паднаха в калта, претърколиха се и спряха на няколко метра от скалата. Розевич залитна, опитвайки се да запази равновесие. В следващия миг Джек видя само тъмата. Стори му се, че старецът извика, но не разбра дали се молеше, или ругаеше. Вятърът и бушуващото море погълнаха гласа му.
78.
Потеглиха от Ерусалим малко предиобед, заобиколиха Маслиновия хълм и се отправиха надолу към Витания. Оттам се насочиха към Ерихон, после свиха на юг по дългия път край Мъртво море, водещ към залива Акаба. Далеч на изток се виждаха река Йордан и Моавските плата, забулени в жълтеникава мъгла. Надминаха няколко тежкотоварни камиона и конвой от военни коли със синьо-бели знамена. Един автобус намали, за да им позволи да го изпреварят. От мръсните прозорци ги гледаха бледи и стъписани лица. Пътят се виеше през пустинна област и заострени бели хълмове, почти лишени от растителност. Соленото море се приближаваше след всеки изминат завой. От време на време Джек поглеждаше Мария и й се усмихваше. Тя му отвръщаше и леко го докосваше. Паул бе останал в Ерусалим при близки приятели на Джек. Момчето още се стряскаше нощем, викаше и се подмокряше в леглото. Детският психиатър ги увери, че бързо ще се съвземе, след като е отново с майка си. Но Мария се питаше какви ли ще са последствията. Паул не питаше за баща си и дядо си и Мария също не ги споменаваше.
Стигнаха до северното крайбрежие и се озоваха на високо варовито плато на около петдесет метра над шосето. Бяха дошли в Кумран. Паркираха и слязоха от колата. Джек носеше през рамо малка чанта и фотоапарат. Около тях бяха разпръснати останките на отдавна изчезналата есейска комуна — еврейска секта, чийто член бил Исус и с която прекарал по-голямата част от краткия си живот. Именно там, а не в Ерусалим или във Витлеем, се намираха камъните, по които бе стъпвал. Всяка година хиляди поклонници вървяха по древната настилка и прекланяха глави в свещените места, „открити“ от императрица Елена (Съпруга на Константин Хлор и майка на Константин Велики (247–327) г.сл.Хр. по чието нареждане в Ерусалим били извършени разкопки, благодарение на които, според преданието, бил открит кръстът, на който бил разпнат Христос — Б.пр.), триста години след смъртта на Исус, но всъщност трябваше да благоговеят тук, пред шепата окаяни развалини, нагрети от пустинното слънце.
До ресторанта за туристи беше спрял военен патрул. Джек отиде при командира. Районът беше граничен и армията беше постоянно нащрек. Всяко отклонение от историческата местност предизвикваше подозрения. Джек показа документите си и обясни защо е дошъл. Носеше писмо от археологическия факултет на Староеврейския университет, което удостоверяваше, че има работа в скалите до Кумран.
Двамата с Мария тръгнаха надолу по стръмното дере. Джек посочи няколко пещери и разказа за намереното в тях. В скалите имаше множество дупки — някои съвсем малки, други достатъчно големи, за да влезе едър човек.
— Кажи ми на кое да вярвам — рече Мария. Джек я погледна угрижен. Въздухът бе напоен с дъх на сол. Тук светлината променяше всичко. Ала понякога не тя, а присъствието на нещо по-величествено и монументално.
— Какво искаш да кажеш?
Мария се колебаеше и не знаеше как да започне.
— Исус Христос… Бог ли е бил, или обикновен човек?
— Знаеш, че не мога да отговоря на този въпрос.
— Но нали си чел писмото, в което той сам разказва за себе си. Какъв мислиш, че е бил?
— Убеден съм, че не се е смятал за бог. Изпитвал е съмнения и несигурност. Но всичко това няма значение. Каквото и да пише в писмото, църквите винаги ще измислят свои богове, които да служат на собствените им предразсъдъци. Ще намерят начин да изопачат думите му, за да съответстват на онова, в което вече вярват. Затова вярвай в каквото си вярвала досега.
— Вече не знам какво е то.
Джек я погледна с обич. Слънцето блестеше в очите й. Беше неописуемо красива.
— Тогава си приличаме — отговори той. Пещерата, която избраха, беше високо в скалите и трудно достижима, една от хилядите, изследвани съвсем повърхностно. Влязоха вътре. Мария светна с фенерчето, а Джек извади писмото на Исус от металния цилиндър. Беше донесъл и глинено гърне, датиращо от същия период, използвано и преди за съхранение на писмени материали. Съдът беше намерен на около десетина километра на юг оттук. Ръкописът се побра, дори остана място. Джек сложи капака и зарови гърнето под купчина камъни.
След година-две, когато настъпеше подходящият момент, той щеше да дойде тук с експедиция. Щяха да изследват пещерите в района. Сигурно щяха да направят големи открития. Но тук, в тази пещера, щяха да попаднат на най-великото откритие на всички времена.
Хрумна му да върне писмото на Августин дьо Гале и приятелите му, но реши да не го прави. Знаеше, че ще им бъде упражнен огромен натиск да го скрият или унищожат. Не се съмняваше в почтените им намерения, но все повече се отдалечаваше от ценностите, които те бранеха. Максимилиан Колбе безспорно е бил добър човек, но Джек не можеше да се примири с факта, че сред стотиците хиляди, загинали в Аушвиц, Църквата бе избрала да превърне в герой и светец един християнин. Шест милиона евреи бяха умрели, но имената им бяха забравени.
Църквата беше само страничен наблюдател, който понякога помагаше на жертвите, а друг път — на убийците им. Имаше дълбоко противоречие, което бе непоносимо за Джек. Ръкописът принадлежеше не на Църквата, а на човечеството.
Той направи снимки на пещерата от различни ъгли. С последните пози снима Мария сред руините. Тя му се усмихна. Зад нея морето беше спокойно и неподвижно. Следобедното слънце клонеше на запад, към Ерусалим и морето. Навсякъде цареше тишина. Джек усещаше наоколо призраците от миналото си — Кейтлин и Сиобан, Йосиф, Леа и малката Сима, дори Денис Бойлан и Мойра. Щеше ли някой от тях да почива в покой?
Джек и Мария нямаха представа кога Източният кръст щеше да нанесе удара. Може би никога. Мощта му беше сломена. Чечановски беше в немилост. Рейнолд фон Фройдигер се самоуби, когато научи за смъртта на сина си. От Русия освобождаваха английски разузнавачи и някои от тях вече дадоха пресконференции. Джек и Мария взеха предпазни мерки, но не искаха да живеят като преследвани животни. Мария изнесе концерт в Ерусалим, в голямата аудитория на университета. Успехът й беше забележителен. Паул започна да ходи на детска градина. Учеше иврит. Изпратиха го в смесено училище, където евреи, християни и мюсюлмани играеха заедно. Детето беше единствената им надежда.
— Време е да се връщаме — каза Джек. — Паул ни чака.
Мария стана и го хвана за ръката. Ако се заслушаше по-внимателно, щеше да чуе вълните, разбиващи се в един друг бряг.
Информация за текста
© 1994 Денис Макиойн
© 1995 Юлия Чернева, превод от английски
Denis MacEoin
The Judas Testament, 1994
Източник: http://bezmonitor.com
OCR: Неизвестен
ИК „Бард“ 1995 г.
HAPPER COLLINS PUBLISBERS
Романът е публикуван под псевдонима Даниел Истърман (Daniel Easterman).
