Кейтлин с никого, ала сега Мария го принуждаваше. Започна да говори, без да е в състояние да спре. Разказа й всичко. Тя слушате така, сякаш животът й зависеше от това. Джек не можеше да си го обясни. Говореше ли говореше — за годините, прекарани заедно, за дома им в Болебридж, за раждането на Сиобан, за плановете им.
— Топката беше червена. Голяма червена топка. Купих я сутринта, преди да излязат. Аз трябваше да остана, защото имах работа в библиотеката. Отидоха с родителите ми на Хаут Хед. Любимо място, където често ходехме на пикник.
Той млъкна. Усети, че Мария го наблюдава, и почувства загрижеността и. После описа играта, отскачащата топка и как съпругата и детето му са паднали в пропастта.
— Всичко е пред очите ми. Сякаш съм бил там. Баща ми ми разказа подробно. Аз го накарах. Там винаги имаше много бели птици. Закриваха цялото небе. И когато Кейтлин и Сиобан паднали, те се спуснали над тях. Като ангели.
Той свърши с разказа си. Тя бе приковала поглед в него. Нищо не можеше да наруши тишината. В обсерваторията стана още по-студено. Дъхът им се смесваше. Джек имаше чувството, че всичко е безтегловно, все едно гравитацията бе изчезнала от света със същата лекота, с каквато светлината пътува през пространството. Едва тогава почувства колко е тежка загубата на близък човек.
Гласът на Мария докосна мълчанието като камъче, надиплило повърхността на спокойни води.
— И сега всичко отново се разпада, а?
Той не се изненада, че всичко й е ясно. Учуди се, че не го бе казала по-рано. Усети ударите на сърцето си.
— Ти се влюби в мен и не знаеш какво да правиш — добави тя.
Джек я погледна така, сякаш искаше да го отрече, но думите нямаше да спрат туптенето на сърцето му. Бяха толкова близо един до друг. Само трябваше да протегне ръка. Тя не помръдваше и не говореше. Смълчан, той хвана ръката й. Мария я стисна и не каза нищо, когато той се притисна до нея и най-после я целуна. Самият допир до нея го накара да забрави скръбта и го възбуди. Желаеше я отчаяно. Тя затвори очи и разтвори устни. Джек я притисна още по-силно до себе си, изгарящ от желание да се отдаде на прегръдката му.
Съвсем неочаквано Мария се отскубна от него, блъсна го в гърдите и поклати глава.
— Не, Джек, моля те. Не можем да го направим. Не ме карай. Не питай защо. Невъзможно е.
Той беше толкова сигурен. Докосването и целувките й разкриха чувствата й, или поне така си помисли. Джек се отдръпна удивен.
— Не разбирам…
Тя го гледаше като през мъгла от болка.
— Какво има? — замоли я той. — Някой друг? Какво не е наред?
Тя отново поклати глава, стана и тръгна към вратата.
— Късно е, Джек. Студено ми е. Трябва да вървим. Той също стана и понечи да я грабне в обятията си, но тя отвори вратата и бързо излезе навън. Препъвайки се, Джек я последва надолу по тесните виещи се стълби. Настигна я, улови я за китката, ала погледът, който му отправи, го накара да я пусне, сякаш се бе опарил.
— Моля те, Джек, нека да не говорим повече за това. Съжалявам, ако си изтълкувал всичко погрешно. Не мога да ти обясня сега. Може би утре. Почакай дотогава.
Той я изпрати до стаята й. Тя отвори вратата, поколеба се и се обърна към него.
— Джек, съжалявам за случилото се тази вечер. Не трябваше да те водя там. Само…
Тя стоеше неподвижна и го гледаше с помръкнали очи.
— Джек, искам да ми обещаеш нещо, ако държиш на мен. Моля те, пази се от баща ми. Не му вярвай. Мисля, че няма да ти стори зло, но въпреки това може да имаш неприятности.
— Не разбирам. Защо…
Но тя не пророни нито дума повече. Влезе в стаята си, затвори вратата и той остана сам в коридора.
8.
Тя замина на следващия ден, без да даде обещаното обяснение и без да каже довиждане. Не остави бележка кога ще се върне. Над ливадата слънчевите лъчи се процеждаха през кръжащите ята от бели птици. Джек отиде в обсерваторията, светна лампите и видя, че там е мрачно и прашно. Цял ден седя неутешим в библиотеката, чете и съставя каталози. От време на време се чудеше какво имаше предвид Мария, като го предупреди да се пази от баща й.
В следобеда на третия ден отиде да се разходи в гората. Там шумът от прибоя се чуваше приглушено. Слънцето осветяваше земята само тук-там, сред сенките. Около стволовете на дърветата растяха цветя. Вече три дни я нямаше, а Джек не разбираше нищо.
Унесен в мислите си, той се отдалечи от мястото, откъдето двамата с Мария обикновено се връщаха. Пътеката продължаваше да лъкатуши между високите дъбове и водеше към една стръмна скала. Дърветата изведнъж се разредиха и Джек се озова пред поляни, обрасли с папрат. Нищо не помръдваше. Земята беше изсушена от слънцето.
Едва когато видя портата, Джек осъзна неволния подтик, който го бе накарал да се отдалечи толкова много от къщата. Веднъж, съвсем между другото, Мария бе споменала за съществуването на малко семейно гробище, датиращо от осемнайсети век. Майка й била погребана там. Семейство Розевич наследили не само имението, но и традициите на предшествениците си.
Портата беше ръждясала, но изящната изработка все още личеше. Сред извивките от ковано желязо изпъкваше буквата „Ф“. Джек мина през нея и тръгна по обраслата с трева пътечка, която след половин минута го доведе до няколко наклонени надгробни плочи — полуразрушени, покрити с лишеи и съсипани от крайбрежните ветрове. Буйна трева и плевели растяха около плоските камъни, някои от които бяха напукани и хлътнали. Мястото беше мрачно и напълно съответстваше на настроението му.
До гробовете на фамилията Фицджералд имаше един по-скорошен гроб с окосена трева. Надгробният камък от ирландски мрамор известяваше, че там почива Шиниъд Розевич, съпругата на Щефан. Имаше свежи цветя — лилии и сини ириси, каквито не растяха по тези места.
Джек напразно търсеше друг гроб. Другаде ли бе погребана Катерина? Толкова ли се бе отчуждила от семейството си, че Розевич бе отказал да я погребе там? Или такова е било нейното желание?
Озадачен, той пое обратно към къщата. Реши, че когато Мария се върне, ще я попита за това. Навлезе в гората, търсейки сянка. Изведнъж чу шум зад гърба си. Стресна се, обърна се рязко и видя един мъж, който стоеше на няколко крачки и го наблюдаваше. Първото, което Джек забеляза, беше, че непознатият носи пушка — не ловджийска, а автомат. Необичайно оръжие за фермер или бракониер. И откъде, по дяволите, се появи? Изникна изневиделица.
Облеклото му беше крайно неподходящо за обстановката и сезона — черен панталон с опънати кожени гамаши, дебели ботуши и черно кожено яке. Беше русокос, гладко избръснат, двайсет и пет-трийсет годишен. Държеше автомата като човек, обучен да борави с него. Заговори с лек чуждестранен акцент. Очевидно не беше местен.
— Съжалявам, но сте влезли в чужда собственост. Трябва да ви помоля да напуснете.
Думите бяха достатъчно учтиви, но тонът беше безапелационен и недвусмислено заявяваше, че няма да търпи противоречия.
Джек го изгледа студено. Нямаше намерение да се плаши от някакъв ненадейно изскочил пазач на дивеч.
— Много добре знам, че съм в чужда собственост. Нает съм от собственика. Също като вас. Името ми е Гулд. Говорете с Розевич.
Лицето на мъжа предпазливо загатна, че бе чувал за него. На колана му висеше радиостанция. Без да сваля поглед от Джек, той я доближи до устните си и бързо заговори. След малка пауза отговори един приглушен глас. Последва кратък разговор. Мъжът кимна няколко пъти и измънка някакво неясно съгласие. Накрая отново окачи радиостанцията на колана си.
— Мистър Розевич потвърди, че сте му гост. Каза веднага да се върнете в къщата. Съжалявам, че ви
