, за да го предаде на Картър, след което се обърна към Симсън:
— Вслушвай се внимателно, приятелю.
Картър се зае с посланието, а Симсън в това време записваше. В края на предаването Калун попита:
— Е, Симсън?
— „Инструктирайте Банлън да спре влака двеста метра след като навлезете в Прохода на сломените сърца.“
Калун кимна одобрително на Картър.
— Може и да доживееш до дълбока старост. Още докато говореше, започна да постъпва морзово съобщение. Беше кратко и Картър го изчете, без да чака обичайното потвърждение от Симсън.
— „Ясно. Край на предаването.“
Калун се усмихна с най-благата си усмивка и рече:
— В ръцете ни са, Бяла Ръка.
Съдейки по едва забележимото изражение на Дийкин, той не беше на същото мнение. Свали слушалките, със силно дръпване откачи кабела от жицата над главата си, ритна предавателя. Той се търкулна надолу по стръмния склон към непрогледния мрак. Тръгна забързано, като заобиколи влака, докато стигна до стъпалата на локомотивната кабина. Качи се горе, избърса снега от лицето си и погледна стрелката.
Беше слязла опасно ниско. Дийкин бързо отвори вратата на пещта, погледна едва мъждукащата жарава и се зае да подхранва огъня. Този път, дали защото беше крайно изморен или угрижен, никак не бързаше да тръгне веднага след тази операция. Напротив, той загрижено се втренчи в стрелката и търпеливо я зачака да се изкатери от синьото деление малко над червеното. Банлън беше предупредил, че там е опасната зона, но това явно не тревожеше Дийкин. Той затвори вратата на бясно разбумтялата се пещ, взе една масльонка и два железопътни клина от кутията с инструменти на Банлън, вдигна яката на овчия си кожух и отново слезе на земята.
Предпазливо се придвижи по обичайния вече начин — със заобикалки — към опашката на влака и се промъкна към задната част на продоволствения вагон. Карлос пак беше на мястото си — сгушен в палтото, зъзнещ и правещ напразни опити да се пребори с несгодите на суровата нощ с помощта на бутилка уиски. Дийкин кимна в знак на удовлетворение, безшумно се смъкна на четири крака и запълзя под вагона към средата на влака. Пълзеше всъщност на лакти и внимаваше да не вдига шум, което доста го бавеше. Накрая спря, извъртя се по гръб с безкрайна предпазливост и погледна нагоре.
Точно над главата му беше скреплението между задната част на продоволствения и предницата на първия конски вагон. На площадката на въпросния конски вагон, на не повече от метър и половина от Дийкин ясно се виждаше фигурата на Карлос.
Като внимаваше да не удари метал в метал, Дийкин улови двете централни връзки и се опита да ги отвие. Веднага обаче се отказа от намерението си — донякъде защото си даде сметка, че ако не го стори, кожата на ръцете му ще остане полепнала за метала. Взе масльонката и впръска щедра дажба смазочно масло върху главите на болтовете. В този миг до слуха му долетя някакъв звук. Бавно остави масльонката в снега и още по-бавно се извърна, вперил очи нагоре.
Разбра откъде идва шумът. Карлос беше оставил бутилката и сега се изправяше После започна да се разхожда напред-назад, като тупаше с крака и пляскаше ръце, с надеждата да възстанови кръвообращението си. След няколко минути обаче явно предпочете отново вътрешното загряване и се върна при шишето уиски.
А Дийкин възобнови заниманието си. Отново се захвана за болтовете, заизвива ги, но все със същия резултат. Нищо. Много внимателно ги пусна, бръкна в пазвата си и извади двата железопътни клина. В сравнение със свързващите болтове металът, който държеше в ръка, бе почти топъл. Бавно и предпазливо пъхна клиновете в свръзките и натисна с въртеливо движение. Този път допълнителният натиск си свърши работата и болтът едва забележимо помръдна с леко прискърцване. Дийкин замръзна в пълна неподвижност, сетне бавно вдигна поглед нагоре. Карлос се размърда, изправи се от полусвитото си положение до парапета, огледа се неохотно и отново се сгуши при своята бутилка.
Дийкин възобнови атаката срещу непокорните свръзки. Като редуваше масльонката и клиновете, за кратко време стигна дотам, че за пълното отвъртане на болтовете трябваха само два или три оборота. Свали клиновете и довърши работата с ръце. Двете половини на болта се отделиха една от друга. Той ги пое и ги свали бавно и съвършено безшумно, докато увиснаха на съответните верижки.
Вдигна поглед нагоре. Карлос не беше помръднал. Отново на колене и лакти се придвижи сантиметър по сантиметър назад, откъдето беше дошъл, изпълзя встрани от релсите и по вече утъпкания благоразумно обиколен път се върна при локомотива. Както можеше да се предположи, стрелката се беше отклонила силно към синьото деление. След още малко време, като нахрани ненаситния търбух на пещта — занимание, което откровено започна да му додява, — стрелката най-сетне се качи към червената черта. Дийкин се отпусна изнурено на столчето в ъгъла и притвори очи.
Не можеше да се прецени дали спи, но ако бе така, той явно бе задействувал някакъв часовников механизъм в съзнанието си, защото на равни интервали се стряскаше, добавяше дърва в пещта и се връщаше на мястото си. Когато Банлън и Рафърти, съпровождани от О’Брайън, се върнаха на работното си място, намериха го сгърчен надве върху столчето, с клюмнала на гърдите глава. На пръв поглед спеше. Внезапно се стресна и вдигна очи.
— Както и очаквах — заяви О’Брайън с хладно презрение. — Спим ли на работното си място, Дийкин?
Дийкин не отговори, само посочи с палец уреда. Банлън отиде да хвърли едно око.
— Ако е спал, господин майор, не е било дълго. Налягането е точно каквото трябва да бъде. — Обърна се без притеснение по посока на вагона с горивото: дървата бяха старателно подредени, без следа от предишното им разместване. — Изразходвал е точно толкова гориво, колкото трябва. Добре се е справил. Разбира се, предвид опита му с огъня, като подпалването на Лейкс Кросинг…
— Достатъчно, Банлън — прекъсна го О’Брайън. — Хайде, ела с мен.
