учени, които биха излъгали или откраднали, един-двама дори биха извършили убийство, за да прекарат месец-два сред материалите, които бе видял.
От шкафчетата и чекмеджетата Розевич бе извадил най-удивителната колекция от староеврейски и християнски папируси, каквито Джек бе виждал само в специализираните библиотеки. Най-малко петнайсет ръкописа от Библията на Седемдесетте (Название на най-стария гръцки превод на Стария завет, направен в Александрия от 72-ма учени евреи по нареждане на Птоломей Филаделф (283–282 г. пр. Хр. — Б.пр.) от втори век, три глави на арамейски от „Епох“(Книга от стария завет — вид откровение от ранните времена на Християнството от канона на Светото Писание — Б.пр.) с превод на гръцки на деветдесет и първата глава и седем етиопски пергамента с пълния текст, текстове от Деянията на Апостолите на коптски език, част от изключително рядко срещания преразказ на Четирите евангелия от Тациап, първите екземпляри на Петокнижието(Първите пет книги от Стария завет, наричани още „Книга на Мойсей — Б.пр.“) на самарянски, апокрифни евангелия, редки копия от Мишна(Сборник от еврейски закони и от решения на равини, част от Талмуда — Б.пр.), Талмуда на вавилонски и палестински и многобройни откъси от писанията на есеите (Членове на древноеврейска секта от аскети и мистици, съществувала от 2 в.пр. Хр., проповядваща пълно въздържание и лишение от благата на живота — Б.пр.).
Джек съзнаваше, че му предстоят няколко месеца усилен труд. Нямаше да има време да анализира както трябва никой от документите — Розевич не го бе наел за тази цел. Дори да имаше възможност да ги прочете, положената клетва му забраняваше да публикува дори някоя кратка статия, да не говорим за сериозно научно изследване, каквото документите заслужаваха.
Дори Розевич не знаеше точно какво притежава. Познанията му по староеврейски, арамейски и други древни езици бяха повърхностни и можеха да го запознаят само бегло със съдържанието на съкровищата му. Но той бе научил достатъчно, за да оцени значението на по-голямата част от колекцията си, пък и беше достатъчно хитър, за да я опази от академичната и религиозна буря, която би се разразила, ако се разкриеше съществуването й и съдържанието на документите станеше обществено достояние.
Джек излезе на балкона. Под него невидимите вълни се разбиваха в скалите. Когато очите му свикнаха с мрака, той видя, че небето е обсипано със звезди — Юпитер, Венера, Марс, Орион, Касиопея — всички познати от дългите часове, прекарани пред телескопа.
Какво ли се опитваше да направи Розевич? Какво всъщност искаше и защо? Джек изпитваше подозрения. Не заради предполагаемото му дилетантство. Имаше нещо по-дълбоко, по-сериозно и неосезаемо. Красивата къща, нежната светлина на свещите и дори звездите го бяха изкушили. А може би чувствата, които Мария наново събуди в него и за които още не искаше да си признае. Всичко го бе обвързало по един глупав начин с Розевич и с неговите потайни замисли.
А и въпросът на възрастния човек — така небрежно подхвърлен. От едно чекмедже Розевич бе извадил обикновен кафяв плик. Вътре имаше старо фотокопие, репродукция на първите няколко реда от арамейски ръкопис.
— Можеш ли да го разчетеш? — бе попитал Розевич. Джек се наведе и присви очи. Качеството на репродукцията беше лошо.
— Не е лесно, но мисля, че е нещо такова: Нито бушуващите води, нито ярко горящите огньове ще ме накарат да наруша договора си с Теб, О, Господарю, нито Синовете на светлината ще ме смятат за безверник…
— Да, точно така.
Розевич млъкна, но сякаш се канеше да каже нещо повече. Накрая прибра фотокопието в плика, сложи го в чекмеджето и го заключи.
— Виждал ли си някога ръкопис, започващ с тези думи?
— Не.
— А чувал ли си за такъв ръкопис?
— Не. Но защо питаш? Сигурно имаш достъп до екземпляра, от който е направено фотокопието?
Розевич се намръщи, сякаш обмисляше нещо, сетне поклати глава.
— Сега не е подходящият момент. Но пак ще говорим за това, обещавам.
Джек стоеше под звездите, раздвояван между любопитството и от чувството, че всичко ще се оправи, ако сутринта избяга. Виждаше бялата пяна в подножието на скалите. С изключение на няколкото островчета между залива и Северна Америка нямаше нищо друго освен мрак и дълбоки води.
Изведнъж от терасата се чуха приглушени мъжки гласове. Единият беше на Розевич, а другият — на човека, когото Джек бе чул преди. Не говореха на английски. Като че ли беше немски. След няколко минути отново настъпи тишина. Чуваше се само прибоят.
7.
Вълните се разбиваха в скалите цяло лято. Чуваше ги сутрин, когато се събуждаше и отиваше до прозореца, и вечер, когато лежеше в леглото, а в главата му се въртяха различни мисли, които понякога излизаха от контрол. Шумът на прибоя отекваше у него така, както някои от нас дълго помнят думи на обич или някаква мелодия, след като любимият е мъртъв или музикалният инструмент е заглъхнал. Но вътрешният му глас не мълчеше.
Слънцето, морето, чайките, къщата и Мария — най-щастливото и същевременно най-тъжното лято в живота му.
Работата не беше трудна. Ставаше в осем и закусваше с Розевич и Мария, ако тя беше там. После, въпреки нетърпението на Джек да се заеме с работата си, домакинът често повеждаше разговор, пълен със сериозни въпроси за различните теории относно историята на Библията или за оспорвани хипотези, основаващи се на важни открития. Подобно на множество запалени аматьори, полякът знаеше повече подробности, отколкото специалистите учени и Джек често му подхвърляше приблизителната истина, а когато имаше възможност да отскочи до Дъблин, проверяваше фактите в библиотеката.
След няколко разговора Джек установи, че домакинът му е човек, който не се поддава на заблуди. Един-два пъти се опита да го залъже с професионален жаргон, но Розевич строго го укори. Разбра, че хитрува и му го каза направо с няколко добре подбрани думи. Неизвестно защо Джек реши, че Розевич може да бъде опасен. Джек влизаше в библиотеката преди обед и се затваряше с ръкописите. Розевич искаше всеки негов ръкопис да има пореден номер, фотокопие и да бъде описан в каталога с данни от първите и последните редове, размерите, състоянието, произхода и там, където е уместно, резюме на съдържанието.
Джек вече не обичаше пътуванията до Дъблин. Всеки път, когато се върнеше в Съмърлон, имаше чувството, че влиза в рая след дълго изгнание. Живееше в страх, че краят на лятото ще дойде и ще трябва да замине завинаги. Мисълта за есента и зимата в Болебридж тегнеше над него като проклятие.
Следобед отново се захващаше за работа. Привечер Мария често идваше при него и го канеше на разходка. Знаеше ли, че той е безнадеждно влюбен в нея? Имаше ли това значение за Мария? Беше невъзможно да отгатне.
Понякога чувстваше, че я привлича. Разговаряха за много неща и Джек установи, че тя е самотна и се нуждае от приятел. Друг път я хващаше да го наблюдава и се смущаваше, защото не знаеше какво да направи, ако Мария отвърне на чувствата му.
Често тя се отдръпваше от него, сякаш се плашеше, че е отишла твърде далеч. Джек се чудеше дали има любовник. Трудно беше да повярва в противното. Сигурно я ухажваха десетки мъже. А какво можеше да й предложи той? Отново се бе превърнал в сухара от преди много години в Париж. Не се бе променил оттогава, различното беше само умората и скръбта. Но какво би правила жена като Мария с тези чувства?
Той бързо разбра, че ако не в него, тя е влюбена в Съмърлон. Разглеждаха къщата и той пристъпваше изумен от невъобразимо красивите стаи. Виждал бе величествени къщи в Ирландия, в Англия и във Франция, но стаите там бяха оградени с червен шнур, а наоколо сновяха туристи с фотоапарати и кутии със сандвичи.
В Съмърлон можеше да протегне ръка и да докосне всичко. Или да стои и мълчаливо да съзерцава. Задаваше въпроси и Мария отговаряше точно, без излишна превзетост. Понякога в думите й долавяше привързаност към къщата, а може би и към него. През онова дълго и лениво лято тя му разказа много неща
