жилищни сгради с портиери. Най-често срещаните престъпления са обирите на жилища. И уличните грабежи. Самоубийствата и опитите за самоубийство. И малко проституция от висока класа. Убийствата не са много.
— И все пак, колко?
— Добре. Ще пропусна случаите, когато при обир на жилище крадецът се паникьосва и убива. Най-често го залавяхме на място. Ще спомена само истинските убийства, които се налагаше да разследваме.
— Разбирам. Колко бяха?
— Шест.
— На седмица?
— Не.
— Тогава? На месец?
— Работих в трийсети участък четири години. За цялото това време имаше шест убийства.
— Какво?
— Да.
— А ти колко от тях си разследвал?
— Нито едно.
— А! — каза Карела и се усмихна.
— Е, доказа ли каквото искаше да докажеш?
— Кое?
— Че си нямам хабер от полицейска работа.
— Нищо не съм се опитвал да доказвам.
— Вярно е, че не съм се занимавал с убийства. Винаги съм смятал, че те са работа на двата отдела за убийства — северния и южния.
— Ако тези отдели се занимаваха с убийствата на осемдесет и седми участък, щяха да се обезлюдят.
— Добре, съгласен съм, не са ми ясни убийствата. Успокои ли се?
— Успокоих се. Какво още не ти е ясно?
— Не ми е ясен осемдесет и седми участък.
— Така е.
— И ти не си ми ясен, не те познавам.
— Аз съм Стивън Луис Карела. Детектив втора степен. Трийсет и четири годишен и ченге от двайсет и една годишна възраст. Женен съм за момиче на име Теди, което е глухонямо. Много сме щастливи. Обичам работата си. Участвал съм в разследването на четирийсет и едно убийства и, кажи-речи, на всички видове престъпления, които се извършват в този град. През живота си съм сторил две големи грешки. Скочих върху една ръчна граната в Италия и допуснах миналата Коледа да ме прострелят. И двата пъти оживях и втори път няма да правя същите грешки. Край на изложението.
— Това ли е всичко?
— Да. В кратце.
— Учил си в университет. Познах ли?
— Две години и половина. Не можах да се преборя с Чосър10.
— И са те освободили от армията заради физическа непригодност, нали?
— Да. Как…
— Щом си станал ченге на двайсет и една години и освен това си следвал две години и половина, за военна служба не ти е останало много време. Завършил си гимназия на седемнайсет години, след това си следвал една година, сетне са те мобилизирали, ранили са те и са те уволнили заради раняването, върнал си се в университета и си учил още година и половина, след което си постъпил в полицията.
— Точно го изчисли — каза сащисаният Карела.
— Добре. Сега вече знам кой е детектив Стив Карела.
— Тогава какво ще ми разкажеш за детектив Котън Хоуз?
— Няма много за разказване — отвърна Хоуз.
— Все пак.
— Досадно ми е.
— Както ти стана досадно да слушаш Пит Крониг в лабораторията.
— Донякъде да.
— Ще ти дам един съвет, Хоуз.
— Казвай.
— Не съм най-доброто ченге на света. Просто се опитвам да си върша работата, и толкоз. Но съм разследвал много убийства и знам, че работата ми се улеснява страшно много от Сам Гросман и момчетата от неговата лаборатория. Понякога от работата им няма никаква файда. Понякога са достатъчни само търчането, информацията на агентите и личните изчисления. Има обаче случаи, в когато лабораторията ти свършва, кажи-речи, цялата работа без арестуването. Затова, когато някое ченге от лабораторията говори, аз го слушам. Слушам го много внимателно.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Казвам ти, че и ти имаш уши. Ще пием ли по едно кафе?
ПЕТА ГЛАВА
Сградата на булевард „Хол“ номер 495 се оказа разкошна, с просторно фоайе и четиринайсет асансьора. Беше разположена в сърцето на издателския сектор на града, а от двете й страни имаше скъпи универсални магазини, с каквито впрочем бе пълна цялата улица.
Клинг имаше чувството, че е умрял и попаднал в рая.
Беше истинско удоволствие за него да се измъкне от района на 87-и участък. Центърът на Изола навяваше приятни полузабравени чувства. Сети се, че е идвал тук в навечерието на коледните празници да пазарува заедно със своята годеница Клер. Сега обаче беше юни и тази Коледа му се струваше не по-малко отдалечена във времето от 1776 година. Все пак беше му приятно да е отново на булевард „Хол“, да вижда наоколо си как мъже с дипломатически куфарчета отиват да вършат своята чистичка работа, как чисти момичета, облечени в скъпи костюми или с поли и блузи, бързат към своите офиси или просто пазаруват. Това беше най-хубавата част на града, тази част, в която наистина усещаш, че се намираш в гигантска метрополия.
А и времето също беше фантастично. Лятото не бе започнало своята жарка атака, пролетта все още витаеше из въздуха. Меко, разглезващо човека време. В ден като този ти се приисква да събуеш обувките и да походиш бос по влажна трева. Клинг съжали, че е служебно зает. Съжалението му обаче не се разпростря и върху булевард „Хол“.
Влезе в сградата и се запъти право към указателя. Теодор Бун фигурираше като наемател на стая 1804. Първите две цифри отговаряха на номера на етажа. Клинг погледна часовника си. Три без десет. Кимна и се запъти към асансьорите. Беше със сиви панталони и сиво раирано спортно сако. Изобщо нямаше вид на ченге. С русата си коса, едри плещи и широка, напориста крачка приличаше по-скоро на скандинавец, дошъл да учи в Америка банково и инвестиционно дело.
Асансьорите бяха групирани в няколко секции. Отмина онези, които обслужваха от 1 до 12 етаж, и спря пред асансьорите от 14 до 22 етаж. Стори му се забавно, че в сградата на един делови център, разположен в сърцето на съвременен град, някой от суеверие бе пропуснал тринайсетия етаж. Влезе в най-близкия асансьор.
— Осемнайсети етаж, моля.
Операторът натисна някакво копче и попита:
— Как е животът навън?
— Хубав е.
— Никога не излизам. Хванат съм в тази сграда като в капан. От осем сутрин до пет следобед. Пленник съм. Не виждам дневна светлина. Храня се тук, в сградата. Нося си обяд от къщи и го изяждам в една малка
