замръзнал до смърт в Сибир. Явно беше мъртъв от часове, но не знаех броя им.
Имаше четири златни нашивки на ръкавите — значи капитанът. Странно, капитанът в кабината на радиста. Капитаните рядко се задържат там и още по-рядко сядат зад бюрото. Беше се отпуснал назад в стола си, с глава, килната на една страна, така че тилът му опираше в някакво яке, висящо на преградата, а едната страна на лицето му лежеше върху близкия стенен шкаф. Очевидно в това положение го крепеше вкочанясването, макар че трябваше да се е свлякъл на пода или поне да се е наклонил напред върху масичката, преди още да се вкочани.
Не виждах никакви външни белези на насилие, но след като допуснах, че ще е твърде голямо съвпадение, ако приема, че е починал от естествена смърт, докато се е подготвял да брани живота си с колт в ръка, го огледах по-внимателно. Опитах се да го изправя, но той не помръдна. Отново опитах и чух звук от раздиране на плат, тялото внезапно се изправи и падна върху масата, а дясната ръка тромаво се извъртя нагоре и насочи с обвиняващ жест колта към небето.
Сега вече разбрах как е умрял и защо не е паднал напред. Беше убит с оръжие, което стърчеше от гръбначния му стълб, забито някъде между шестия и седмия прешлен, не бях съвсем сигурен, а дръжката на това оръжие се беше закачила в джоба на якето и задържаше тялото му.
Естеството на работата ми ме е сблъсквало с доста хора, умрели от най-различни неестествени причини, но сега за първи път виждах човек, убит с длето. Най-обикновено едносантиметрово длето за дърворезба, освен дето върху дървената му дръжка беше нахлузена гумена ръкохватка от велосипедно кормило, от тези, по които не остават отпечатъци. Острието на длетото беше хлътнало в тялото поне десет сантиметра, и дори, ако допуснем, че е било остро като бръснач, ставаше ясно, че такъв удар може да бъде нанесен само от човек, чиято сила е равна на жестокостта му. Направих опит да измъкна длетото, но не успях. При ножовете това се случва често — кости или хрущяли, прорязани от остър инструмент, захващат здраво острието, когато някой се опитва да го извади. Не опитах пак. Вероятно и самият убиец безуспешно се беше опитвал да го измъкне. Никой не си изоставя удобните оръжия току-така. А може някой да го е прекъснал. Или пък разполага с достатъчно такива едносантиметрови длета и спокойно може да се лиши от едно, зарязвайки го в нечий гръб.
Както и да е, на мен то не ми трябваше. Аз си имах свое — макар и не длето, а нож. Извадих го от пластмасовия калъф, зашит в хастара на сакото ми, точно зад врата. Не беше кой знае какво — десетсантиметрова дръжка и осемсантиметрово, заточено и от двете страни острие, но пък това невзрачно острие можеше само с лек замах да среже петсантиметрово корабно въже, а пък върхът му беше като скалпел. Огледах го внимателно и после погледнах към вътрешната врата, онази зад бюрото, която водеше към каютата за спане на радиста. От вътрешния джоб на сакото извадих писалката-фенерче, отидох до външната врата, изгасих главното осветление, изгасих и настолната лампа и зачаках.
Не съм сигурен колко точно стоях така. Може би две минути, та може и пет. Не знаех и защо чакам. Бях си казал, че ще чакам, докато очите ми привикнат към почти пълния мрак в кабината, но знаех, че не това ме тревожи. Може би очаквах шум, потаен шепот или пък нещо да се случи, а може би ме беше страх да прекрача прага на онази вътрешна врата. За себе си ли се боях? Знам ли, казва ли ти някой? Може и да ме беше страх от това, което бих намерил зад вратата. Прехвърлих ножа в лявата си ръка — не съм левичар, но в някои неща съм еднакво сръчен и с двете ръце и бавно сключих пръсти около дръжката на вратата.
Отварянето на пролуката от трийсет сантиметра, колкото да се промъкна, ми отне цели двайсет секунди. Проклетите панти проскърцаха точно на последния сантиметър. Звукът беше съвсем слаб и при нормални обстоятелства не би се чул и на два метра. Само че сега, с тези опънати като струна нерви, оръдие да бе гръмнало в ухото ми щеше да прозвучи по-тихо. Вкамених се като надгробен паметник и замръзнах по- неподвижен и от мъртвеца до себе си. Чувах ускоряващото се бумтене на сърцето си и се молех Богу проклетата врата да не изскърца пак.
Ако вътре имаше някой, готов да ме заслепи с електрическо фенерче и да ме застреля, да ме намушка с нож или да ме поиздяла с длето, то той явно не бързаше. Подадох малко кислород на дробовете си, промъкнах се безшумно през пролуката и се лепнах до стената като изпънах встрани дясната си ръка с фенерчето. В случай, че неверниците решат да стрелят по някой, който ги заслепява с фенерче, те обикновено се целят около фенерчето, тъй като непредпазливите по навик го държат пред себе си. Това го бях разбрал още преди много години от един колега, на когото тъкмо му бяха извадили куршум от левия дроб поради подобна непредпазливост, и знаех, че е много неразумно нещо. Така че задържах фенерчето на максимално разстояние от тялото си, вдигнах лявата ръка с ножа в готовност за удар и отчаяно се надявах, че реакциите на евентуалния обитател на каютата ще бъдат по-бавни от моите. После натиснах бутона.
В каютата наистина имаше някой, само дето не трябваше да се притеснявам за реакциите му. Такива вече нямаше. Не му бяха останали. Лежеше по очи на койката в онази безформена поза, която имат само мъртвите. Набързо плъзнах лъча на фенерчето наоколо. Мъртвецът беше сам. Също както в кабината на радиста, и тук нямаше никакви следи от борба.
Не беше необходимо дори да го докосвам, за да установя причините за смъртта. Кръвта, изтекла от едносантиметровия разрез в гръбначния стълб, не би напълнила и чаена лъжичка. Аз и не очаквах да има повече, тъй като при изкусно прерязан гръбначен стълб сърцето почти моментално преустановява своята дейност. Може би малко повече вътрешно кървене, и това е.
Завесите бяха спуснати. С помощта на фенерчето огледах наоколо. Не открих нищо, но и не знаех какво точно очаквах да открия. Излязох, затворих вратата след себе си и претърсих радиокабината. Пак нищо. Вече нямаше какво повече да правя тук, бях намерил, каквото имаше да се намира, макар и никак да не ми се нравеше. Нямаше смисъл да оглеждам и мъртъвците — познавах лицата им толкова добре, колкото и лицето, което всяка сутрин ме гледаше от огледалото, докато се бръснех. Преди седем дни заедно с тях и с шефа ни бяхме обядвали в любимото ни лондонско заведение и те си бяха съвсем нормални и спокойни хора във всеки случай не по-различни от всеки друг с нашата професия. Може би само обичайната им бдителност бе леко изместена от простите наслади на живота, на който все нямаха време да се порадват. Нямах основания да се съмнявам в бдителността им, но ето, че тя явно не е била достатъчна. Случилото се с тях беше неизбежно за хората от нашия занаят, то ме чакаше и мене като му дойде времето. Няма значение колко си умен, силен или безмилостен — рано или късно винаги се появява някой, дето е по-умен, по-силен и по-безмилостен от тебе. Та този някой например стиска едносантиметрово длето в ръката си и тогава целият ти опит и хитрост отиват по дяволите. Изведнъж се оказва, че си си намерил майстора, само че не ти остава много време да го разбереш.
А тези хора ги бях изпратил на смърт аз. Без да зная и без да искам, но това не променяше отговорността ми. Идеята за всичко беше моя и само моя, бях преодолял всички възражения на скептичния си шеф и го бях накарал, макар и без особен ентусиазъм, да даде съгласието си за операцията. На всичкото отгоре казах на Бейкър и Делмонт, че няма да им се случи нищо, ако следват инструкциите ми, те ми повярваха и сега бяха мъртви. Доверете ми се, господа, не се страхувайте, само си направете завещанието преди това.
Вече нищо не можеше да се направи. Бях изпратил двама души на сигурна смърт, а оттам връщане няма. Време беше да тръгвам.
Отворих външната врата така, както се отваря врата към подземие, пълно с кобри и отровни тропически паяци. Само че, ако кобрите и паяците бяха единственото нещо, с което трябваше да се справям на борда на този кораб, изобщо не бих се замислял — подобни дребни създания сега ми се струваха съвсем безобидни и приятни в сравнение с някои представители на човешкия род, бродещи тази нощ по палубите на товарния кораб „Нантвил“:
Стоях до вратата и не мърдах. Дишах леко и равномерно и всяка минута ми се виждаше като половин живот. Целият се бях превърнал в слух. Чувах как вълните се плискат в корпуса и металните звуци от полюшването на веригите на котвите. Нощният вятър се усилваше и свиреше в такелажа, а някъде отдалече долетя и самотният крясък на дъждосвирец. Все стабилни и безопасни звуци, но не за тях се ослушвах, затова и те постепенно станаха част от тишината. Нищо друго не се чуваше — нищо, което да загатва за надвиснала опасност или заплаха. Нямаше спотаено чуждо дишане, нито едва доловими стъпки по металния под на палубата или шумолене на дрехи, с една дума — нямаше нищо. Ако някой се спотайваше в мрака, то явно търпението и неподвижността му бяха свръхчовешки, само дето тази нощ хич не се
