— Не. Още не. Сега сме едва в началото на разследването, госпожо Травейл. Понякога търсенето може да отнеме много време. Вярвам, че ме разбирате.
— Разбирам. Наистина разбирам.
— Бихте ли ми дали телефонния бележник?
— Да. Тя го държеше в стаята, върху масата. Ей сега ще го донеса.
Госпожа Травейл попи размазания грим от очите си и излезе от стаята. Клинг остана да я чака. Когато се отвори входната врата, той машинално се извърна към нея и ръката му леко се придвижи към служебния пистолет 38-и калибър, поставен в кобур под мишницата му. Когато видя кой стои до вратата, ръката му се отпусна.
— Здрасти — каза момиченцето.
— Здрасти, Моника — отговори той с усмивка.
Момиченцето бе озадачено. Имаше яркочервена коса, сплетена на плитки. Беше облечено с карирана пола с презрамки и бяла блузка. Крачетата му бяха стройни, зъбите — хубави, и бе отправило към Клинг поглед, изпълнен с ококорена детска непосредственост.
— Откъде знаеш как се казвам?
— Просто така, знам — отвърна Клинг.
— Баба вкъщи ли е?
— Да. Отиде да донесе нещо от стаята на мама.
— Аз не й казвам „мама“ — сподели Моника. — Баба не обича да й казвам така. Казвам й „майко“.
— А на баба си как казваш? „Стара майко“?
— Само когато може да ме чуе — засмя се Моника. — А ти как се казваш?
— Бърт.
— Ти да не си някой от приятелите на майка ми?
— Не.
— А какъв си?
— Ченге съм.
— Наистина ли? — попита Моника с разширени от почуда очи. — Като ченгетата от „Драгнет“8?
— По-добър от ченгетата от „Драгнет“ — отвърна скромно Клинг.
— Имаш ли пистолет?
— Имам.
— Може ли да го видя?
— Разбира се.
Клинг извади пистолета от кобура и провери за всеки случай предпазителя. Моника се приближи, но Клинг не го изпусна от ръката си.
— Истински ли е?
— Истински — потвърди Клинг.
— Откъде го имаш?
— Намерих го в кутия с бисквити.
— Не е вярно!
— Е, шегувам се. Ти на колко си години, Моника?
— На пет. Скоро ще стана на шест.
Клинг прибра пистолета в кобура.
— От училище ли се връщаш?
— Да. Ходя само половин ден, защото все още съм в детската градина. Следващия срок ще бъда първо отделение. Тогава ще ходя по цял ден на училище и ще имам книги. Досега не бях срещала ченге.
— И аз досега не бях срещал малко момиченце от детска градина.
— Е, ние не сме нищо особено.
— Всеки е нещо особено, Моника.
— Защо си тук?
— А, минавам ей така, служебно.
— И в „Драгнет“ казват така.
— Правилно казват.
— А какво проверяваш?
— Проверявам петгодишните момиченца, които ходят на детска градина.
— Защо? — запита Моника сериозно. — Някое да не е направило нещо?
Клинг избухна в смях.
— Не, мила. Само се шегувах.
— Тогава защо си тук?
— Нали ти казах, служебно.
Това не беше негова работа. Не беше негова работа да съобщава на петгодишна кукла, че майка й е убита. Беше положил клетва и се мислеше за добро ченге, но такова нещо не се вписваше в задълженията му. Може би Карела беше способен да друса на коляното си петгодишно червенокосо момиченце и да му обяснява внимателно и търпеливо, че майка му е получила четири изстрела в гърдите, но Клинг все още не можеше. Не сега. Може би след години. Сега обаче не му беше по силите.
— За каква служба говориш? — продължи настойчиво да пита момиченцето и Клинг благодари на съдбата, че госпожа Травейл влезе в стаята.
— Ето го и… А! — Тя видя Моника и погледът й се премести незабавно върху лицето на Клинг. — Да не сте…
— Не съм — каза Клинг.
— Какво да не е направил? — попита Моника.
— Нищо, мила. Запозна ли се с детектив Клинг?
— Името му е Бърт — каза Моника.
— Значи сте се запознали.
— Запознахме се. Той е тука по служба.
— Да — потвърди госпожа Травейл. — Как мина днес училището, мила?
— А, пак същите глупости.
— Моника!
Клинг се опита да скрие усмивката си.
— Защо не се прибереш в стаята си, Моника? — каза госпожа Травейл. — С господин Клинг трябва да довършим един сериозен разговор.
— Ще се прибера — каза Моника. Обърна се към Клинг и го попита: — А къде е Франк Смит9?
— Изпълнява важни задачи — отвърна Клинг и Моника се засмя.
— Ще ми се обадиш ли, когато свършиш, стара майко? — попита тя учтиво.
— Разбира се, мила.
— Довиждане, господин Клинг, надявам се да я намерите.
— И аз се надявам.
Моника излезе от стаята. Госпожа Травейл я изчака да затвори вратата, преди да проговори.
— Тя да не би да имаше предвид…
— Не, не. Става дума за една шега между нас.
— Допускате ли, че дъщеря ми е могла да бъде убита от жена?
— Възможно е.
— Ето ви тефтерчето. Тук са номерата на всичките й приятелки. — Тя го подаде на Клинг.
— Благодаря, госпожо Травейл — каза той. — Благодаря ви за помощта.
— Вие ще се срещнете с Теодор, нали? — попита го тя на вратата.
— Да. Ще трябва да разговаряме с него.
— Не го е извършил той — безизразно каза госпожа Травейл. — Довиждане, господин Клинг.
