Човек, който се надсмива над закона, убиец, подпалвач… Как смеете да се позовавате на свещената конституция на Съединените щати! — Той млъкна, може би защото ся даде сметка, че не е на висотата на драматичния си талант.
— Не ни е известно със сигурност, че Оукланд и Нюъл са убити, нито че Пийбоди е жертва на…
— Опитвате да се самоободрите — презрително го сряза Дийкин. После замислено се вгледа в губернатора.
— Или може би не възнамерявате да заключите довечера вратата на спалното си купе? — Тъй като Феърчайлд не побърза да се възползува от предоставената пауза, той продължи: — Освен, разбира се, ако не ви е известно със сигурност, че вие лично няма от какво да се страхувате. Губернаторът бе възмутен.
— Ще ми платите за този злостен намек, Дийкин!
— Чуйте само кой говори за злостни намеци — уморено изрече Дийкин. — Щял съм да платя. С какво? С главата си? Тя вече е заложена. Господи, каква красива картинка! Седите си тук, твърдо решени да ме предадете на правосъдието, като през цялото време ръцете на един от вас са оплескани с кръвта на четирима души. А може и да не са четирима, а осемдесет и четирима.
— Осемдесет и четирима! — опита се Феърчайлд да упражни остатъка от бързо изпаряващото се високомерие.
— Както сам се изразихте току-що, господин губернатор, не знаем със сигурност дали загубата на войнишките вагони е нещастен случай. — Дийкин се загледа в пространството, после отново фокусира погледа си върху губернатора: — Нито пък дали само един от вас осмината — защото макар да не са тук, не можем да изключим Банлън и Рафърти, а само госпожица Феърчайлд — е отговорен за убийствата. Може двама или трима от вас да работят в съдружие, а в такъв случай всички са еднакво виновни в очите на закона. Тук си казва думата моето образование по медицинско право. Макар да отказвате да му вярвате.
И Дийкин с преднамереност обърна гръб на компанията, подпря лакти на месинговия парапет до прозореца и се загледа в сгъстяващия се, натежал от снега здрач.
Шеста глава
Банлън бавно спря влака, застопори спирачката, прибра тежкия гаечен ключ, уморено избърса потта от челото си с не особено чист парцал и се обърна към подпрелия се от другата страна на кабината Рафърти. Войникът стоеше с полузатворени очи и се олюляваше от крайно изнурение.
— Стига толкоз — рече машинистът.
— Стига — съгласи се помощникът му. — Умрял съм от умора.
— Значи ставаме общо два трупа. — Банлън присви очи към заснежения мрак и потрепера. — Хайде, да вървим при твоя полковник.
Полковникът в това време седеше до бумтящата печка, почти залепен за нея. Редом с него се гушеха губернаторът, О’Брайън, Пиърс и Марика. Всички държаха в ръце чаши с различни напитки. Дийкин седеше на пода в отдалечения ъгъл, свит на кълбо от студ. Както би могло да се предположи, в неговата ръка чаша липсваше.
Вратата, от която се излизаше на предната платформа, се отвори и в салона нахлуха Банлън и Рафърти, съпроводени от яростен повей на мразовит въздух и гъст облак сняг. Те побързаха да затворят след себе си. Бяха пребледнели, видът им издаваше крайна степен на изтощение. Банлън се прозя неудържимо, като възпитано прикри с ръка зейналата си уста — все пак човек не се прозява в присъствието на губернатори и полковници. Но сетне пак не се стърпя, повтори прозя в ката и рече:
— Повече не можем, господин полковник. Трябва да полегнем, иначе ще паднем, както си стоим.
— Добра работа свършихте, Банлън, дори повече от добра. Няма да пропусна да изтъкна това пред работодателите ви от „Юниън Пасифик“. Що се отнася до теб, Рафърти, гордея се с труда ти. — Клеърмонт размисли кратко. — Разположи се в моето легло, Банлън, а Рафърти да се настани на мястото на майора.
— Благодаря — прозя се за трети път Банлън. — Още нещо, господин полковник. Някой трябва да поддържа парата.
— Това ми се вижда прахосване на гориво. Не може ли огънят да си изгасне и после пак да го разпалите?
— Изключено! — Банлън тръсна силно глава и с това сложи край на споровете. — Повторното запалване ще ни отнеме няколко часа и за него ще отиде също толкова гориво, колкото за поддържане на огъня. Но не това е най-важното. Ако огънят изгасне и водата в кондензаторните тръби замръзне… какво да ви кажа, господин полковник, пеша пътят до Форт Хъмболт е въздългичък.
Дийкин се изправи сковано на крака.
— Не съм от любителите на подобно придвижване. Ще отида да се грижа за огъня.
— Ти? — Пиърс също се изправи, а лицето му незабавно помръкна от подозрителност. — Откъде изведнъж тази трудолюбивост и самопожертвователност?
— Не храня дори капка от изброените добродетели и последното нещо, което може да очаквате от мен, е да се жертвам за някой от вас. Но тук става дума и за моята кожа, а вие вече знаете колко високо я ценя. Освен това, маршале, много съм чувствителен и усещам как популярността ми сред вас силно спада. Да не говорим, че ми е студено — това местенце тук е на течение, — а в кабината на локомотива е уютно и топло. Също така не ми се ще да прекарам остатъка от нощта, като ви наблюдавам как се наливате с уиски, да не говорим, че ще се чувствувам в по-голяма безопасност по-далеч от вас. Имам предвид конкретно вас, Пиърс. Пък и освен на мен на никой друг не можете да се доверите — или забравяте, маршале, че аз единствен съм извън всякакво подозрение?
Дийкин се обърна и погледна въпросително Банлън, който от своя страна погледна по същия начин полковник Клеърмонт. Клеърмонт се поколеба, но накрая кимна.
— Подклаждай огъня на всеки половин час — започна да дава наставленията си машинистът. — Гориво подавай, колкото стрелката да се задържа между синьото и червеното деление. Ако се изкачи към червеното, клапанът за изпускане на пара е до самия уред.
Дийкин кимна и излезе. Пиърс го проследи с неспокоен поглед, после се обърна към Клеърмонт.
— Не ми харесва тази работа. Какво ще му попречи да откачи локомотива и да отпътува самичък? Всички знаем, че този негодник пред нищо няма да се спре.
— Ето това ще го спре, господин маршал — протегна Банлън огромния ключ. — Застопорих и заключих спирачното колело. Искате ли да ви поверя ключа?
— Искам, разбира се.
Пиърс пое ключа, седна, поотпусна се и се пресегна към чашата си. В същия миг О’Брайън стана и кимна на Банлън и Рафърти.
— Елате да ви покажа къде ще спите.
Тримата излязоха от дневното помещение и майорът ги поведе към дъното на втория вагон. Показа на Банлън купето на полковника, после влязоха с Рафърти в неговото.
— Тук добре ли е? — попита, а докато войничето се оглеждаше със страхопочитание, той със светкавичен жест измъкна от шкафчето бутилка уиски и извади ръката, в която я държеше, отзад в коридора — да не се вижда.
— Разбира се, много ви благодаря, сър — отвърна Рафърти.
— Чудесно. Тогава лека нощ.
О’Брайън затвори вратата и тръгна обратно по коридора, докато стигна до кухнята. Най-безцеремонно нахълта вътре, без да почука, и веднага затвори след себе си. Кухнята беше съвсем малка, два метра на метър и половина, а като се приспадне пространството, заето от готварската печка с дърва, долапите за тенджери, други съдове и провизии, вътре нямаше къде готвачът да се обърне. Но по всичко личеше, че Карлос и Хенри, всеки кацнал на миниатюрно столче, не се чувствуваха на тясно.
При влизането на майора и двамата вдигнаха глави към него с обичайните си изражения — Хенри на ръба на отчаянието, а Карлос грейнал в слънчева усмивка.
О’Брайън постави шишето на малката работна маса.
