форпика и оттам ще тръгнем към кърмата, така че ще го накараме да отстъпи към тебе. Ако не се предаде, го простреляй в краката. Искам го жив.
По дяволите, това беше по-зле и от колта. Той поне изстрелва куршумите един по един. Нямах представа какъв е автоматът на Жак, но той явно щеше да стреля на откоси. Усетих, че мускулът на десния ми крак отново се схваща, очевидно ми ставаше условен рефлекс.
— Ами ако скочи през борда, сър?
— Трябва ли да ти казвам какво се прави в такъв случай?
— Не, сър.
Бях не по-глупав от Жак, така че и на мен не трябваше да ми казва. В устата ми отново се появи онзи отвратителен вкус. Разполагах с не повече от минута. Плъзнах се безшумно по покрива на радиокабината и се насочих към десния борд, за да се отдалеча от мястото, където стоеше капитан Имри. Тихо се спуснах на долната палуба и се добрах до кабината на щурвала.
Вътре беше достатъчно светло, тъй като кабината се осветяваше добре от външните лампи. Сниших се до под нивото на прозореца, огледах се наоколо и веднага открих каквото ми трябваше — металното сандъче с аварийните сигнални ракети.
С две ловки движения на ножа прерязах въжетата, които го прикрепяха към пода, взех едното от тях с дължина около три метра и го завързах за дръжката на сандъчето. Извадих от джоба си найлонова торбичка, смъкнах дрехата и гумираните си ветроходни панталони, натъпках ги в нея и я завързах за пояса си. Те си бяха изпълнили предназначението, Иначе всеки би обърнал внимание на разхождащата се по палубите на „Нантвил“ фигура, облечена във водолазен костюм, от който се стича вода, а така в сумрака на здрача лесно можех да мина за член на екипажа, което и стана на два пъти. Пък и когато напусках пристана на Торбей с гумената си лодка, беше още съвсем светло и бих събудил любопитството на местното население на островите, за което бях установил, че е в не по-малка степен любопитно от всяко друго. А според някои и повече.
Все още приведен, излязох от кабината и се промъкнах до десния борд. Там вече трябваше да рискувам и да се изправя. Просто нямаше друг начин, защото хайката щеше да тръгне всеки момент. Прехвърлих сандъчето с ракетите през борда, провесих го на въжето и внимателно го залюлях като лоцман, който се гласи да хвърли лота.
Сандъкът тежеше поне двайсет килограма, но изобщо не усещах теглото му. Дъгата на махалото нарастваше с всеки замах и скоро достигна максималната си амплитуда. Слава Богу, защото късметът ми нямаше да трае вечно, а и времето летеше. Имах чувството, че играя на трапец в цирка и всички прожектори са насочени към мен. Най-сетне прецених, че е достатъчно, и когато лъчът на махалото се насочи към кърмата, аз го засилих колкото можах, пуснах въжето и се проснах зад едно брезентово платно. Докато залягах ми хрумна, че не съм пробил дупка в сандъчето и сега не бях сигурен дали щеше да потъне, или не. Но пък бях сигурен какво ме чакаше, ако проклетото нещо не потъне. Както и да е, вече нямаше смисъл да се тревожа и за това.
Откъм главната палуба, на десетина метра зад мостика, някой извика. Бях сигурен, че са ме забелязали, но и този път ми се размина. Малко след вика нещо тежко цопна във водата и после се разнесоха крясъците на Жак:
— Насам, насам! Човек зад десния борд! Дайте светлина, бързо!
Той вероятно е отивал към кърмата, според инструкциите, забелязал е падащата във водата неясна форма, чул е плясъка и е стигнал до неизбежния извод. Опасен тип е този Жак, хич не му мисли много. Само за три секунди успя да обясни всичко на другарите си — какво е станало и от какво има нужда, за да ме направи на решето.
Онези, които се бяха събрали на носа, за да започнат претърсването, веднага дотичаха обратно и се струпаха точно под мене.
— Виждаш ли го, Жак? — Това беше гласът на капитан Имри, спокоен и хладнокръвен.
— Още не, сър.
— Скоро ще се покаже. — Щеше ми се да не звучи толкова уверено. — Този скок сигурно му е изкарал въздуха. Крамър, вземи двама души и спуснете лодката. Вземете и фенерчета и обиколете наоколо. Хенри, сандъка с гранатите. Карло, бързо на мостика. Пусни прожектор от десния борд.
За лодката изобщо не ми беше хрумвало, а за гранатите да не говорим. Настръхнах целият. Много добре знаех какви са пораженията при човешкото тяло от една дори незначителна подводна експлозия — двайсет пъти по-големи, отколкото на суша. А най-късно след няколко минути трябваше да бъда във водата. Е, поне можех да се погрижа за прожектора, който се намираше само на половин метър от мене. Вече бях сграбчил захранващия кабел в лявата си ръка и тъкмо се канех да го прережа, когато мозъкът ми изтласка гранатите на заден план и започна отново да функционира нормално. Прерязването на кабела щеше да е равносилно на това да се изправя в цял ръст и да извикам: „Вижте ме къде съм и елате да ме хванете“ — веднага щях да се издам, че съм още на борда. Същият щеше да е ефектът и ако ударех Карло по главата, докато той се катери по стълбата към прожектора. А едва ли можех да ги заблудя втори път. Не и тези хора. С куцукане отново се добрах до кабината на щурвала, прекосих я и излязох на левия борд, спуснах се по стълбата и изтичах към форпика. Предната палуба беше празна.
Някой извика и веднага след това се чу острият пукот на автоматично оръжие — че е Жак, в това нямаше никакво съмнение. Само че не бях сигурен дали наистина е видял нещо. Вероятно сандъкът е изплувал, но в тъмните води той го е взел за мене иначе едва ли би прахосвал амунициите си напразно. Благослових щастливата случайност, защото сега вече те очевидно смятаха, че съм някъде долу, надупчен като швейцарско сирене, и нямаше да ме търсят на борда.
Корабът беше хвърлил котва откъм левия си борд, аз се прехвърлих от външната страна, пъхнах крака си в отвора за веригата, посегнах надолу и се хванах за нея. Би трябвало да има представители на някой международен спортен комитет, за да засекат с хронометрите си новия световен рекорд по спускане по верига.
Водата беше студена, но с леководолазния си костюм не я усещах. Имаше и вълнение, пък и приливът наближаваше най-високата си точка, но и двете неща ме устройваха чудесно. Заплувах успоредно на левия борд на „Нантвил“, почти непрекъснато под вода. Не видях никого и никой не ме видя, защото онези типове се бяха събрали на десния борд.
Аквалангът, тежестите и плавниците си стояха, където ги бях оставил — привързани към горната част на вретеното на кормилото, в момента ватерлинията на „Нантвил“ беше доста над водата, така че кормилото не се намираше на голяма дълбочина. Поставянето на акваланг в развълнувано море и при силен прилив не е от най-лесните неща на този свят, но тук много ми помагаше мисълта за Крамър и гранатите му. Освен това бързах, защото ме чакаше дълъг път и много работа.
Чувах двигателя на спасителната лодка, докато тя обикаляше около десния борд, само че тя изобщо не ме доближи на по-малко от трийсетина метра. Нямаше повече стрелба, вероятно нямаше да има и гранати. Закопчах колана с тежестите, отпуснах се в безопасната тъмнина на водата, проверих посоката на светещия циферблат на ръчния компас и започнах да плувам. Пет минути по-късно изплувах на повърхността, а след още пет усетих под краката си каменистото дъно на малкото островче, където бях скрил лодката си.
Изкатерих се върху скалите и погледнах назад. Целият „Нантвил“ беше окъпан в светлина. Един прожектор осветяваше водата, а спасителната лодка продължаваше да кръжи наоколо. Чух как вдигат котвата. Спуснах гумената лодка във водата, качих се в нея, освободих греблата и се отправих в посока югозапад. Все още бях в обсега на прожектора, но на фона на тези черни вълни беше почти невъзможно да се открие облечената ми в черно фигура и също така черната нископрофилна лодка. След около една миля прибрах греблата и запалих извънбордния двигател. Или поне се опитах да го запаля. Тези двигатели винаги ме слушат, освен в случаите, когато съм изтощен и мокър и ми е студено. Всъщност не е имало случай да работят, когато наистина имам нужда от тях. Така че хванах отново греблата и според мене гребах поне един месец, но в крайна сметка някъде към три без десет сутринта се добутах до „Файъркрест“.
Втора глава
Вторник, три сутринта — призори
— Калвърт? — гласът на Хънслет едва се чуваше в мрака.
— Аз съм.
