Следващите три дни преминаха в безкрайни диалози. Въпросите и отговорите се сипеха един след друг, докато всичко се замъгли в умореното съзнание на Джек. Съгласи се да им сътрудничи. Нямаше друг морален избор. От една страна, задължаваше го произходът. От друга — любовта му към Мария. Феликс и Паркър бяха очертали един пъклен замисъл. Макар да се бе замесил неволно във всичко това, нещата бяха сложни и заплетени. Да откаже не беше възможно, нито достойно. Беше им задължен — на Мария заради свободата, а на Феликс и Паркър заради истината. Знаеше, че не му бяха казали всичко и че нямаха намерение да го направят. Феликс излъга няколко пъти — преди всичко за военнопленниците, за чиято участ Джек попита. Явно професията им беше такава. Бяха му разкрили поразителни факти не защото се чувстваха задължени да го осведомят, а заради психологическото въздействие, което снимките и филмът щяха да му окажат. Освен това те се държаха любезно с него, а Джек се нуждаеше от внимание повече от всичко друго. Отново го обзе песимизъм. Съзнаваше, че го използват. Ала не се чувстваше физически и морално заплашен от въпросите им. Не искаха изповед, а само помощ, която смятаха, че може да им даде.
Разпитваха го и двамата — бавно говорещият Феликс и задълбоченият, проницателен Паркър, който можеше и да остроумничи, когато пожелаеше. Седяха с Джек в гостната с пианото и старата газена камина като стари приятели, решаващи ребус.
Неофициалната, обикновена обстановка помогна. Джек се успокои. Държаха се с него като с почетен гост. Добре, че нямаше рентгенови очи, защото ако можеше да погледне през стената на къщата близнак, номер 37, мнението му за нещата щеше коренно да се промени.
В хола на съседната къща имаше още двама по-млади мъже, облечени в джинси и пуловери, приведени над аудио-визуалното записващо устройство. Зад огледалото над камината в къщата на Джек, номер 35, имаше видеокамера, която записваше всяка негова дума и жест. Привидно небрежното разположение на столовете в хола бе всъщност умишлено, така че камерата да може да снима от най-добрия ъгъл.
Всеки ден точно в шест един мотоциклетист отнасяше видео и аудио лентите в техническите лаборатории на „Бейкър Стрийт“. Там ги преснимаха и ги изпращаха на специална комисия, а после подлагаха на задълбочен анализ гласа и изражението на лицето му.
Най-странното беше, че на Джек изобщо не му хрумна да поиска служебните документи на спасителите си. Дали фактът, че говореха книжовен английски и се обличаха като типични англичани, го бе убедил, че са от разузнаването? Или благословията на Мария ги бе обвила в правдоподобност така, както предсмъртната изповед придава достоверност на всичко, което се признава? Феликс подхождаше към разпита като гмуркач с харпун, който дебне в плитчините нищо неподозиращите риби. Приличаше на училищен директор и нещо в държанието му загатваше, че е социален работник. Сериозността му се разнообразяваше с ироничен хумор, който бликваше в най-неподходящи моменти. Ядеше млечен шоколад и предлагаше на Джек, сякаш щеше да му помогне да си спомни по-добре.
У Феликс имаше нещо особено, което порази Джек веднага щом го видя. Държеше се като стар ерген. Суетен и възпитан, той никога не забравяше да каже „моля“ или „благодаря“, като че ли още беше дете. Не беше хомосексуалист, който просто не се интересува от жени, или заклет женомразец, боящ се от секса, нито голямо дете с „някои безчувствени части“, както биха се изразили младежите. Имаше вид на самотен човек, който в определени моменти от живота си, например в утрото на четирийсетия си рожден ден, разбира, че животът му е отредил самота. Така го възприе Джек в началото.
Ето защо се изненада, когато на втория ден Феликс спомена, че съпругата му много би се смяла по повод на една от забележките на Джек. Разбра, че привидната му самота не се дължи на безбрачие и реши, че трябва да търси причината другаде. Може би не обичаше съпругата си или тя се отнасяше пренебрежително с него. Но колкото повече разсъждаваше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да търси съвсем различна причина.
Паркър имаше резервиран и обиден вид и изнуреното му лице се допълваше от черни, нетърпеливи и печални очи. Приличаше на аскет, но по-скоро по свой избор, отколкото по природа. Нещо го измъчваше. Ето защо Джек се изненада още първия ден, когато видя, че този тъжен човек може да се усмихва, като при това се преобразява изцяло. Вярно, че се усмихваше рядко, но все пак с това успя да спечели Джек на своя страна, каквато и да беше тя.
Той задаваше въпрос след въпрос за баща му и Джек, макар че не разбираше каква е връзката, отговаряше с готовност. Особено се интересуваше от живота на баща му в концлагера. Къде точно е бил, колко време е стоял там, какво е станало с него после и колко е живял като беглец. Сетне започна да пита за семейството на баща му. Колко от тях са загинали в концлагерите или в гетата, колко са оцелели и къде живеят. И накрая какво мисли Джек по този въпрос и как е реагирал на това като дете.
А после, съвсем изненадващо за Джек, въпросите се насочваха към Кейтлин. Как точно са се запознали? Спомня ли си дали я е виждал преди това в университета? Запознала ли го е с другите членове на семейството си? Какво му е разказала за родителите си? За живота и за смъртта им.
Беседите не продължаваха дълго. В почивките седяха мълчаливо, пиеха чай или кафе и дъвчеха бисквити. Понякога го разпитваше Паркър, а Феликс седеше на другата маса и редеше пасианс. Играта никога не му излизаше, но той не губеше търпение. Тихото шумолене на картите стана постоянен акомпанимент на другата игра, която Джек играеше с Паркър.
В къщата имаше и икономка на име мисис Бидуел — слаба вдовица на около петдесет и пет години, която им носеше храната. Готвеше и им сервираше в трапезарията в задната част на къщата. Понякога чуваха, че телевизорът и работи. Звукът се долавяше и на аудио касетите и отначало посветените поискаха обяснение.
Джек изслушваше учтиво и мълчаливо въпросите. Феликс и Паркър се редуваха да го разпитват, докато накрая започна да не ги различава. Каза им всичко, което можа, не излъга и не скри нищо единствено заради доверието, което се крепеше само на редките усмивки на Паркър.
„Какво пишеше в немските документи на Розевич? Имаше ли доклади от войската?“
„Как изглежда Берчик? Висок и слаб? Има ли брада? Откога го познаваше Шаранский?“
„Колко ръкописа имаше всичко на всичко? Знаеш ли какъв е произходът им?“
„Колко бяха фотокопията? Оригинали или преснимани? Зърнести ли бяха?“
„Как се казваше кардиналът? Сигурен ли си? Как изглежда?“
„Баща ти знаеше ли кога е починала майка му? Колко километра са извървели като бежанци? Къде е чичо ти Йосиф сега?“ „Как се казва кафенето, където сте се запознали с Кейтлин? Ти ли я заговори пръв, или тя? Какво правехте, преди да станете любовници? Как загина тя? Какво чувстваше тогава? Какво изпитваш сега?“
Защо му задаваха толкова много въпроси? Според Джек те нямаха отношение към онова, което ставаше сега. „Къде е Мария? — питаше той. — Искам да говоря с нея.“ „Ще дойде след няколко дни, обещаваме ти. След Коледа.“
Един телохранител стоеше по цяла нощ пред спалнята на Джек. Казваше се Норман. Паркър и Феликс също спяха в къщата.
Сутрин Джек се събуждаше от виковете на млекаря, който обикаляше улиците. По-късно, ако погледнеше през прозореца, виждаше хората да се качват в колите си и да отиват на работа, виждаше пощальона и децата, тръгнали на училище. Улицата в предградието изглеждаше съвсем обикновена. Ала на един стол в коридора седеше Норман, прегърнал автомата като спящо дете.
42.
Прекараха Коледа заедно, сякаш по нечия прищявка бяха станали семейство.
На Бъдни вечер Феликс го закара в града. Разхождаха се известно време с колата като туристи и се наслаждаваха на украсата и на ярко осветените витрини. „Оксфорд“ и „Рийджънт Стрийт“ бяха пълни с хора, които пазаруваха в последната минута. Москва и нейните сиви улици изглеждаха на милиони километри. Край тях минаваха деца със сияещи лица, стиснали ръцете на родителите си. Джек побърза да извърне поглед.
