44.
Джек излезе от хотела. Не знаеше какво да прави. Искаше само да бъде далеч от всички, да подреди мислите си. Тръгна безцелно по „Оксфорд Стрийт“, сетне се отправи на запад по „Еджуеър Роуд“. От време на време покрай него минаваха таксита, но той не направи опит да спре някое от тях. Къде да го закара. Според Паркър някой наблюдаваше домовете на приятелите му. Това звучеше пресилено, но не можеше да си позволи да рискува. Онези хора бяха способни на всичко.
Един-два пъти му се стори, че го следят. Като че ли чу стъпки зад себе си, но винаги, когато се обърнеше, на улицата нямаше никой. Накрая реши, че това се дължи на свръхнапрегнатите му нерви и на шегите, които мракът и тишината си правеха късно нощем.
Постепенно се озова на една дълга улица с евтини хотели, на чиито врати висяха надписи „Свободни места“. Почувства се уморен. Беше му студено. Мария изглеждаше далеч като утринен сън, който си спомняш едва на следващата нощ. Джек се качи по стълбите на хотел „Гоя“ и натисна звънеца. През остъклената врата видя, че коридорът тъне в мрак. Никой не излезе. Пак позвъни.
Някъде светна лампа. След няколко минути до вратата се приближи жена в червена нощница и дебела вълнена жилетка. Тя беше слаба, със скулесто лице и посивели коси. Присви очи, направи някаква физиономия, като видя Джек, и отключи.
— Не ви ли дадоха ключ?
— Не, още не съм отседнал тук. Надявах се, че ще ми дадете стая.
— Господи! Знаете ли колко е часът?
— Съжалявам. Изгубих си часовника.
— Наближава три след полунощ.
— Извинявайте, но на вратата пише, че имате свободни стаи. Ще платя веднага.
— И още как! Влизайте, за Бога, ще умрете от студ. Ирландец ли сте? — попита тя, когато Джек се наведе да се подпише в хотелската книга.
— Да — отговори той. — Проблем ли е това?
Жената поклати глава, но Джек разбра какви мисли се въртят в главата й. Безпризорни ирландци без куфари, които се шляят по това време, бяха доста подозрителни.
— Ето още десет лири. Задето ви събудих.
Тя взе парите, без да благодари, и ги напъха в пазвата си.
— Ще ви настаня в седма стая. Имайте предвид, че може да е студено.
— Няма значение.
— Закуската е от седем до девет. Никога не закъснявам и никого не чакам. Това е девизът ми. Стаята е ваша до единайсет сутринта. Останете ли по-дълго, ще платите за още един ден.
Жената му даде ключ и му показа стаята. Джек забеляза, че го оглежда изпитателно. Явно се стараеше да запомни лицето му, в случай, че някой дойдеше да разпитва за него. За съжаление това беше твърде вероятно.
Легна си облечен. Около четири-пет часа се събуди облян в пот и се съблече. После не можа да заспи. Найлоновите чаршафи го дразнеха. Навън се чуха първите коли. Замисли се за Мария. Тя искаше да му каже, че не бива да се срещат отново. Не беше трудно да се досети. Но се радваше, че не й бе достигнала смелост. Щеше да се съгласи да се срещнат пак, ако се върнеше при шефовете й. Беше твърдо решил да я накара да се откаже от всичко, да напусне съпруга си и да отиде с него в Израел. Задряма и сънува не Мария, а Кейтлин. Събуди се, без да помни нищо от съня, освен че викаше Кейтлин. Уплаши се, че любовта му към Мария може да изличи покойната от паметта му. А заедно с нея и Сиобан. Това би било непоносимо.
Слезе на закуска в осем и половина. Хазяйката му даде изцапана карта на Лондон и той видя, че се намира на „Съсекс Гардънс“, близо до гара Падингтън. Понечи да сгъне картата, когато забеляза, че гробището не е далеч. Изведнъж си спомни съня и реши какво ще направи.
Взе такси до „Тенисън Роуд“. Помнеше, че преди години отидоха там с Кейтлин, за да му покаже гробовете на родителите си. През нощта сънува, че двамата пак са там, но когато се обърна към нея, гробокопачът му каза, че и тя е в гроба. И за да се успокои, реши да разбере дали Кейтлин бе имала братя или сестри, чичовци и лели. Въпросите на Феликс го бяха объркали. Намереше ли живи роднини, Джек щеше да ги разпита за жената, за която се бе оженил.
Гробовете имаха коледна украса от чимшир и саксии с големи жълти цветове. Живите бяха донесли на покойниците клонки имел с червени зърна и тъмнозелени листа. Въздухът беше хладен и чист.
След един час намери общия гроб. Надписите не бяха заличени. Джеймс Патрик Нюалън, роден на 30 март 1915 и починал на 27 юни 1975. Любимата му съпруга Мери, родена на 12 януари 1917 и починала на 17 октомври 1977. Имаше венец от свежи цветя. Не пишеше от кого. Явно някой идваше тук и се грижеше за гроба.
Джек пак взе такси и отиде в погребалното бюро на „Клифърд Роуд“.
— Интересувам се от един гроб в Падингтън. Служителят беше млад мъж, който непрекъснато кашляше.
— Ще бъде трудно.
— Защо?
Младият човек сви рамене и се закашля.
— Ами, ние купихме гробището през 1986. Документите се пазят на две места — някои са тук, други — в хранилището на самото гробище.
Джек му обясни от чии гробове се интересува. Служителят прерови папките, но не намери нищо.
— Тогава ще отидем до Падингтън. Може да ни провърви.
Извадиха късмет. Имената на роднините бяха Терънс и Джийн Нюалън. Живееха на „Евършолт Вилас“ 16 в Камдън Таун. Терънс бе платил надгробната плоча.
„Евършолт Вилас“ представляваше редица от занемарени къщи, очакващи по-добри времена. Имитации на различни архитектурни стилове се смесваха дори в една и съща къща. Джек натисна звънеца на номер 16.
Едно дванайсетгодишно момче отвори вратата.
— Вкъщи ли е мистър Нюалън?
Момчето се вторачи в него, като кривеше устни.
— Кой сте вие?
— Искам да говоря с него. Той не ме познава.
— От социалните служби ли сте?
— Приличам ли на такъв? — Да.
— Казвам се Джек Гулд. Баща ли ти е Терънс Нюалън?
— Може би.
— Виж какво, не съм дошъл да създавам неприятности. Искам да го питам за баба ти и дядо ти. Неговите родители.
— Те са мъртви. — Да, знам.
— Кевин! Кой звъни? — извика някой от коридора. Момчето се обърна и отговори:
— Някакъв човек иска да пита нещо.
Появи се мъж, с димяща чаша чай в едната ръка и сандвич в другата. Едър човек, с дебел врат, бирен корем и мазна коса. Изобщо не приличаше на Кейтлин. Надеждата на Джек угасна.
— Вие ли сте Терънс Нюалън?
— Да. Какво искате?
Джек долови ирландски в говора му. И Кейтлин говореше с акцент, но по-лек.
— Името ми е Джек Гулд. Искам само да поговоря с вас. За сестра ви Кейтлин.
Мъжът не помръдна. От сандвича капеше доматен сос. Той облиза пръстите си.
— Кейтлин ли? Коя, по дяволите, е тая? Все едно кама преряза стомаха на Джек.
— Нали вие сте синът на Джеймс и Мери Нюалън? Терънс кимна.
— Те са погребани в гробището Падингтън.
— Слушайте, какво искате от мен? Имам работа.
