— Попитах дали се разбирате с жена си — повтори Майер търпеливо.
— Естествено, че се разбирам! Що за тъп въпрос?
— Не се вълнувайте, господин Фелпс. Много мъже не се разбират с жените си.
— Аз пък се разбирам. И не виждам как този разпит ще ви доведе до човека, който разби магазина ми.
— Ние се интересуваме най-вече от човека, който е извършил убийството, господин Фелпс.
— В такъв случай излиза, че трябва да се радвам, че Ани е убита. Иначе на полицията сигурно щеше да й е драго да мине моите загуби в графата за неразкрити престъпления.
— Струва ми се, че малко опростявате нещата, господин Фелпс — рече Майер и неочаквано погледна събеседника си в очите. — Притежавате ли револвер?
— Какво?
— Револвер. Пистолет. Пищов.
— Не.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се, че съм сигурен.
— Нали знаете, че можем да проверим?
— Разбира се, че знам, че мо… — Фелпс изведнъж млъкна и на лицето му се появиха признаци на просветление. Огледа внимателно Майер и веждите му гневно се присвиха. — Какво искате да кажете?
— Моля? — попита Майер.
— Да не съм заподозрян? Да не искате да кажете, че съм заподозрян?
Майер тъжно кимна.
— Да, господин Фелпс, боя се, че да.
Човекът в кабинета на лейтенант Бърнс бе висок метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет и пет килограма. Имаше сини очи, четвъртита челюст и волева брадичка. Косата му беше ярко рижа с изключение на един кичур над лявото слепоочие, където преди време го бяха наранили с нож, а след зарастването на раната космите там по неизвестна причина бяха изменили пигментацията си и станали бели. Имаше прав нос и красива уста с широка долна устна. На лицето му бе изписано и някакво високомерие, сякаш се отнасяше неодобрително към лейтенанта или към Карела, застанал до бюрото на лейтенанта, или пък към самата обстановка в кабинета.
— Стив — каза Бърнс — това е… ъ… — Бърнс потърси помощ в листа хартия в дясната си ръка. — Това е… ъ… Котън2 Хоуз. — След това огледа червенокосия с любопитство. — Правилно ли го прочетох? Котън Хоуз?
— Да, сър. Котън.
Бърнс се изкашля.
— Да, Котън Хоуз — повтори, погледна крадешком Карела и замълча за малко, сякаш му трябваше време, за да може това име да проникне в пластовете на съзнанието му. — Котън Хоуз е детектив втора степен — продължи най-сетне — и отсега нататък ще работи при нас. Идва от трийсети участък.
Карела кимна с разбиране.
— А това е Стив Карела — представи го Бърнс.
Карела подаде ръка.
— Приятно ми е.
— Карела — повтори Хоуз и силно стисна ръката му. Ръцете на Хоуз бяха големи и опакото им бе покрито с червени косъмчета. Карела отбеляза за себе си, че за разлика от други великани Хоуз не се опита да му строши кокалите при ръкостискането. Неговата хватка бе просто стегната и кратка.
— Може би ще е добре Стив да те въведе в играта — каза Бърнс.
— Не ви разбрах — каза Хоуз.
— Ъ?
— Не ви разбрах, сър.
— Да ти покаже участъка — поясни Бърнс. — Хората, самия участък, а може би и улиците на района. Няма да ти навреди да го опознаеш.
— Няма, сър.
— А междувременно, Котън — Бърнс замълча за малко, — как се обръщат към теб хората? Котън?
— Да, сър, Котън.
— Много добре. Та междувременно… Хоуз, радваме се, че идваш на работа при нас. След трийсети участък осемдесет и седми няма да ти се види розова градина, ама и не е чак толкова загубено място.
— Доста си е загубено — каза Карела.
— Е, че е загубено, загубено е, но ще свикнеш. Или то ще свикне с тебе. Трудно е да кажеш кой с кого ще свикне по-напред.
— Уверявам ви, че ще се стремя бързо да навляза в работата, сър — каза Хоуз.
— А, не ще и дума, не ще и дума — каза Бърнс и отново помълча. — Добре, ако нямаш нищо друго… — Отново млъкна. Чувстваше се изключително неловко в присъствието на Хоуз, а не знаеше защо. — Я вземи да го разведеш, Стив — заключи най-сетне.
— Да, сър — каза Карела и поведе Хоуз към стаята на детективите. — Предполагам, че декорът е горе- долу един и същ навсякъде — каза той, когато влязоха в стаята.
— Горе-долу — потвърди Хоуз.
— Котън — каза Карела — е доста необичайно име.
— Баща ми бе голям почитател на пуританския проповедник.
— На кого?
— На Котън Матър3. Смяташе го за един от най-великите първи заселници. Могло е да бъде и по-лошо.
— Как така?
— Можеше да ме кръсти Инкрийз4.
— Да — съгласи се Карела и се усмихна. — Е, това е детективската стая. Бюра, прозорци. А на оная дъска слагаме снимките на търсените престъпници и всякакви бюлетини, с които не знаем какво да правим. Ей там вдясно са шкафовете с картотеките. Всичко както му е редът. Картотека на дежурните клиенти, на издирваните, арестуваните, откраднатите вещи. Сигурно и в твоя участък е било така.
— Същото беше — потвърди Хоуз.
— Имаме си отделна картотека за откраднатите велосипеди — каза Карела. — Може би не сте имали такава.
— Нямахме.
— Върши работа. Този квартал е пълен с дечурлига. Единственото свободно бюро е ей там, до прозореца. Използваме като склад за непотребни вещи. Вътре няма да намериш само тъща си.
— Не съм женен — каза Хоуз.
— Така ли? Е, добре, ще го разтребим, за да го използваш. А ако решиш да се ожениш… — Карела се усмихна, но Хоуз не отвърна на усмивката му. — Ами тогава… — каза Карела и млъкна замислен. Погледът му се спря на Майер Майер и той побърза да викне: — Майер!
Майер вдигна глава от пишещата машина. Карела поведе Хоуз към бюрото му.
— Майер, запознай се с Котън Хоуз. Току-що дойде на работа при нас. Котън, това е Майер Майер.
Майер подаде ръка и започна да се запознава.
— Много ми е… Как ви беше името?
— Котън Хоуз — каза Хоуз.
— А, приятно ми е — ръкува се той с Хоуз.
— Майер е единственият човек в света с две първи имена — каза Карела. — Или с две фамилни имена, в зависимост от гледната точка.
— С изключение на Хари Джеймс — рече Хоуз.
— На кого? Хари?… Ах, да, Хари Джеймс. Вярно, че и той е с две първи имена. — Карела се изкашля. — Над какво се трудиш, Хари… искам да кажа, Майер?
— Трудя се над убийството в магазина за спиртни напитки — поясни Майер. — Току-що разпитах
