ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Убиецът на Ани Бун, изглежда, започваше да се тревожи.
Убиецът нямаше основания да се тревожи, защото полицията не беше стигнала доникъде. Убиецът обаче си бе спомнил за нещо и се бе опитал да изпревари полицията и може би допусна грешка.
Убиецът се обади по телефона на детето.
Убиецът се обади по телефона на Моника.
Убиецът заръча на момиченцето да не споменава за този разговор пред баба си, но то въпреки това й спомена, което стана причина Карела и Клинг да им отидат на гости.
Детето веднага позна Клинг.
— Здрасти — каза. — Намери ли я?
— Още не съм — отвърна Клинг. Предположи, че детето продължава да не знае какво се е случило с майка му. Ако пък знаеше, значи много лесно бе приело новината. — А това е детектив Карела, Моника.
— Приятно ми е — възпитано откликна момиченцето.
— Надявам се този разговор да не я травмира — каза госпожа Травейл. — Тя е още дете.
— Само ще й зададем няколко въпроса, госпожо Травейл. Това е детектив Карела.
— Разбирам — каза госпожа Травейл и кимна на Карела. — Може ли да остана?
— Разбира се — усмихна се Карела на госпожа Травейл. Клинг забеляза, че тя му отвърна с усмивка, и си зададе въпроса какво има в Карела, та жените винаги отвръщат на усмивките му. Успокои се с това, че поне Моника е негова.
— Значи някой се е обадил на детето по телефона тази сутрин, правилно ли съм разбрал? — попита Клинг.
— Да — отговори госпожа Травейл. — Тя така твърди.
— Обадиха ми се — потвърди Моника.
— Не поставям това под въпрос — продължи госпожа Травейл, като се обърна към детективите. — Но тя не е много категорична.
— Какво значи „категорична“? — попита Моника.
— Някой потърси ли те по телефона? — попита Клинг с усмивка.
— Да.
— По кое време?
— Не знам.
— Тя още не познава часовете — поясни госпожа Травейл. — Станало е тази сутрин. Днес не отиде на училище, защото ми се видя настинала. Освен това нямам вяра на б-а-щ-а й.
Госпожа Травейл произнесе думата „баща“ буква по буква.
— „Баща“ — повтори Моника, прозряла хитрината.
— След всичко, което се случи, той може да направи опит да я отвлече. Не ми се иска да я пускам да излиза от къщи.
— Дали този, който е звънял, е знаел, че тя си е у дома?
— Нямам представа.
— Човекът, който се обади, именно с теб ли поиска да говори, миличка? — попита Клинг.
— Да. Човекът каза: „Моника Бун ли е на телефона?“, а аз отговорих: „Да, Моника Бун е на телефона.“ Така започнахме разговора.
— А баба ти къде беше през това време? — попита Карела.
— Бях излязла да напазарувам — отговори госпожа Травейл.
— Човекът, който ти се обади — продължи Клинг, — мъж ли беше или жена?
— Не знам — отвърна Моника.
— Нали разговаря с него?
— Да.
— Е, не разбра ли, дали е мъж или жена?
— Не разбрах.
— Това имах предвид, като казах, че не е категорична — намеси се госпожа Травейл.
— Какво значи „категорична“? — отново попита Моника.
— Значи, че не си сигурна, миличка.
— Е да, не съм сигурна.
— Добре, чувала ли си и преди гласа на този човек?
— Не.
— Значи за пръв път го чу?
— Да.
— Що за глас беше?
— Не знам.
— Добре, ти каза, че не си разбрала дали е мъжки или женски. Беше ли дебел, плътен глас?
— Май че да.
— Като мъжки?
— Май че да.
— Но не си сигурна?
— Не. Може да е била и някоя госпожа. Не можах да разбера. Гласът беше странен. Като че ли идваше от кутия.
— Да не е говорил през носна кърпа? — Въпросът на Клинг бе отправен към Карела.
— Възможно е. Та какво ти каза този човек, Моника?
— Чакай да видя. Първо ми каза: „Моника Бун ли е?“ И аз казах: „Да, Моника Бун е на телефона.“ След това ми каза: „Как си, Моника?“ И аз отговорих: „Добре, благодаря.“ Баба ми е казала да се държа учтиво, когато говоря по телефона.
— После?
— После той каза…
— Човекът?
— Да. Не знам дали да казвам „той“ или „тя“.
— Казвай „той“ — посъветва я Клинг.
— И после той каза: „Искаш ли да бъдеш едно добро момиченце?“ И аз, то се знае, отговорих, че искам да бъда добро момиченце. И после той каза: „А ти умно момиченце ли си?“ Аз не обичам да се хваля, но казах, че съм умно момиченце.
— И после?
— После той каза: „Майка ти е получила писмо преди една седмица. В син плик. Да си го виждала някъде из къщи?“ Аз не се сетих, но отговорих: „Може и да съм. Кой се обажда?“
— И какво ти отговори човекът?
— Човекът ми отговори: „Няма значение, Моника. Аз съм приятел на твоята майка“. А аз попитах: „Кой приятел?“
— И човекът каза ли ти?
— Не. Само каза: „Приятел на твоята майка съм. Виждала ли си писмото?“ Аз си спомних тогава, че съм го виждала, защото мама много се разтревожи, като го прочете. Спомних си, че го отвори, и след това много се разтревожи. Нали знаеш какви са майките? Тревожат се от писма и от други работи.
— Да, знам — каза Клинг. — Ти каза ли на този човек, че си виждала писмото?
— Да.
— И той какво ти каза?
Седнал в креслото, Карела започна да си записва разговора. Използва две имена: „Моника“ и „Заподозрян“. Не си направи труда да записва въпросите на Клинг. Опита се да запише само репликите от телефонния разговор между Моника и заподозрения. Постара се да чуе всички възможни думи и да ги запише.
