за изобразителното изкуство, за стъклото и керамиката и за различните стилове мебели, като показа забележителни познания по тези въпроси.
Около къщата имаше градини с цветя, поляни и тераси, из които се разхождаха, седяха и разговаряха. Това бяха ясно очертаните граници на неговия рай, охранявани от сложни, скрити алармени системи. Мария го предупреди на няколко пъти, когато той се опитваше да се отклони от определения маршрут. На оградата имало електронни очи, разположени на равни разстояния. Жици, които засичали не лисици и язовци, а хора. Баща й изпитвал смъртен страх от крадци и се бил вманиачил на тема безопасност. Ала Джек усети, че тя го лъже. Зад приказките за охрана на съкровището му се криеше някаква загадка. Помисли, че навремето Розевич сигурно бе участвал в антикомунистически заговор, създаден и финансиран от Световната антикомунистическа организация и дори замесен със западните разузнавателни служби в операции в Източна Европа. Но дните на такива крайни мерки за сигурност отдавна бяха отминали.
Кратко пътуване с колата по криволичещ път ги заведе долу на плажа, на едно усамотено заливче. Там плуваха в чистите води, озарени от слънчева светлина. Понякога край тях минаваха прозрачни медузи. Мария му каза, че ужилването им не било фатално. Той и вярваше и разсеяно плуваше сред тях. После се връщаха в къщата, където ги чакаше Розевич. Обикновено седеше на терасата. Джек се питаше дали не ги шпионира оттам.
Не че имаше нещо за шпиониране. Времето минаваше и Джек се чудеше на непорочната си връзка с Мария. Търсеше причината в себе си и я намери в свенливостта и в страха си от обвързване след всичко, което се бе случило. Дори когато беше спокоен, той се боеше от нещата, които единствени имаха значение, от чувствата и от миналото си. Мария явно усещаше или дори знаеше какво го измъчва, заобикаляше очевидните въпроси и се съсредоточаваше върху повърхностното. Джек подозираше, че Розевич знае всичко за него, и че е предал информацията на дъщеря си.
Ала времето минаваше и нещата се променяха. Мария предприе няколко необясними пътувания, като отсъстваше дни наред, а веднъж цяла седмица. Не казваше къде отива, но Джек подозираше, че ходи в Европа, вероятно в Италия, защото веднъж видя лепенка от летището в Рим на куфара й. Липсваше му. Голяма част от вълшебството на къщата отлиташе с нея.
Когато се върнеше, тя беше мълчалива и сдържана и един-два дни нямаше разходки, само превзет разговор по време на вечеря. По време на отсъствията й и периодите на уединение Джек работеше по- усилено от друг път и стоеше до късно сред планините от ръкописи и каталожни карти. А щом онова, което я измъчваше, преминеше, тя отново ставаше същата, примамваше го да изостави задълженията си или да я придружава до Скибърин.
Върна се от дългото си пътуване необичайно сдържана. Два дни отбягваше срещите с него, сякаш я бе обидил. На третия ден дойде след вечеря, когато Джек седеше на терасата и гледаше как небето се смрачава. Розевич се извини и си легна рано. Чуваше се само прибоят. Мария се приближи с тихи стъпки.
— Трябва да се примиряваш, когато съм такава. Той се обърна и изведнъж се ядоса.
— Да се примирявам ли? Не е необходимо да се примирявам с нищо. Нито си ми съпруга, нито любовница, дори това да има някакво значение. Не съм убеден дали си ми дори приятелка.
Видя изписаната на лицето и болка и веднага съжали за думите си.
— Извинявай. Бях жесток.
— Не — отговори тя, като поклати глава. — Ти имаш право. Нямаш причина да се примиряваш с всичко това.
Тя се колебаеше, сякаш обмисляше някакво решение.
— Ела горе. Искам да ти покажа нещо.
Преди да изминат по-голямата част от разстоянието, той се досети къде го води. Когато за пръв път наближи къщата, Джек бе видял над източното крило нисък купол с меден покрив. По-късно попита какво е предназначението му, но Розевич уклончиво сви рамене.
— Стара обсерватория. Строена през деветнайсети век. Държа я заключена. Не я използвам.
Вратата на обсерваторията се намираше в дъното на дълъг коридор, където дотогава Джек не се бе осмелявал да надникне. Осветлението беше оскъдно, а на стените висяха тъмни гоблени. Мария извади ключ от джоба си. Сякаш постоянно го носеше със себе си. Видя погледа на Джек и кимна.
— Понякога идвам тук сама. Без татко да знае.
— Ами ако те намери тук?
— Той ми има доверие.
Тя отключи вратата. Вътре имаше извито стълбище, осветявано само от мъждукаща електрическа крушка. Беше много студено.
— Трябваше да те предупредя да си облечеш пуловер. Можем да се върнем, ако искаш.
Джек поклати глава. Мария го поведе нагоре към купола. Нататък имаше повече и по-ярко светещи лампи. Той видя четири кресла, ниска маса и лавици, отрупани с книги. В средата на стаята имаше огромен, добре излъскан месингов телескоп. Тя седна на високото столче и посочи окуляра.
— Използвал ли си такова нещо?
— Не като този.
— Ела да ти покажа.
Мария му обясни как да нагласи лещата. Отначало Джек не видя нищо друго освен мрак, но после, съвсем ненадейно, се появиха много повече звезди, отколкото някога бе съзирал. Главата му се замая. А сетне, бавно и внимателно, тя му разказа кои планети вижда.
Седяха повече от час. Мария му показа цели галактики, но той копнееше единствено за мига, в който щеше да види лицето и — най-близкото нещо във вселената. Тя му даваше указания и телескопът се насочваше ту към тъмата, ту към светове от светлина. Накрая Джек се умори и я погледна. Мария тихо плачеше до него, неизвестно защо.
— Идвах тук със сестра си през летните ваканции. Влизахме, за да гледаме звездите, и дълго разговаряхме.
— Не знаех, че имаш сестра. И двамата с баща си говорите така, сякаш сте единствените членове на семейството.
Тя кимна и избърса лицето си.
— Така е. Сестра ми ни напусна. Почина.
Джек разбираше или поне си мислеше, че разбира.
— Съжалявам.
— Естествено. Всички съжаляват. Но това не променя нещата.
Мария потрепери.
— Не съм идвала тук, откакто чух за смъртта й. Нищо не се е променило…
Тя посочи телескопа, нощното небе и звездите. Царството на неизменността.
— Как се казваше сестра ти?
Мария се поколеба, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Джек се зачуди какво криеше за сестра си.
— Катерина.
Името прозвуча безпристрастно и неискрено.
— Какво се случи с нея? Как е умряла?
Тя се отдръпна неволно. Той почувства студа в помещението като предупреждение. Мария седеше и бавно клатеше глава. Едва я виждаше в сумрака.
— Напусна ни, омъжи се, роди дете. Стана нещастен случай и тя умря. Това е всичко.
Джек остави телескопа и седна на стола до нея. Лицето и бе подпухнало от плач. Тя се обърна към него.
— А ти? Разкажи ми за съпругата си. Татко каза, че си бил женен и че съпругата ти загинала като Катерина. Вярно ли е?
Джек не отговори веднага.
— Да — пророни накрая той и веднага се почувства смазан в онзи малък, полуосветен купол между звездите и морето.
Затаи дъх, сякаш признанието изсмука въздуха от белите му дробове. Не бе разговарял за смъртта на
