ВТОРА ГЛАВА
Майер Майер беше сигурен, че ще изтърве празненството по случай пълнолетието на племенника си.
Естествено, нямаше да се оплаква. Беше уредил с лейтенанта да не бъде на смяна този ден, но лейтенантът не можеше да знае, че предния ден ще се извърши убийство. Разбира се, ченгетата от 87-и участък можеха да очакват убийство всеки божи ден. Трябва просто така да си програмираш празниците, че да не съвпадат с убийствата.
Не че на Майер Майер чак толкова му пукаше. Въпросният племенник беше едно проклето чудовище на име Ъруин, наричано гальовно в семейството „Ъруин Разбойника“. Но детето, така или иначе, се падаше син на сестрата на жена му и това го правеше негов племенник — тоест се предполагаше, че трябва да изпитва някаква привързаност към милото отроче. Пък и жена му нямаше да му прости евентуалното отсъствие. Сетне щеше цяла седмица да му мели на главата какво незабравимо семейно тържество е пропуснала по негова вина. Междувременно щеше да го храни с консерви, а стените на семейната му спалня нямаше да отразяват ритъма на скърцащи пружини. Такива ми ти работи.
Човекът, седнал срещу Майер Майер в приемната на 87-и участък, не знаеше, че Майер щеше да пропусне тържеството на Ъруин Разбойника, а и да знаеше, хич нямаше да го е еня. В магазина на човека бе извършено убийство и в главата му се въртеше една-едничка мисъл.
— Стока за четири хиляди долара на вятъра! — крещеше. — Кой ще я плаща? Аз ли? Аз ли ще я плащам от джоба си?
— Може би очаквате полицейското управление да ви изпрати чек, господин Фелпс? — попита Майер. Зададе въпроса спокойно и с невинен поглед. Майер Майер беше много търпелив човек. Баща му, човек с чувство за хумор, бе решил, че ще е много забавно да даде на сина си собствено име, което да е в хармония с фамилното. В резултат на света се появи шедьовърът Майер Майер, за свое нещастие ортодоксален евреин, живеещ в един преимуществено нееврейски квартал. Когато на децата от квартала им трябваше повод да го напердашат, веднага се сещаха за повтарящото се име. С годините Майер Майер успя да развие една почти свръхестествена търпеливост-търпеливостта на човек, станал жертва на прищевките на съдбата и на оригиналното чувство за хумор на баща си. Търпеливостта почти не беше оставила физически белези по него, ако не се брои пълното му оплешивяване още преди да навърши трийсет години. Сега беше вече на трийсет и седем, пропускаше едно семейно празненство и изчакваше търпеливо господин Фелпс да отговори на въпроса му.
— Добре де, кой трябва да плаща? — искаше да узнае Фелпс. — Аз ли? Нали аз плащам заплатите на полицаите в този град? И с какво ми се отблагодаряват? Защитава ли ме някой? Може ли стока за четири хи…
— Едно момиче беше убито — търпеливо напомни Майер.
— Да де, знам — каза Фелпс. — Известно ли ви е колко клиентела си създадох за този магазин? Нито е на главната улица, нито е на осветено място. Хората идват да пазаруват заради името, което изградих, не за друго. В този квартал бъка от мага…
— Снощи в колко часа затворихте магазина, господин Фелпс? — попита Майер.
— Има ли значение? Видяхте ли на какво е заприличал? Видяхте ли колко бутилки са останали? Цялата ми стока отиде зян. Къде беше дежурното ченге? Може ли човек да изпотроши всички тези бутилки, без някой да го усети?
— Че и да стреля четири пъти. Този, който е изпотрошил бутилките, е произвел и четири изстрела, господин Фелпс.
— Знам, знам. В квартала няма много жилищни сгради, няма кой да чуе. Ама ченгетата не са ли длъжни да чуват? Къде е било патрулиращото ченге? В някой бар, да си пие и да си гледа кефа!
— В това време дежурният полицай се е отзовавал на друго повикване.
— Кое е по-важно, друго шибано повикване или стоката ми?
— Вашата стока е много важна, господин Фелпс — каза Майер. — Без вашата стока хората от този квартал може да пресъхнат от жажда и да умрат. Полицейското управление никога не е подценявало важността на вашата стока. Работата е там, че в същото време на около дванайсет преки от магазина ви някакъв човек е станал жертва на въоръжен обир, а никое ченге не е в състояние да бъде на две места едновременно.
— Ами ако в това време и моят магазин беше станал жертва на въоръжен обир? Тогава какво щяхте да направите, а?
— Никой не е обирал вашия магазин. Доколкото разбрах, парите в касата са останали недокоснати.
— Слава Богу, че се сетих да оставя на Ани само петдесетина долара, колкото да връща ресто.
— Ани отдавна ли работеше при вас?
— Около година.
— Бихте ли…
— Майчице, отиде ми стоката! Как ще я възстановявам, аз си знам!
— А какво ще кажете за Ани? — попита Майер и усети как търпението му рязко изтъня.
— За Ани?
— Да, за убитото момиче. За момичето с хубавото лице и надупчено тяло, останало да лежи върху проклетите остатъци от вашата стока.
— Ах, да. Ани.
— Можем ли да поговорим няколко минути за нея? Нали това няма да ви затрудни, господин Фелпс?
— Няма, разбира се. Разбира се.
— Ани Бун. Под това име ли я познавахте?
— Да.
— И е работила при вас около година, правилно ли съм разбрал?
— Да, близо година.
— Беше ли омъжена?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Тук пише разведена.
— Ами значи е била разведена.
— И с едно дете. Майка й е гледала детето, докато е била на работа.
— Точно така. Момченце, ако не се лъжа.
— Не — каза Майер. — Момиченце.
— Така ли? Щом казвате.
— Ани е била на трийсет и две години, нали, господин Фелпс?
— Да. На трийсет и две или три.
— Вие женен ли сте, господин Фелпс?
— Аз ли?
— Да.
— Мислех, че говорим за Ани.
— Досега говорехме за Ани. Сега говорим за вас.
— Да, женен съм.
— От колко време?
— От четиринайсет години.
— Деца имате ли?
— Не. Нямам.
— На колко сте години, господин Фелпс?
— На четирийсет и една.
— Разбирате ли се?
— Какво?
— Разбирате ли се с жена си?
— Какво!!!
