собственика. Ще взема заради него да изпусна семейното празненство.
— Как така?
— Ще ми отнеме доста време написването на този рапорт, — Майер погледна часовника си.
— Е, не би трябвало да ти отнема чак толкова време — отвърна Карела.
— Не ме притеснявай — каза Майер. — А и откъде знаеш дали не искам да се размина с това проклето тържество?
— Е, с Котън тепърва ще има да се срещате — каза Карела. — Знам, че ще му помогнеш да се чувства като у дома си.
— Разбира се — каза Майер равнодушно и продължи да пише рапорта.
— Зад парапета е коридорът, който води към гардеробите… вдясно е канцеларията… ей това са тоалетните… Служил ли си в армията?
— Във флотата — отвърна Хоуз.
— О! Там учихте ли джудо?
— Малко.
— В участъка имаме един факир на джудото. Казва се Хал Уилис. Ще намерите общи теми за разговор.
— Нима? — каза Хоуз.
— Само избягвай да се ръкуваш с него — шеговито додаде Карела. — За три секунди ще те просне по гръб.
— Нима? — попита сухо Хоуз.
— Ами той… — Карела отново се изкашля. — Стаята за разпити е в дъното на коридора, ако прецениш, че е по-добре да разпиташ някого насаме. Ние обаче обикновено ги разпитваме в детективската стая. Нашият шеф не обича грубостите.
— Не съм видял да се отнасят зле с някого в трийсети участък, докато работех там — каза Хоуз.
— Там обаче кварталът е доста сносен, ако не се лъжа.
— И ние имахме престъпления за разследване — отвърна Хоуз.
— Естествено, не съм и помислил… — Карела не довърши изречението. — Съблекалнята значи е в дъното на коридора. А по тези стълби се слиза до приемната долу и „Уолдорф Астория“5.
— Кое?
— Арестантските килии.
— А, разбрах.
— Дай да слезем. Ще те запозная с дежурния сержант. А после, ако искаш, ще пообиколим квартала.
— Както кажеш — отвърна Хоуз.
— За мен ще бъде голямо удоволствие — каза Карела и за пръв път си позволи сарказъм. Хоуз предпочете да не обърне внимание на неговата язвителност. Двамата мълчаливо заслизаха по стълбите.
ТРЕТА ГЛАВА
Жената в малката всекидневна бе на петдесет и четири години и навярно някога бе имала коса, червена като на дъщеря й. Сега беше на сиви кичури, но не създаваше впечатлението на червена коса, побеляваща от годините, а по-скоро приличаше на бяла коса, напръскана с ръжда.
Лицето на жената беше набраздено от сълзи. Те вече бяха размазали туша около очите й, който се стичаше по лицето, и бяха започнали да унищожават напластения фон дю тен. Жената по начало не беше красива, а сега на всичкото отгоре скръбта бе пронизала като с кама очите й и рушеше безмилостно маската на хубостта, която си бе надянала за пред света, маска, която съобщението за смъртта разкъсваше парче по парче.
Детективът Бърт Клинг седеше срещу нея и я наблюдаваше. Не обичаше да разпитва жени, още по- малко плачещи жени. При убийства и самоубийства жените винаги плачеха. Чувстваше се неловко в присъствието на плачеща жена. Отскоро беше детектив, при това съвсем млад детектив, и още не бе усвоил нито умението да съчувства, нито лекотата при общуването, които притежаваше един опитен детектив като Карела. Сълзите на жената размиваха нещо повече от старателно гримирано-то й лице. Размиваха и външната самоувереност на Бърт Клинг, който сега седеше като провинил се ученик, неспособен да промълви и дума.
Холът бе обзаведен уютно и с вкус. Мебелите не бяха скъпи, но имаха изчистени модерни линии, без тромавостта и тежестта, които убиват пространството и карат малките апартаменти да изглеждат претрупани. Бяха тапицирани в жизнерадостни светли цветове, рязко контрастиращи с жената, седнала на дивана и попиваща с кърпичка очите и лицето си, цялото на кафяви бразди. На стената над канапето висеше огромна цветна снимка на жизнелюбиво червенокосо момиче, фотографирано на фона на поле с изкласила пшеница. Главата му бе отметната назад и яркорижата коса струеше върху раменете. Лицето му излъчваше такава неподправена радост от живота, че Клинг се сети за лицето, което бе видял върху дървения под на магазина. Замисли се мимолетно за живота и смъртта, за радостта и скръбта.
— Това е Ани — каза жената, проследила погледа му.
— Да — отвърна Клинг.
— Тази снимка е правена преди седем години. По време на медения й месец. Тогава отидоха във фермата на баща му в Индиана. Прекараха там един месец. Беше толкова щастлива.
— Тед Бун — каза Клинг. — Нали така се казваше мъжът й?
— Да, Теодор. Аз винаги го наричах Теодор. Беше добро момче. Фотограф. Той направи тази снимка. Увеличи я от съвсем малък формат. Много е талантлив.
— Имате ли представа защо се разведоха?
— Да.
— Защо?
— Той надрасна дъщеря ми. — Жената не вложи чувства в тези думи, изрече ги просто като констатация.
— Какво имате предвид, госпожо Травейл?
— Той просто надрасна дъщеря ми. Ани не беше много умна. Тя ми е… тя ми беше дъщеря, но не беше много умна. Винаги забавна, пълна с живот, сигурно познавате такива момичета. Винаги се смееше и танцуваше… и въобще беше весела. Теодор я хареса. Много момчета я харесваха. След време обаче — тук госпожа Травейл замълча и макар че на лицето й продължаваше да е изписана скръб, сега тя не мислеше за смъртта. Опитваше да изрази с думи неща, които навярно не бе споделяла с никого, неща, които една майка не говори дори на дъщеря си. Сега обаче странницата Смърт се бе намесила и вече нямаше тайни, нямаше чувства за укриване, нито опасност да се уязви нечие самолюбие — Теодор израсна. Не само с фотографията, за нея бях сигурна, че ще постигне голям успех, но и тук — докосна тя слепоочието си. — Искаше нещо повече. Беше жаден да научи повече, да трупа опит, да получава нови стимули. Ани не можеше да му ги даде. Затова той поиска развод.
— Ани даде ли му го?
— Да, макар че никак не й беше приятно. Вече им се беше родила Моника, дъщеричката им, моята внучка. Всяка жена изпитва страх от развода, господин Клинг. Една жена, която е била омъжена пет години, живяла е с един мъж, станала е съпруга и майка, изпитва страх от развода. Тя вече не знае… как се играе играта. Играта на неженените. Не е лесно да осъзнаеш, че трябва отново да започваш. — Госпожа Травейл въздъхна. — Тя обаче не се възпротиви. Не можеш да задържиш орел, ако самият ти си врабец, господин Клинг. Просто не можеш.
— Без лоши чувства ли се разделиха?
— Има ли разведена двойка, която да се разделя без лоши чувства?
— Ами…
— Знам, знам, държаха се като цивилизовани съвременни хора. Останаха приятели и след развода. Пък и, разбира се, той идваше при Моника. Не е лесно обаче, господин Клинг, за двама души, които са се
