интересувах от супермени. Много повече ме занимаваха обикновените хора, които се разхождаха наоколо с ножове, пистолети или длета. Пристъпих безшумно и прекрачих металния праг.
Никога не съм плавал с кану по Ориноко и никога не ми се е случвало около врата ми да се увие някоя десетметрова анаконда и да започне да ме души. Сега дори нямаше нужда да ходя чак дотам, за да опиша усещането, защото вече знаех какво е. Животинската сила и дивата жестокост на ръцете, обхванали врата ми отзад, беше нещо, което никога не бях допускал за възможно. След началните моменти на сляпа паника от шока, в главата ми остана само една мисъл — неизбежното се случи; бях попаднал на човек по-умен, по-силен и по-безмилостен от мене.
Замахнах назад с десния си крак, с всичка сила, но онзи си знаеше работата. Собственият му десен крак се оказа по-бърз и по-силен и се заби в моя. Досега мислех, че си имам работа с човек, но очевидно ставаше въпрос за тежкоподкован кентавър. За счупване изобщо не можеше да се говори, струваше ми се, че някой ми е отрязал крака. В това време усетих другия му крак зад себе си и вложих всичката си злоба в моя ляв крак. Само че за мое учудване кракът ми се стовари върху металната палуба. Бях обут с тънки гумени мокасини и болката от удара ме прониза чак до темето. Протегнах ръце, за да му счупя пръстите, но той беше чел и тази книга, защото желязната хватка на кокалчетата му беше забита точно в каротидната ми артерия. Явно не бях първият човек, удушен от него и ако не вземех бързи мерки, сигурно нямаше да бъда и последният. Чувах свистенето на излизащия от дробовете ми въздух, а пред очите ми танцуваха все по-ярки цветове.
Всъщност в тези няколко мига ме спаси само свалената качулка и гумираният врат на водолазния костюм, който носех под дрехата си. Само че те нямаше да ме запазят още кой знае колко — изглежда амбицията на онзи тип зад мене беше кокалчетата на пръстите му да се срещнат в средата на врата ми. Като го гледах как напредва, това нямаше да му отнеме много време.
Наведох се рязко напред. Половината от теглото му легна на гърба ми, но той не отпусна хватката, макар инстинктивно да отстъпи назад — сигурно сметна, че ще посегна към краката му. Тъй като за момент го бях накарал да загуби равновесие, успях да се извъртя, така че сега и двамата бяхме с гръб към морето. Хвърлих се назад с всички сили и го принудих да отстъпи още две-три крачки. За предпазни перила на „Нантвил“ изобщо не можеше да става дума — имаше само някаква опъната верига, и сега гърбът на удушвача опря в нея.
На негово място сигурно бих си счупил гръбнака, или в най-добрия случай бих осигурил неколкомесечното препитание на някой ортопед. Но този тип дори не извика. Не издаде нито звук. Може пък да беше глухоням — знаех, че някои глухонеми са извънредно силни, вероятно жест на компенсация от страна на природата.
Но пък това го принуди да отпусне хватката и да се хване за веригата, за да не полетим през борда в студените води на Лох Хурон. Аз се отскубнах и мигновено се обърнах с лице към него, опрян на стената на радиокабината. Имах нужда от тази опора, докато главата ми се проясняваше и нещо подобно на живот се връщаше обратно в десния ми крак.
Той се изправи и вече го виждах, макар и не много ясно. Беше доста тъмно и всъщност различавах само очертанията на тялото му и белите петна на ръцете и лицето.
Очаквах да зърна някакъв гигант и дори реших, че нещо не е наред с очите ми, което при тези обстоятелства хич не ме учуди. Доколкото виждах в мрака, това беше една компактна и доста набита фигура, но нищо повече. Дори изглеждаше по-нисък от мен, макар това да не означаваше нищо. Добре си спомнях как онзи дребничък борец, Джордж Хакъншмид, премяташе във въздуха гигантския турчин, а на тренировки се разхождаше с четиристотин килограма цимент на гърба си. Пък и в моя случай не ме мъчеха никакви угризения, че се налага да избягам от някой по-дребен от мен — дори смятах, че колкото по-бързо, толкова по-добре. Само дето още не бях готов за това, или поне десният ми крак не беше. Извадих ножа от яката и го стиснах пред себе си, като криех острието му в длан да не би случайно да проблесне на слабата светлина на звездите.
Типът тръгна към мен спокойно и целенасочено, сякаш знаеше чудесно какво възнамерява да прави и ни най-малко не се съмняваше в резултата. А че имаше всички основания за това бях съвсем сигурен. Приближаваше се малко косо, за да избегне краката ми, като същевременно протегна към мен дясната си ръка. Аха, ставаше ми ясен. Пак щеше да се опитва да ме сграбчи за гърлото. Изчаках ръката му да се доближи на десетина сантиметра от лицето ми и стремително замахнах с ножа. Острието безпрепятствено прободе дланта му.
Поне разбрах, че не е глухоням. Произнесе няколко думи относно родословното ми дърво, бързо се дръпна назад, отри ръката в дрехите си и я облиза като някакво животно. После се взря в кръвта, бликаща от двете страни на дланта му.
— Значи нашето приятелче си има и ножче, така ли? — меко каза той.
Гласът му ме изненада. При тази негова примитивна сила очаквах и подобно равнище на интелигентност в съчетание с глас на пещерен човек, само че думите му звучаха спокойно, приятно и образовано, не се долавяше почти никакъв акцент.
— Ще се наложи да му го отнемем — тук той повиши глас. — Капитан Имри?
— По-тихо, глупак такъв! — припряно и ядосано отвърна някой откъм каюткомпанията. — Да не искаш…
— Няма страшно, капитане. — Очите му не ме изпускаха нито за миг. — Пипнах го. До кабината на радиста сме. Той има нож, но ей сега ще му го отнема.
— Пипнал си го, казваш. Браво! — Това беше глас на човек, потриващ ръце от задоволство, а гърленото произношение го издаваше, че е германец или австриец. — Внимавай, този го искам жив. Жак! Хенри! Крамър! Всички на мостика! Към радиокабината, и по-бързо!
— Жив понякога означава не съвсем мъртъв — мило каза противникът ми и отново облиза ръката си. — По-добре ми дай това ножче. Тихо и кротко. Предлагам ти…
Реших да не отлагам повече. Това беше стар номер. Говориш на противника си, а той любезно те изчаква да свършиш, без да знае, че по средата на някоя лъскава фраза ще го застреляш като куче. Номерът не е нещо особено, но върши работа, така че не възнамерявах да изпитвам ефекта му върху себе си. Не знаех как точно ще ме нападне, но предполагах, че ще се хвърли към мен, а ако успееше да ме събори, едва ли щях да се изправя отново. Поне без чужда помощ. Бързо пристъпих напред, светнах с фенерчето в очите му, заслепих го за миг и го ритнах. Не беше кой знае какъв ритник, тъй като още усещах крака си като счупен, нито пък бях особено точен, защото не виждах добре в тъмното, но все пак постижението беше добро и очаквах, че ще го просна на палубата. Обаче не познах. Той остана на мястото си, само малко се приведе напред и се обгърна с ръце. Не човек, а желязо. Виждах блясъка на очите му, но не и изражението им, макар че всъщност пет пари не давах за него.
Спомних си, че навремето в зоопарка на град Базел бях наблюдавал как една огромна горила се забавлява като усуква външни гуми за камион и ги прави на осморки. Сега бих предпочел да съм в нейната клетка, а не тук в близост с този тип. С куцукане заобиколих ъгъла на радиокабината, покатерих се върху горната палуба, проснах се и замрях неподвижно.
Откъм каюткомпанията към мостика вече тичаха някакви фигури, мяркаха се и фенерчета. Трябваше да стигна до кърмата, за да се добера до висящото на гумирана кука въже, с чиято помощ се бях качил на борда. Само че се налагаше да изчакам, за да се опразни средната палуба. В този момент разбрах, че и това няма да ми помогне, защото някой запали прожекторите на товарната площадка, явно се бяха досетили, че вече няма защо да се крият. Ярката бяла светлина заля половината кораб, заедно със средната палуба. Една от електродъговите лампи висеше почти над мен. Чувствувах се като муха, прикована с топлийка към тавана. Прилепих се още по-плътно към палубата, все едно, че се опитвах да премина някак си през нея.
Онези вече бяха при радиокабината. По възклицанията и ругатните им разбрах, че са открили противника ми, но понеже не чувах гласа му, допуснах, че той още не е в състояние да говори.
Познатият ми рязък германски акцент властно се разпореждаше:
— Тишина! Разкудкудякали сте се като кокошки. Жак, в тебе ли е автоматът?
— Тъй вярно, капитане. — Гласът на Жак звучеше кротко и компетентно и при други обстоятелства сигурно бих се радвал да имам до себе си подобен човек, но сега това никак не ме успокояваше.
— Отиваш на кърмата и заставаш на входа към салона. Покриваш средната палуба. Ние ще отидем на
