подробности. Всичко, което му беше необходимо, за да събори режима на Павелич. Знаех много добре, че всичко е загубено. Трябваше да се погрижа за бъдещето си. Казах му каквото искаше. Нищо не скрих. Рамзи не се интересуваше от пари, но аз му дадох информация за някой от най-заможните граждани на Загреб. Откъде мислиш, че са дошли парите ми? Играта бе приключила, разбираш ли? Нямаше какво повече да се направи. Или поне така мислех. Той отново млъкна. Огънят бе започнал да тлее. След малко стаята щеше да се осветява само от лъчите на фенерчетата.
— През януари започна повсеместно избиване на усташи из цялата страна. Рамзи и хората му свършиха работата си добре. Аз бях в Загреб и чаках ръкописа. Той беше ключът към всичко. Дори Рамзи не разбираше това. Той мислеше, че писмото на Исус е само един фетиш, средство за размяна. Ала аз знаех, че можем да го използваме, за да възстановим мощта си. Брат ми потегли с него за Рим. Скри го в една голяма колекция от подобни пергаменти, всички взети от еврейските библиотеки в Полша. Комунистите партизани му устроиха засада при Метлика. Той и шофьорът му бяха убити, а намерените в колата документи — изпратени в Белград, при руския военен комендант. Той наредил да ги прехвърлят в Москва. И така, ръкописът изчезна някъде в библиотека „Ленин“. Научихме за това съвсем скоро. Йосиф Шаранский допусна две грешки. Първата беше, че се натъкна на ръкописа, а втората — че ти каза за откритието си. Знаех, че ще направиш връзка с фотокопията, които ти показах в Съмърлон.
Шаранский беше чувал за мен. А в библиотеката имаше документи, които доказваха откъде идва писмото на Исус и водеха към мен. Не можех да поема такъв риск. Но бомбата беше предназначена само за теб и за него. Не за детето и жената. Джек се вцепени от гняв и ужас. В края на краищата Розевич бе виновен за смъртта на Йосиф и семейството му. Сигурно Хенрик бе поставил взрива. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху Розевич, но съзнаваше, че едно погрешно движение можеше да се превърне в голяма трагедия.
— А колкото до Рамзи и групата „Октомври“, на тях не им провървя. Аз бях независим, но имах малко власт. „Октомври“ беше разкрита от Гестапо. Оцелелите след първите засади бяха арестувани и закарани в Загреб. Екзекутираха хърватите, но запазиха живи британските агенти. От Германия изпратиха заповед да ги прехвърлят в Берлин. Това бяха последните дни на войната и навсякъде цареше хаос. Уредих да ги затворят във Фридрихщайн. Германският клон на Източен кръст вече беше взел решение да проведе инсценираните съдебни процеси. Намерението ни беше да изкопчим колкото може повече информация от членовете на „Октомври“, преди да ги обесим. Ала събитията не се стекоха така, както искахме. Рамзи и колегите му бяха заточени в Сибир в продължение на петдесет години. Съжалявам за тях. Те бяха храбри мъже и заслужаваха по-добра участ. Розевич спря да говори. Пръстите му леко галеха врата на Паул.
— А сега Рамзи е в родината си. Героят от войната. Приятелите му скоро ще го последват. За много хора ще настъпят неприятни времена, освен ако не потулят цялата работа. Но за нас това е краят. Контингентът от усташи е от съдбоносно значение за системата от съюзи в Източен кръст. Излезе ли наяве, че сме сключили сделка с британците, те ще потърсят отмъщение. Източният кръст няма да просъществува и шест месеца.
Той се наведе над внука си и погали косата му.
— След време Паул щеше да бъде нашият водач. Ала вече няма какво да ръководи. Винаги съм мислил за бъдещето. А сега няма такова.
Джек видя отчаянието в очите на възрастния човек и долови примирението в гласа му.
— Паул има бъдеще — каза Мария и пристъпи напред. — За теб е твърде късно, но не и за него. Пусни го.
За миг й се стори, че баща й се колебае. Побърканият старец, хванал сина й, беше и неин любящ баща, който й купуваше подаръци и сресваше косите й. Тя направи още една крачка. Сърцето му сигурно щеше да се размекне.
Беше твърде късно. Розевич сграбчи Паул за китката и го повлече към една врата в отсрещната стена. След миг двамата бяха погълнати от мрака.
77.
Джек хукна подир тях. Беше на няколко крачки от вратата, когато се спъна в купчина отломки и падна по лице. Мария си проправи път до него и се наведе.
— Добре ли си? Джек се изправи.
— Накъде води вратата? — задъхан попита той.
— Има стълбище към градината зад къщата. Двамата се втурнаха към вратата. Дървените стъпала бяха почти изгорели. Розевич бе успял някак да измъкне Паул през зеещата дупка в стълбището.
Джек стигна до отвора и се приготви да скочи долу, като се държеше за останалата непокътната част от перилата. Дървото се счупи и той едва не политна надолу. Мария го хвана за ръката и го дръпна назад. Розевич и Паул бяха изчезнали в сенките.
— Бързо. Можем ли да слезем от друго място? Мария кимна.
— По стълбището, откъдето дойдохме. После през задната част на къщата и към терасата.
Затичаха се натам с ясното съзнание, че ако Розевич се бе отдалечил на достатъчно разстояние, можеха да изгубят дирите му в мрака. Като се хлъзгаха и пързаляха по коварните стъпала, Джек и Мария успяха да стигнат до приземния етаж и пак тръгнаха по коридора. Централната част на къщата беше най- много засегната от пожара. Навсякъде имаше паднали греди, които им пречеха да вървят бързо. Дори Мария, която познаваше къщата от дете, беше объркана и не можеше да се ориентира. Навън бурята продължаваше да бушува. Вятърът вилнееше по-ожесточено от всякога. Най-после се добраха до терасата и заслизаха по каменните стъпала, водещи към градината. Дъждът и вятърът ги блъскаха безмилостно. Едва чуваха думите си от рева на урагана.
— Натам — каза Мария и посочи към западното крило. Изтичаха до вратата, през която се бе измъкнал Розевич. Там беше тихо и пусто. Джек освети стъпалата и извика Паул. Никой не отговори.
— Сигурно вече са слезли долу. Накъде да тръгнем?
— Не знам — отговори Мария. — Може би се опитва да отиде до колата си.
— Не мисля така. Той няма сили да тича.
Внезапно вятърът промени посоката си и задуха от брега. Блъсна ги силен вихър, едновременно с който се разнесе и писък.
Джек веднага разбра откъде се чу викът. Беше прекарал достатъчно време в Съмърлон. Нататък нямаше нищо друго, освен скали, а под тях — морето.
Прекосиха обраслата с плевели градина. Отново чуха писък — този път по-пронизителен. Мария извика, но вятърът заглуши гласа й.
— Внимавай — каза тя. — Те са на скалите.
Трудно беше да разберат къде точно се намираха, но вече чуваха прибоя на вълните, които се разбиваха в стръмния бряг.
— Паул! Къде си? — крещеше Мария и размахваше фенерчето.
Изведнъж лъчът на фенерчето на Джек ги освети. Розевич беше довлякъл Паул до ръба на скалата. Един повей на вятъра беше достатъчен, за да ги отнесе в бездната. Джек спря разтреперан. Представи си една друга скала и червена топка, подскачаща по зелената трева. Малко момиче тичаше след нея, без да съзнава за опасността. Зад нея бягаше Сима.
— Вземи фенерчето — каза той. — Дръж го в другата си ръка, настрана, за да мисли, че сме заедно. Лъчите осветяваха Розевич и Паул, които се олюляваха от вятъра. Изведнъж се разнесе изстрел, после още един.
Старецът се опитваше да счупи фенерчетата. Джек се втурна напред и се приближи до ръба на скалата. През цялото време се мъчеше да преодолее страха, който се бе събудил в него при вида на отвесния бряг. Сякаш всичките му кошмари се сбъднаха и се сляха в един. Вече беше само на няколко крачки, скрит в мрака. Но какво да направи? Как да измъкне Паул, без да привлече вниманието на Розевич? Падна на колене и започна да пълзи. Погледна към скалата и видя бялата пяна на вълните. Там шумът от прибоя беше много по-силен и заглушаваше вятъра. Розевич пристъпваше все по-близо до ръба. Деляха ги само две-три крачки. Нямаше време за губене.
Джек се изправи, хвърли се към Паул, хвана го за кръста и го изтръгна от ръцете на Розевич. Двамата
