— А не вие нея?
— Не ставайте смешен. Умът й беше като ненаситен капан. Щрак! Всичко попадаше в него и там си оставаше. Имаше гладен ум. Поглъщаше всичко. Чудесна беше. Чудесно момиче.
— Защо тогава, след развода си с вас, отиде да работи в магазин за спиртни напитки?
— Не знам. Очаквах от момиче като нея да потърси някакво предизвикателство. Да отиде да работи в рекламата, в радиото или в телевизията — някъде, където да използва ума си. А тя първо започна да продава мебели, а сетне — алкохол. Не можах да разбера тази работа. Попитах я веднъж защо го прави. Когато отидох да видя Моника.
— И тя какво ви отговори?
— Каза ми: „Нуждая се от отдих, Тед. Всеки човек от време на време трябва да си почине.“ Почина си, с други думи.
— Ако съм ви разбрал добре, тя достатъчно си е била починала, докато е гледала детето.
— Така е — отговори Бун. — И аз мисля така.
Той хвърли цигарата на пода и я размаза с крак.
— Защо тогава започна да работи на тези места?
— Не знам.
— Имахте ли много семейни разправии, господин Бун?
— Средна работа. Като при всички женени.
— Колко често? Веднъж седмично, два пъти…
— Не знам, не съм ги броил. Знаете как е при женените. От време на време започват да си лазят по нервите. Не съм броил свадите.
— Бихте ли могли да твърдите, че сте били щастливо семейство?
Бун се поколеба и не отговори веднага.
— Не.
— Защо?
— Не знам… може би защото не бях достоен за Ани.
— Имаше ли други мъже в нейния живот?
— Не. Как мислите, ако беше имало други мъже, съдът щеше ли да й присъди детето?
— А вие? Във вашия живот имаше ли други жени?
— Не. Достатъчно ми беше да имам Ани.
— По вашите думи обаче не сте удовлетворявали Ани?
— Така е.
— И въпреки това в живота й не е имало други мъже?
— Нямаше. Поне аз не знам да е имало. Нашият проблем не беше изневярата.
— Поискахте ли детето да остане при вас?
— Не. Не предявих такива искания при развода. Не желаех нищо, което да ми напомня за Ани.
— Защото много сте я обичали, ако добре ви разбрах?
— Да. След известно време обаче разбрах, че това е глупаво. Издирих ги. Издирих нея и Моника. Отидох да ги видя. Дъщеря ми ме обича, господин Клинг. Имам добри отношения с нея и искам да дойде да живее при мен. Мога да й дам неща, които дъртото чудовище никога няма да може да й даде. Тя я държи противозаконно. Съдът даде Моника на Ани, а не на тъща ми. Държи я противозаконно и ако тези шибани съдилища не бяха толкова мудни, досега да съм си прибрал детето.
— Обаче казахте, че в началото не сте искали Моника?
— Да.
— И че много сте обичали Ани?
— Много.
— Кажете ми, господин Бун, когато се разведохте, мислехте ли, че. Е възможно един ден отново да се съберете с Ани?
— Да. В началото.
— Колко време живяхте с тази мисъл?
— Около шест месеца. Все се надявах тя да ме потърси. Особено след като разбрах, че е започнала да продава мебели. Надявах се да ми се обади и да опитаме да закърпим работата. Горе-долу шест месеца продължих да се надявам.
— А тя не се обади.
— Не, не се обади.
— И през цялото това време вие не сте правили опити да се срещнете с нея или с Моника?
— Точно така.
— А кога видяхте отново Моника? Имам предвид след развода?
— Шест или седем месеца след развода.
— А искали ли сте някога от Ани да ви даде детето?
— Ами… да.
— И?
— Отказа. Заяви, че е редно детето да живее с майка си.
— Така. А опитахте ли се да оспорите това по законен път?
— Разговарях с един адвокат. Той каза, че щом съдът веднъж е дал детето на Ани, няма какво повече да се направи.
— Значи тогава не е съществувала законна възможност да приберете детето?
— Обаче вече има такава възможност. Старата не може да има претенции към нея. В края на краищата, Моника е моя дъщеря.
— Да, сега има такава възможност. Но не за това ми беше думата. Имаше ли такава възможност, докато Ани беше жива?
— Не. Докато Ани беше жива, нямаше начин да взема детето. Можех да го посещавам, разбира се, и то можеше да прекарва известно време при мен. Но не и да остане при мен за постоянно. Поне докато Ани беше жива. Сега нещата се промениха. Сега ще се боря със старата в съда, пък ако ще да се охарча до последния цент.
Клинг въздъхна.
— Кога видяхте Ани за последен път, господин Бун?
— Преди около три седмици.
— По какъв повод?
— Отидох да видя Моника. Ани си беше у дома Обикновено гледам да наглася посещенията така, че да не се срещам с нея.
— В този случай държахте ли се приятелски с нея?
— Ние винаги се държахме приятелски.
— Значи не спорихте за нищо?
— Не.
— Стана ли въпрос за това при кого да отиде детето?
— Не. Този въпрос, поне що се отнася до мен, беше приключил. Знаех, че не мога да го взема, и се съобразявах с това. Сега обаче положението се промени. Проучих как стоят нещата веднага след смъртта на Ани. Дъртата няма шанс. Вече се обърнах към съда.
— Кога точно, господин Бун?
— Когато Ани умря.
— Същия ден?
— На следващия.
— Притежавате ли пистолет, господин Бун?
— Да.
— Каква марка и калибър?
— „Айвър Джонсън“, двайсет и втори калибър.
— Имате ли разрешително?
— Да.
