не като на пиян, а когато после се отдалечи, ми се стори, че олюляващата походка е само преструвка. Но понеже тия неща не ме бъркаха, можеше да ми е безразлично дали някакъв си гост, заел си от съдържателя за кратко време кон, преди туй е питал, или не. Впрочем скоро след това Халеф дойде при мен с изпечената кокошка и докато се хранехме и после назобихме и напоихме конете, случката изпадна в пълно забвение.
Привечер направихме една разходка извън селото. Когато се върнахме с настъпващия мрак, съдържателят вече седеше с няколко съседи пак на ракия и беше по-пиян отпреди. Той, изглежда, приемаше, че Мохамед е забранил само виното, но не и ракията, и другите бяха на едно мнение с него. Те бяха закоравели пияници, които се наливаха мълчаливо и тъпо, додето изпразниха стомната. После другите се разотидоха по къщите, а Али тръгна кандил-мандил — другояче походката му вече не можеше да се нарече — към вратата и излезе. Накъде, скоро щях да узная, защото няколко минути по-късно го чухме да крещи вън на двора, като че ли го набиваха на кол. Ние побързахме да излезем и видим какво му се е случило. Оня стоеше там, кършеше ръце и крещеше яростно по жена си и другите там, привлечени от неговата гюрултия. Тежкото опиване из един път се бе отдръпнало от него, ужасът го беше отрезвил. Защото чух, че десетте хиляди пиастри били изчезнали, и той сега обвиняваше присъстващите поред, че те са ги задигнали. Когато всички се врекоха в своята невинност, Али изтърча до конюшнята, върна се един камшик и зашиба с него жена и прислуга. Аз го изтръгнах от ръката му и го скастрих:
— Как можеш да биеш жена си и тези хора за нещо, което изобщо не са сторили!
— Не са? — откликна сприхаво Али. — Как можеш да го твърдиш? Само някой от тях е бил!
— Ако искаш да напердашиш виновника, налагай себе си.
— Как? Себе си? Ти с ума ли си?
— Аз съм си с ума, ами ти не си. Ти самият си се обрал, като направо си принудил крадеца, както предполагам, да свие парите. Беше ли ги скрил?
— Да — призна Али.
— Жена ти знаеше ли мястото?
— Не.
— Беше ли известно то на някого от хората ти?
— Също не.
— Ти си един извънредно непредпазлив човек, когото ракията превръща в плямпало.
— Не съм плямпал! — заяви ханджията.
— Тъй ли? Не ни ли разправи на нас двамата, които сме ти напълно непознати, че си имал у дома си над десет хиляди пиастри?
— Ама пък къде лежаха парите, не съм ви издал!
— На нас не, но вероятно на някого другиго. Познаваш ли другоселеца, дето препуснал на коня ти?
— Никога не бих го виждал, но сега знам, че е богат мъж от Cap Дащ, който ще остане няколко седмици тук, за да закупува шикалки.
— Наистина ли? Един жител на Cap Дащ идва насам, за да купува шикалки? Твоето лековерие и неведение е безгранично. Във връзка с това ще те питам, сега ли е времето за такива пазарувания?
Али се усети, че имам право, и замълча.
— Той върна ли се с коня? — продължих да се осведомявам.
— Не.
— И с парите също не!
Страхът го накара тук рязко да подскочи.
— Той… той… той…? Смяташ госта за крадеца?
— Да.
— Защо?
— Той се представяше за пиян, но не беше. Спомняш ли си въобще какво си говорил в пияното си състояние с него?
— Не всичко.
— Разказа ли му за парите?
— Да, защото той беше опитен мъж и ми каза как крие своите.
— И впоследствие ти направи като него?
— Да — изповяда Али още по-хрисимо.
— Следователно той е знаел къде си ги потулил?
— Не съвсем точно, защото местата, за които ме посъветва, бяха няколко.
— Тогава той е търсил по тези места, додето е намерил правилното, и е яхнал коня ти, за да не се върне вече никога.
— Ама, ефенди, нали пушката му е тук!
— Я хайван! (О, простота!) Той е трябвало да я остави, защото ако беше се измъкнал с нея от салона, щеше да издаде с това намерението си да офейка. А и когато някой задига десет хиляди пиастри, че на всичкото отгоре и кон, няма да вземе да ти мисли за цената на тая стара желязна пукалка!
Замоталото състояние на ханджията, както вече казах, му беше преминало, ала Али май и трезв не можеше да разкрие някакви изтъкнати духовни сили, защото истинността на моите съждения още не искаше да му просветне. Той ме зяпа известно време безмълвно и после се извърна, за да напрегне малкото мисловна способност, която му беше останала. След това, изглежда, из един път му дойде някакво вдъхновение, понеже се обърна пак към мен.
— Ефенди, тук се сещам нещо много важно! При дупката, която апашът е трябвало да направи, за да се добере до парите, намерих един нож. Какво ще кажеш за това?
— Взе ли го?
— Не, оставих го да си лежи там.
— На теб явно ти липсва всичко онова, което е потребно за мисленето. С тоя нож е била направена дупката и онзи, комуто той принадлежи, е крадецът. Да идем да го вземем!
— Не, не! Никой не бива да узнае къде е скривалището ми. Аз ще ида да взема ножа сам.
Али се отдалечи търчешката, без да помисли, че сега, когато парите бяха откраднати, вече не е нужно да държи в тайна мястото, където са се намирали. Когато се върна, отидохме в салона, защото там беше по-светло от тъмния двор. Едва хвърлил един поглед на ножа, той извика:
— Ефенди, имал си право, тъй като тоя нож принадлежи на другоземеца. Знам го точно. Докато той ядеше, аз на няколко пъти го оглеждах и даже поисках да ми го покаже, защото дръжката е стара персийска изработка. Сере мен (Залагам си главата), той е крадецът! О, Аллах, о, пророк на всички пророци! Аз съм съсипан, понеже парите не са мои. Аз трябва да ги предам. Трябва да ги възстановя и с това ще стана сиромах! Какво да правя? Ти какво ще ме посъветваш?
— Хм-м! Хората все пак са видели в каква посока е яздил крадецът. Ако беше ден, човек би могъл да различи дирите му и да го преследва. Аз щях да го настигна с моя кон, макар вече да има голяма преднина.
— Стори го, ефенди, стори го!
— Бих го сторил, ако не беше невъзможно заради тъмнината. Трябва да почакаме, докато се развидели. Дотогава хем ще имаме време да обсъдим и обмислим нещата.
— Да обмислим? Що за идея от твоя страна! Та нали утре чапкънът ще е избягал още по-далеч отсега! Не, не! Аз няма да му предоставя време! Аз трябва да си върна парите, моите пари, парите си! Знам какво трябва да сторя и то е най-доброто, което мога да сторя. Ще изтърча веднага при малкоегунд23 и ще направя донесение. Той е умен и сведущ мъж, много по-хитър и умен от нас двамата. Той на часа ще знае как най-сигурно да се добере до моята собственост. Гледай само как в най-скоро време ще бъде пак тук!
Али хукна. Халеф го изпроводи с весел смях.
— Сихди, сега ти чу какво мисли тоя ханджия за своите и твоите умствени дарования. Ако някога ти текне идеята да се кандидатираш за малкоегунд на Хой, то знаеш що за загубеняк ще получи настоящият за свой приемник. Благодари се на Аллах за тая откровеност и подходи с по-отстъпчива скромност към бъдещата си служба!
Съчувствах на съдържателя и на драго сърце щях да сторя нещо за него, ала при настоящите условия
