— Ще Ви потрябва. Както и най-топлите дрехи, които имате. Навън е зловещ студ. След малко ще се върна. — Той се огледа с любопитство. — Няма ли да сте по-нашироко в купетата си?
— Прав сте, господин О’Брайън. — Карлос, разчекнал уста в необятна усмивка, посочи нажежената до червено печка. — Но там това ще ни липсва. Тук е най-топлото място в целия влак.
Второто най-топло място във влака несъмнено бе кабината на локомотива. В момента обаче температурата вътре беше с няколко градуса под очакваното поради тежките облаци сняг, които вятърът неуморно навяваше вътре. Ала яростно червеното сияние откъм отворената пещ, което правеше излишни двете газени лампи, поне създаваше илюзия за топлина. Дийкин обаче, както по всичко личеше, не изпитваше студ — лицето му, огряно от жаравата, лъщеше от пот.
Той хвърли вътре последния наръч дърва, изправи се и погледна измервателния уред за парата. Иглата се колебаеше недалеч от червената линия. Той кимна доволен и затвори вратата на пещта. Светлината в кабината незабавно намаля, а когато Дийкин свали една от лампите и я отнесе със себе си в открития вагон с горивото, вътре стана почти тъмно. Запасите от дърва бяха добри — вагонът беше две трети пълен. Той остави лампата на пода и се залови трескаво за работа — зае се да прехвърля цепениците от дясната страна в лявата.
След петнайсетина минути лицето му не само лъщеше, а се къпеше в пот, въпреки че температурата в открития вагон беше до точката на замръзване. Макар че местенето на тежки трупи не е лесна работа, Дийкин вече беше прехвърлил половината товар отдясно вляво. Той се изправи уморено, потърка схванатия си гръб, отиде в кабината и погледна уреда. Докато се беше трудил, стрелката бе спаднала под синята черта. Дийкин забързано отвори пещта, разрови жаравата, метна в зейналата ненаситна паст наръч дърва, затвори вратата и без дори да погледне втори път стрелката, се върна запъхтян във вагона и поднови изтощителното си занимание.
Още най-много двайсетина едри цепеници и той замръзна на място, после донесе газената лампа да огледа останалия куп по-отблизо. Остави лампата встрани до себе си, прехвърли още десетина дърва и пак се пресегна да я вземе. Бавно коленичи, а обикновено безизразното му лице се скова от ярост.
Двамата мъже, сгушени един до друг, несъмнено бяха мъртви, буквално смръзнали се заедно. Дийкин разчисти още едно-две дървета, за да разкрие лицата и горната част на телата. В главите и на двамата зееха ужасяващи рани. Облечени бяха в кавалерийски униформи — едната капитанска, другата — на лейтенант. Несъмнено това бяха липсващите офицери на Клеърмонт — Оуклънд и Нюъл.
Гневът се изпари от лицето на Дийкин — човек, който водеше живот като неговия, не можеше да си позволи подобно чувство. Стана и бързо се зае да връща дървата на предишното им място, като ги нареждаше по същия начин, по който ги завари. Както можеше да се очаква, поради належащата нужда от точно подреждане и главоломно растящата му умора, която вече граничеше с крайното изтощение, работата този път отне двойно повече време.
Когато свърши, отиде отново да провери стрелката, намери я доста под синята черта и побърза да отвори пещта. Жарава почти нямаше. Дийкин уморено се залови да подхранва огъня и напълни пещта до краен предел. Отново затвори вратата, без да погледне уреда. Вдигна високо яка, нахлупи шапката си над очите и се спусна на земята сред ледения сковаващ дъх на белотата, която прерастваше вече в снежна буря.
Без да си дава голям труд да се прикрива — видимостта беше почти нулева, — Дийкин тръгна към опашката на влака; мина покрай вагона с дневния салон и трапезарията, после покрай втория — с кухнята и спалните купета. В края на този вагон рязко се закова на място и наклони глава на една страна. До слуха му отчетливо долетя особен бълбукащ звук. Странен при дадените обстоятелства, но при нормални условия лесно различим. Дийкин се плъзна напред в призрачната тишина и предпазливо надникна през едно прозорче към задния край на вагона.
Върху парапета в предната платформа на третия вагон, продоволствения, се беше покачил мъж и пиеше жадно, отметнал назад глава, направо от гърлото на бутилка. Тъй като снегът навяваше почти хоризонтално, и то откъм локомотива, мъжът всъщност се намираше в безснежен оазис. Дийкин го разпозна без особено затруднение — това беше Хенри.
Дийкин облегна гръб на вагона, въздъхна дълбоко с облекчение, прокара ръкав по челото, за да подчертае обзелото го чувство, отстъпи няколко крачки назад, за да опише полукръг в снега, по-далеч от пиещия, и по този начин да стигне безопасно задната част на продоволствения вагон. Този път постъпи доста по-предпазливо. Спусна се на четири крака, бавно запълзя напред и вдигна очи. На задната площадка пазеше втори човек. Кръглото черно лице на Карлос не можеше да се сбърка дори в тъмното, а и зъбите му отново святкаха в неизменна усмивка.
Дийкин повтори заобиколната тактика и така стигна задната площадка на първия конски вагон. Покачи се, предпазливо се прокрадна вътре и затвори подире си. Докато се придвижваше към предницата на вагона, единият от конете подплашено изцвили. Дийкин веднага отиде при него, поглади го по шията и му заговори успокоително. Конят завря муцуна в лицето му и се укроти. Дори да беше чул, Карлос едва ли би обърнал внимание на цвиленето — това бе естествен звук за един конски вагон, а и нощта не предразполагаше към прекалена бдителност.
Стигнал началото на вагона, Дийкин надникна през един процеп. Карлос, само на две-три крачки от него, изглежда съзерцаваше недоволно измръзналите си крака. Дийкин се извърна към сандъка със сеното вляво от себе си, безкрайно внимателно и безшумно свали горните летви, последвани от наръч сено, измъкна предавателя, върна сеното, после летвите и понесе уреда към задната врата. Смъкна се по стълбите и се огледа — видимостта не се беше подобрила, — скочи в снега и забърза към опашката на влака.
На петнадесетина метра оттам за щастие имаше телеграфен стълб. Той размота провесения кабел и закачи единия му край за колана си. След което започна да се катери нагоре по стълба.
Именно „започна“. Успя да изкачи не повече от един метър, след което увисна безпомощно, без да е в състояние да напредне. Съчетанието от сняг, ураганен вятър и безбожна температура бе омръзнало стълба в непробиваема ризница от лед, която свеждаше коефициента на триенето до нула, лишаваше го от възможност изобщо да се залови за нещо и правеше непосилно понататъшното му изкачване. Дийкин слезе пак на земята, постоя известно време дълбоко замислен, след което раздра част от ризата си на две.
Отиде при най-близката обтяжна жица, обви крака около нея и като си помагаше с тях и с импровизираните ръкавици от ризата, отново започна да се катери. Не беше никак лесно, а и като се има предвид всичко, което бе преживял до този момент, само по себе си съсипващо, той вършеше направо подвиг. Когато най-сетне се озова горе и възседна напречната греда, най-много го тревожеха измръзналите ръце — не ги усещаше. Последното, което му липсваше сега, бе едно измръзване.
След двеминутно разтриване и мачкане болката, която постепенно започна да се обажда, го убеди, че кръвообращението се възстановява и не го е сполетяла беда. Откачи влачещия се от колана му край на кабела, прикрепи го здраво към телеграфната жица и се спусна на земята по същия начин, но с такава бързина, че ръцете, които доскоро бяха измръзнали, сега ги чувствуваше като изгорени. Свали платнището от предавателя и се надвеси над него, като го прикриваше, доколкото бе възможно, от снега. Започна да предава.
Във Форт Хъмболт, където времето не беше по-добро, но не беше и по-лошо, в стаята на коменданта седяха Сеп Калун, Бялата Ръка и още двама бели. Калун както обикновено се беше разположил с крака върху писалището на полковник Феърчайлд и се разпореждаше свободно с уискито и пурите на полковника. Бялата Ръка седеше изправен в неудобен на вид стол с твърда облегалка и демонстративно не докосваше поставената отпреде му чаша. Вратата се отвори и лицето на влезлия мъж изрази онази степен на напрегнатост и загриженост, която е възможна за едно покрито със сняг брадато-мустакато-бакенбардесто лице.
Калун и Бялата Ръка се спогледаха, след което и двамата тръгнаха към вратата. Когато стигнаха стаята на телеграфиста, Картър вече записваше съобщението. Калун метна кратък поглед на него и на Симсън, втория пленен телеграфист, кимна на двамата пазачи и зае обичайното си място и поза зад писалището. Бялата Ръка остана прав. Картър спря да пише и подаде листа на Калун, чието лице почти незабавно се
