очите й. Той имаше нужда не само от нейната търпимост, но и от нейното съчувствие.
— Кажи ми — каза тя след дълго мълчание — преди Червената Звезда да бъде обрамчена от Скалата на Окото ли докосна слънцето Скалата на Пръста, или след това?
— Ако трябва да бъда честен, не съм напълно уверен, тъй като не го видях със собствените си очи… съвпадането трае само по няколко мига, но се предполага, че двете са едновременни.
Тя се намръщи горчиво.
— И за кого похаби момента? За Р’гул? Тя беше провокирана. Сърдитите й очи гледаха навсякъде, освен към него.
— Аз съм Водачът на Уейра — напомни й той кратко. Тя се държеше неразумно.
Лесса му хвърли дълъг, остър поглед, преди да привърши със закуската. Тя ядеше много малко, бързо и сръчно. В сравнение с Йора, тя за цял ден не изяждаше колкото едно болно дете. Но, разбира се, не беше възможно изобщо да се сравняват Йора и Лесса.
Той довърши собствената си закуска, разсеяно поставяйки двете чаши на подноса. Тя тихо стана и махна подноса.
— Веднага щом Уейрът се изпразни, тръгваме — каза той.
— Ти си мислиш така — Тя кимна към спящата кралица, виждаща се през отворения вход. — Ще трябва да изчакаме и Рамот.
— Не се ли пробужда тя вече? Опашката й се мята вече от час насам.
— Тя винаги го прави по това време на деня.
Ф’лар се наведе над масата, и веждите му се събраха замислено при вида на мятащата се спазматично от време на време покрита със злато опашка на кралицата.
— Мнемет също. Винаги при изгрев и рано сутрин. Като че ли те някак си свързват това време на деня с някаква опасност…
— Или изгряването на Червената Звезда? — вмъкна Лесса.
Някаква неуловима промяна в тона й накара Ф’лар да погледне бързо към нея. Това не беше гневът заради пропускането на сутрешния феномен. Очите й гледаха в нищото, лицето й се сбръчка бавно в смътно тревожна гримаса и между извитите й, добре очертани вежди се появиха тънички линии.
— Зората… времето, когато идват всички предвестия — промърмори тя.
— Какви предвестия? — попита той с окуражаващо спокойствие.
— Една сутрин… няколко дни преди… преди ти и Факс да пристигнете в Руата. Нещо ме пробуди… някакво усещане, като тежко притискане… усещане за някаква ужасна заплаха. — Тя млъкна. — Червената Звезда току-що изгряваше. — Пръстите на лявата й ръка се отвориха и затвориха, и тя конвулсивно сви рамене. Очите й се фокусираха на него.
— Ти и Факс дойдохте от североизток от Кром — каза тя остро. Ф’лар забеляза, че тя игнорира факта, че Червената Звезда също изгрява на север от точния изток.
— Наистина — усмихна се той към нея, спомняйки си чудесно тази сутрин. — Въпреки че, — той посочи с жест голямата пещера, за да подчертае думите си, — предпочитам да вярвам, че ти свърших добра работа този ден… с неудоволствие ли си го спомняш?
Погледът й беше студен и непроницаем.
— Опасността има много лица.
— Съгласен съм — отвърна миролюбиво той, твърдо решен да не се хване на тази въдица. — Някакво друго подобно събуждане? — запита той, сякаш в рамките на разговора.
Пълната тишина в стаята върна вниманието му към нея. Лицето й беше загубило всякакъв цвят.
— Денят, когато Факс нападна Руатското Хранилище. — Гласът й беше едва разбираем шепот. Очите й бяха разширени и неподвижни. Пръстите стискаха ръба на масата. Тя не каза нищо толкова дълго време, че Ф’лар се обезпокои. Това беше неочаквано силна реакция на обикновен въпрос.
— Разкажи ми — предложи той меко.
Тя заговори с лишен от емоции, безличен глас, сякаш рецитираше някоя от Баладите за Традициите или разказваше нещо, случило се на някой съвсем друг.
— Бях дете. На единадесет години. Събудих се една сутрин… — Гласът й пресекна. Очите й отново гледаха в нищото, сякаш съзерцавайки сцената, която се беше разиграла преди много време.
Ф’лар изпита неудържимото желание да я успокои. То го блъсна с пълна сила, въпреки че беше объркан от това необичайно нейно вълнение. Никога не беше предполагал че Лесса, особено пък тя, може да бъде толкова разтревожена от толкова стар страх.
Мнемет остро информира ездача си, че Лесса определено е здравата разтревожена. Достатъчно, за да събуди душевното й страдание Рамот. Драконът продължи с не толкова обвинителен тон, че Р’гул най-сетне е отлетял с учениците си. Драконът му, Хат, обаче бил здравата дезориентиран поради умственото състояние на Р’гул. Трябва ли Ф’лар да изкара от равновесие всеки в Уейра…
— Ох, я тихо! — измърмори Ф’лар под мустак.
— Защо? — запита Лесса с обикновения си глас.
— Нямах предвид теб, скъпа моя Стопанко — увери я той с радостна усмивка, сякаш подобната на транс интерлюдия не се беше случвала. — Мнемет е пълен със съвети напоследък.
— Какъвто ездачът, такъв и драконът — отвърна тя заядливо.
Рамот се прозина тежко. Лесса в миг скочи на крака и се спусна към драконицата. Фигурката й изглеждаше като джудже пред шестфутовата драконова глава.
Лицето й се изпълни с нежност и обич, докато тя гледаше в блестящите опалесциращи очи на Рамот. Ф’лар стисна зъби, ревнувайки, в името на първото Яйце, от чувствата на ездача към нейния дракон.
В ума си той дочу драконовия еквивалент на смях на Мнемет.
— Тя е гладна — информира Лесса Ф’лар. Отзвукът от любовта й към Рамот се таеше в меката линия на устата й, в добрината на сивите й очи.
— Тя винаги е гладна — отбеляза той и ги последва към изхода на леговището.
Мнемет отлетя учтиво настрани от скалния ръб, докато Лесса и Рамот излитаха. Те се плъзнаха надолу в Чашата на Уейра, над мъгливото езерце за къпане, към площадката за хранене на отсрещната страна на дългия овал, който представляваше основата на Бенденския Уейр. Набраздените, пресечени стени бяха изпъстрени с черните отвори на леговищата, изоставени по това време на деня от няколкото дракони, които иначе биха се пекли по скалните площадки на зимното слънце.
Когато Ф’лар се хвана за гладката бронзова шия на Мнемет, той се надяваше, че люпилото на Рамот ще е многобройно, изтривайки унижението от жалката дузина яйца, снасяни от Неморт последните няколко пъти.
Той нямаше особени съмнения в това, че нещата са по-добри, след забележителния брачен полет на Рамот с неговия Мнемет. Бронзовият дракон самодоволно добави своята увереност към тази на ездача си, и двамата погледнаха към кралицата собственически, докато тя извиваше криле, за да кацне. Тя беше най- малко два пъти по-голяма от Неморт, и крилете й бяха с половин крило по-дълги от тези на Мнемет, който беше най-големият от седемте бронзови дракона. Ф’лар се надяваше на Рамот, за да насели отново петте празни Уейра, както се надяваше на себе си и на Лесса, за да поднови гордостта и вярата на драконовите ездачи и на самия Перн. Той се надяваше единствено на това да му е останало достатъчно време, за да направи каквото беше необходимо. Червената Звезда се беше появила в отвора на Скалата на Окото. Скоро Нишките щяха да започнат да падат. Някъде, в някой от записите на другите Уейрове, беше информацията, от която той имаше нужда, за да бъде сигурен кога точно Нишките ще започнат да падат.
Мнемет се приземи. Ф’лар скочи от извитата шия, за да застане до Лесса. Тримата наблюдаваха как Рамот, сграбчила по едно животно във всяка от предните си лапи, се издигна на една скална площадка, на която да се нахрани.
— Няма ли никога да изчезне този неин апетит? — запита Лесса с остра тревога.
Като драконче Рамот се хранеше, за да расте. След като беше достигнала пълния си ръст, сега тя ядеше заради поколението си, и го вършеше изключително добросъвестно.
Ф’лар изхъмка и седна по ловджийски. Събра няколко отпаднали люспи и започна да ги хвърля хоризонтално по равната, суха почва, броейки облачетата прах като дете.
— Ще дойде време, когато тя няма да яде всичко, което й попадне — увери той Лесса. — Но тя е млада…
