стаичка в подземния етаж. Аз съм къртица.
Клинг кимна съчувствено.
— Този град е къртичина — продължи човекът. — Познавам хора, които се движат все под земята. От спирката на метрото минават по подземен коридор до службата си. Аз поне два пъти дневно изминавам две преки от спирката дотук. Ония и на това не се радват. Отиват от спирката до службата, като се движат все под земята, защото така губят по-малко време. Все им е едно дали горе грее слънце, или вали сняг. И обяда си изяждат под земята. Вечер, като им свърши работното време, се прибират пак по същия начин. Никога не виждат града. А аз виждам цели две улични преки. Та как е времето навън?
— Хубаво е — отвърна Клинг.
Вратата се затвори.
— Осемнайсети етаж ли каза?
— Осемнайсети.
— По цял ден пътувам нагоре и надолу. Все нагоре и надолу, а не стигам доникъде. Аз съм вертикална къртица. По-добре да бях станал кондуктор в метрото, щях да съм хоризонтална къртица. Те поне от време на време поемат глътка въздух. Като стигне Калм Пойнт или Ривърхед, влакът излиза на повърхността. А аз по цял ден се движа нагоре и надолу. Та казваш, че времето навън е хубаво?
— Много е хубаво — потвърди Клинг.
— И сутринта беше хубаво, когато идвах на работа. А твоята работа каква е, господине? Трябва ли да излизаш на улицата?
— От време на време.
— И от време на време да е, пак е хубаво. Ще взема и аз да си намеря такава работа. А може и уличен метач да стана. По цял ден ще съм навън.
— През зимата става студено — напомни му Клинг.
— Тъй ли? — Операторът май не беше мислил за това. — Студено, казваш? — Асансьорът спря. — Стигнахме осемнайсетия етаж.
— Благодаря — каза Клинг на излизане от асансьора.
— Няма защо — отвърна операторът и вратата се затвори. Иззад вратата се чу как механизмите забръмчаха и звукът заглъхна надолу по шахтата.
Клинг се усмихна и се огледа за стая 1804. Проследи номерата по коридора и спря пред двойна врата от матирано стъкло. Отвори едното крило и се озова в малка, луксозно обзаведена чакалня. В дъното на стаята зад едно бюро седеше секретарка. Клинг се насочи право към нея.
— Търся господин Бун.
— Какво да му предам, господине?
— Че го търси детектив Клинг.
Момичето вдигна поглед към него.
— Вие детектив ли сте?
— Да.
— Почакайте, ако обичате.
Продължи да го гледа, докато натискаше копчето на интеркома.
— Да? — разнесе се глас от него. Клинг позна гласа на Бун.
— Господин Бун, дошъл е да ви види детектив Клинг — каза момичето, без да откъсва очи от Клинг.
— Кажете му да влезе — рече Бун. — В студиото съм.
— Да, господине. Ще влезете ли, господин Клинг? Минете през тази врата и после тръгнете по коридора. Последната врата в дъното.
— Благодаря — каза Клинг. Отвори вратата и за миг се поколеба. — Наляво или надясно по коридора?
— Какво?
— Наляво или надясно?
— А! — момичето се усмихна. — Наляво.
— Благодаря — повтори Клинг. Затвори след себе си, зави наляво и подмина редица врати. В края на коридора отвори последната и се оказа в огромно помещение, разположено под прав ъгъл спрямо коридора. В дъното бе издигната платформа. Момиче, наметнато с леопардова кожа, лежеше, изтегнато морно върху парчето черно кадифе, с което бе покрита платформата. Момичето беше осветено от шест прожектора и гледаше към насочения професионален фотоапарат. Зад него стоеше мъж. Друг оправяше гънките на кадифето. Трети беше застанал със скръстени ръце вляво от фотоапарата.
— Искам снимка отдолу нагоре, Тед — каза мъжът със скръстените ръце.
— Както кажеш, така ще я снимаме. Рекламата е твоя.
— Така искам да я хванем. По този начин ще се създаде едно внушение, че тя ни гледа отвисоко.
— Защо?
— Защото така искам.
— Обаче в текста ти пише: „Жените падат в краката на мъжете, които използват след бръснене лосион «Леопард».“
— Правилно — отвърна мъжът със скръстените ръце.
— Тогава защо да не гледам отдолу нагоре? — попита момичето с леопардовата кожа. — Винаги излизам по-добре отдолу нагоре.
— Искам да гледаш надолу.
— Не виждам смисъла — възрази моделът.
— Скъпа — отвърна мъжът със скръстените ръце, — плащам ти четирийсет долара на час, за да позираш, а не за да се правиш на изкуствовед. Когато реша, че трябва да гледаш нагоре, ще ти кажа да гледаш нагоре. Сега обаче искам да гледаш надолу и също така искам нашият приятел господин Бун да те заснеме чак от пода, за да се подсили усещането, че ни гледаш отвисоко.
— Направо нищо не проумявам — заинати се момичето. — В текста пише да гледам нагоре, а ти искаш да гледам надолу. Това е голямата тайна на века. Голямата неразгадаема тайна на Ориента.
Клинг се изкашля.
Бун се извърна.
Хем не беше хубав мъж, хем беше. Може би малко нисък, с гъста черна коса и неправилни черти на боксьор. В същото време обаче с тесен ханш и широки рамене. Извърна се с пестеливо гъвкаво движение, каквото Клинг бе наблюдавал у войници от специалните части. Светлокафявите му очи незабавно се впиха в детектива, докато самият фотограф бързо се придвижваше към него с протегната ръка.
— Господин Клинг?
— Да. Надявам се, че не ви преча.
— Ни най-малко — рече Бун. — Карл, имаш ли нещо против една кратка почивка?
— Защо не, та аз плащам на кралицата на джунглите само четирийсет долара на час — отвърна мъжът със скръстените ръце.
— Една почивка ще ми дойде добре — намеси се моделът. — Това гледане надолу си е направо изтощително.
— Карай тогава — разпери ръце Карл. — Почини си. Практикувай гледане отвисоко, което създава усещането, че гледаш отдолу нагоре.
— За такава работа трябват гумени стави — отвърна момичето. — Да си беше наел циркаджийка.
— Понякога имам чувството, че точно това съм направил.
Клинг последва Бун в дъното на стаята. Бун извади от джоба си пакет цигари и го протегна към Клинг.
— Пушите ли?
— Не, благодаря.
Бун извади цигара и я запали. Пусна кълбо дим, въздъхна и попита:
— Кой я уби?
— Не знаем — отговори Клинг.
— С какво мога да помогна?
— Като ми отговорите на някои въпроси, ако нямате нищо против.
