— Ф’лар, Кант казва, че имат нужда от помощ — извика Лесса. След това дори не забеляза, че Килара се измъкна настрани в заетата тълпа.
Ф’лар не беше ранен тежко. Тя се увери старателно в това. Килара вече беше обработила проклетите изгаряния, които обаче изглеждаха плитки. Някой му беше намерил друг кожух, за да замени парцалите от опърления от Нишката. Той се намръщи. Лицето му се изкриви от болката при раздвижването на ранената буза. След това набързо отпи малко клах.
Мнемет, колко са останали боеспособни? Не, няма нужда, просто им предай да излитат с пълен товар огнен камък.
— Добре ли си? — запита го Лесса, опитвайки се да задържи ръката му. Той не можеше просто да тръгне ей така, нали?
Той се усмихна уморено към нея, притисна празната паничка в ръцете й и и бързо ги стисна пътем. След това се покатери на шията на Мнемет. Някой му подаде тежък товар торби.
Сини, зелени, кафяви и бронзови дракони се издигнаха от Чашата на Уейра, подреждайки се бързо. След миг малко повече от шестдесет дракона планираха над Уейра, там, където само преди няколко минути имаше осемдесет.
Толкова малко дракони. Толкова малко ездачи. Как можеха да се справят с толкова тежка задача?
Кант предаде, че Ф’нор има нужда от още огнен камък.
Тя се огледа тревожно. Още не се беше върнал никой от изпратените като вестоносци млади ездачи. Зад нея печално промърка дракон и тя се обърна, но това беше само младата Придит, препъваща се в посока площадката за хранене, побутвайки игриво Килара, докато двете вървяха заедно. Единствените други дракони бяха ранени, или… погледът й падна върху стария С’ган, излизащ от помещенията на младите ездачи.
— С’ган, можете ли да занесете с Тагат още огнен камък на Ф’нор при Керун?
— Разбира се — увери я старият син ездач. Той изпъчи гърди и очите му проблеснаха гордо. Тя не беше мислила да го изпраща където и да е, но той беше проживял живота си, подготвяйки се за тази опасност. Не биваше да бъде лишаван от шанс.
Тя се усмихна одобрително на готовността му, докато те товареха тежките торби на шията на Тагат. Старият син дракон изпръхтя и направи няколко танцови стъпки, като че ли те двамата отново бяха млади и силни. Тя им предаде отправната точка, която Кант беше визуализирал за нея. След това ги изпрати с поглед, докато не изчезнаха над Звездния камък.
Не е честно. Цялото удоволствие е само за тях, каза Рамот свадливо. Лесса я забеляза да се пече на слънце на скалната площадка пред леговището, изтупвайки огромните си криле.
— Сдъвчеш ли огнен камък, веднага ставаш равна на глупавите зелени — каза Лесса остро на другарката си по Уейр. Тя беше вътрешно учудена от раздразненото оплакване на кралицата.
След това Лесса обиколи ранените. Грациозната зелена красавица на Б’фол виеше и подмяташе глава, неспособна да свие крилото си, което беше простъргано до оголване на хрущяла. Тя щеше да бъде вън от строя няколко седмици, но това беше най-тежката рана сред драконите. Лесса бързо отклони поглед от болката в загрижените очи на Б’фол.
Докато обикаляше, тя забеляза, че ранените мъже са повече от ранените животни. Двама от ятото на Р’гул бяха получили сериозни травми на главата. Един можеше напълно да изгуби окото си. Манора му беше дала наркотична течност до упояване. Ръката на друг беше изгорена до костта. Въпреки че повечето от раните бяха дребни, общият им брой стресна Лесса. Колко ли още щяха да бъдат осакатени над Керун?
От сто седемдесет и два дракона петнадесет бяха извън строя, някои обаче само за ден или два.
Внезапно на Лесса й хрумна една идея. Ако Н’тон наистина беше яздил Кант, може би той би могъл да язди по време на следващата атака животното на някой ранен ездач, тъй като ранените ездачи бяха повече от ранените дракони. Ф’лар нарушаваше традициите, както му хрумнеше. Ето още една, която трябваше да бъде пренебрегната — ако драконът се съгласи.
Като се има предвид, че Н’тон не беше единственият млад ездач, способен да се прехвърли на друг дракон, колко полезна би била подобна гъвкавост в рамките на по-дълго време! Ф’лар беше казал, че нападенията отначало няма да бъдат толкова чести, тъй като Червената Звезда едва започва дългото си петдесет оборота циклично Преминаване над Перн. Колко често означаваше „често“? Той знаеше, но го нямаше тук.
В края на краищата, той беше прав тази сутрин относно появата на нишките над Нерат, така че уморителното му ровене в старите Записи се беше оказало полезно.
Не, не беше точно така. Той беше забравил да предупреди хората си да следят за черен прах освен за затопляне на времето. Тъй като беше поправил нещата чрез това пътуване между времето, тя щеше благородно да му прости тази малка грешка. Но той имаше вбесяващия навик да отгатва правилно.
Лесса отново се поправи. Той не отгатваше. Той изучаваше. Мислеше, и след това използуваше добрия здрав разум. Като например да определи кога и къде ще падат Нишките по написаното в тези вонящи Записи. Лесса започна да чувствува повече оптимизъм за тяхното бъдеще.
Ако сега той просто успееше да научи ездачите да вярват на безпогрешния инстинкт на драконите в боя, това щеше да намали броя на нещастните случаи.
Нечий писък прониза въздуха и ушите на Лесса в мига, когато един син дракон се появи над Звездния камък.
— Рамот! — изкрещя Лесса инстинктивно, без да знае защо. Кралицата беше във въздуха преди да е заглъхнало ехото от командата й. Наклоненият на една страна син дракон очевидно беше тежко пострадал. Той се опитваше да намали скоростта си, но едното му крило отказваше да му се подчинява. Ездачът му се беше плъзнал напред над едното рамо, държейки се едва-едва за шията на дракона с една ръка.
Лесса гледаше изплашена с ръце на устата. Единственият звук в Чашата беше плясъкът на могъщите криле на Рамот. Кралицата бързо се изпречи на пътя на падащия син дракон, подпирайки го с крило откъм осакатената страна.
Зрителите хлъцнаха, когато ездачът се приплъзна, изпусна хватката си и падна… тупвайки на широките рамене на Рамот.
Синият дракон падна като камък. Рамот внимателно спря до него, навеждайки се ниско, за да позволи на хората от Уейра да свалят нейния пътник.
Това беше С’ган.
Лесса усети стомахът й да се свива на топка, когато видя в какво са превърнали Нишките лицето на стария менестрел. Тя клекна край него и пое главата му в скута си. Хората се събраха наоколо в тих, изпълнен с уважение кръг.
Лицето на Манора беше както винаги спокойно, но в очите й имаше сълзи. Тя коленичи и постави ръка на сърцето на стария ездач. Когато погледна към Лесса, в очите й проблясна загриженост и тя бавно поклати глава. След това, стиснала устни в тънка линия, започна да нанася успокояващ балсам върху раните.
— Твърде беззъб от старостта, за да издишва огън, и твърде стар, за да отскочи бързо между — промърмори С’ган, мятайки глава от страна на страна. — Твърде стар. Но „Драконовите ездачи трябва да летят когато Нишки от небето валят“… Гласът му пресекна във въздишка и очите му се затвориха.
Лесса и Манора се погледнаха една друга с мъка. Тишината беше прекъсната от ужасяваща, раздираща слуха нота. Тагат се издигна във въздуха със страховит скок. Очите на С’ган се отвориха бавно, безжизнени. Дишането на Лесса се накъса, докато тя гледаше синия дракон, опитвайки се да отрече неизбежното, докато Тагат изчезна във въздуха.
Нисък вой се понесе през Уейра като накъсания, самотен глас на свистящия вятър. Драконите отдаваха чест.
— Вече… няма ли го? — запита Лесса, въпреки че знаеше отговора.
Манора кимна бавно. По бузите й течаха сълзи, когато посегна да затвори мъртвите очи на С’ган.
Лесса бавно стана, посочвайки на няколко от жените да махнат тялото на стария ездач. След това избърса несъзнателно окървавените си ръце от дрехите, опитвайки се да се концентрира върху следващата задача.
Въпреки всичко обаче умът й непрекъснато се връщаше към това, което беше станало току-що. Един драконов ездач беше загинал. Драконът му също. Нишките вече бяха отнесли една двойка. Колко още щяха
