различен от неговия. Стоеше в студения коридор и усещаше как с всеки изминат миг смелостта го напуска.
Точно когато реши да си тръгне, пред вратата на Мария настъпи оживление. Чуха се сбогувания и група скъпо облечени зрители се запътиха към изхода. Когато Джек отново се обърна към вратата, Мария стоеше там и го гледаше.
— Уморих се. Менажерът ми ще ме закара. Отседнала съм в хотел „Браун“. Ела след половин час. Влез през входа откъм „Олбимарл Стрийт“, но внимавай — Карл е изпратил хора да ме следят през цялото време. В апартамент 516 съм. Джек изчака колкото бе необходимо, притеснен и объркан. Норман го закара до хотела. Разбираше какво става. Не беше негова работа да съди, но не му се нравеше, когато задълженията му се усложняваха.
— Остави ме тук, Норман. Аз ще се оправя по-нататък.
— Знаеш, че не мога да направя това, доктор Гулд. Имам заповеди.
— Тогава чакай във фоайето. Пийни чай или нещо друго.
Норман изглеждаше готов да възрази, но разбра, че в случая е необходима дискретност.
— Добре — отговори той, — но ако се разчуе…
— Няма. Обещавам.
Тя си беше сложила от парфюма, който й бе подарил. Взе я в обятията си и уханието му го изпълни. Само благоуханието на парфюма беше достатъчно, за да задоволи сетивата му. Докосна я и все едно протегна ръка от самотата с надеждата, че някъде в цялата тази бъркотия може да се слеят.
Първата прегръдка беше най-дългата в живота им. Джек нямаше сили да я пусне дори за да я остави да се съблече. Достатъчно беше да я държи в обятията си и да усеща близостта й. Копринената й рокля шумолеше при всяко негово движение.
От време на време Джек се отдръпваше, за да се вгледа в лицето й. Тя го омайваше с погледа си.
— Много те обичам — прошепна Мария.
Той погали лицето й. Беше изцяло негова. Сега, когато бяха заедно, той не можеше да си представи, че са били разделени. Нито за миг не бе преставал да я желае.
— Съпругата ти. Кейтлин. Липсва ли ти?
— Да. Непрекъснато.
— Няма ли да зарасне тази рана?
— Не. Никога.
— А това сега?
— Също!
Все едно го бе наранила. Беше като нож, който бе хванал и окървавил ръката му.
Мария се отдалечи от него, посегна към презрамките на роклята си и бързо ги развърза. Дрехата се свлече като вълна, докоснала брега. Джек видя лицето и тялото на Кейтлин, но те избледняха, когато Мария отново се приближи до него. Търпението го напусна и когато този път я прегърна, той изгаряше от желание.
43.
Любиха се. После дълго и мълчаливо лежаха. От време на време до тях достигаше приглушеният шум на уличното движение. В стаята имаше часовник, който тихо тиктакаше, а в банята бавно капеше вода. Джек слушаше дишането на Мария и виждаше лекото повдигане на гърдите й. Телата им бяха долепени. Държаха се за ръце. Още я желаеше. Фактът, че я бе притежавал, не уталожи страстта му. След дълго мълчание Мария попита:
— Струваше ли си чакането?
— Вече се бях отказал. Мислех, че няма да те видя отново.
— А аз чаках. Бях сигурна, че ако се срещнем пак, ще станем любовници.
— А за теб струваше ли си?
Тя го погледна. Очите й бяха сериозни. Сякаш свиреше.
— Не, ако беше само това — секс в хотелска стая. Чаках нещо много повече. Всичко. Да живея с теб.
Мария седна на ръба на леглото и се вгледа в отражението си в огледалото насреща. Бяха толкова близо, но и най-дребното нещо можеше отново да развали всичко. Този път завинаги.
— Добре — рече Джек. — Ще живеем заедно. Ще се разведеш и ще се оженим.
— Де да беше толкова лесно. Карл е католик. Няма да ми даде развод.
— Това е негов проблем. Ще получиш официален развод?
Тя поклати глава.
— Не е така просто, Джек. И аз съм вярваща. Редовно ходя на църква. Пък и трябва да мисля за Паул. Той е всичко за мен. Дори повече от теб. Не мога да напусна Карл ей така. Особено ако ще живея в грях.
— А какво беше това сега? Мария сви рамене.
— Това е различно. Само веднъж. Утре се връщам в Германия. Друго ще е, ако го правя редовно — да живеем с теб като съпрузи.
— Но ти каза, че искаш именно това.
— Знам — промълви съвсем тихо тя.
— Обичаш ли го? Това ли всъщност се опитваш да ми кажеш?
— Не. Нима не разбираш? Не обичам Карл. Обичам теб, но това няма значение.
— Как така?
— Разказаха ли ти за баща ми и за Източния кръст?
— Да, малко. Но това не влияе на чувствата ми към теб. Ти не си като баща си.
— Споменаха ли защо отидох при тях?
— Не, само предположих…
— Винаги съм знаела за Източния кръст. Баща ми ми разказа за Лигата още когато бях дете. Така, както някои бащи казват на дъщерите си, че са масони или членове на други тайни организации. Но не трябваше да говорим за това пред другите. Беше нещо лично, полско. Нямаха клон в Ирландия. Сестра ми и аз не бяхме допускани на съвещанията им. После, когато за пръв път отидох в Рим, се сближих с един човек от английското разузнаване. Разбира се, отначало не знаех, че е такъв. Запознахме се уж случайно. Сприятелихме се. Не знам как стана дума за Източния кръст. Сигурна съм, че той умишлено подхвърли нещо. Разказа ми какво правели през войната. Отначало не повярвах, но той предложи да ме свърже с човек, който знаел повече и можел да ми даде доказателства. Накрая ме убедиха, но аз отказах да работя за тях. Искаха информация за баща ми и за дейността му в Лигата. Бил един от главните и финансисти. Но аз не вярвах, че баща ми може да е замесен в нещо толкова лошо. Сетне се омъжих за Карл. За пръв път Джек долови в гласа й нещо повече от тъга. В него звучеше истинско нещастие, дори отчаяние.
— Да ти разкажа ли що за човек е Карл?
— Вече ми каза, че е богат и влиятелен.
— Това не е моят съпруг, а хер Карл фон Фройдигер. Такъв е в управителния съвет, на приемите, на търговските изложения и когато се среща с министрите от кабинета. Но аз живея с друг човек. Не мисли, че се държи лошо с мен. Никога не би ме ударил или обидил, нито би спрял издръжката ми. Прекалено голям еснаф е. Карл е сноб и безрезервно вярва в своята класа. Тя е нещо мистично за него. Поведението му е формирано от това. Мъжете от нисшите класи бият жените си, средната класа се държат като зверове с тях, но неговата класа знае как да се отнася към дамите. Една бита съпруга няма да изглежда добре на приема. Наплашената жена ще се държи непохватно на вечерята или на бала. Това е немислимо. Благоприличието трябва да се спазва на всяка цена. Ето защо той не ме бие и не вдига скандали. Карл е студен. Нямаш представа колко е леден! Плаши ме. Никога не ме е обичал. Знаех го от самото начало, но се надявах, че може да се промени. Опитах се да го обикна. Карл беше мил и внимателен и аз мислех, че ако се старая, може да превърна учтивостта му в любов. Дълбоко грешах. Той отдавна се бе извисил над тези неща. Над любовта. Това нямаше нищо общо с мен, макар често да се опитваше да ми внушава, че не е така. Но аз се отклонявам от най-важното. Започнах да подозирам, че онова, което ми бяха разказали за баща ми и за
