се каеш в Джехеннема!
— Аз? И на акъла не ми дохожда! Аз съм само малко развеселен, но ако идете вътре в салона, ще видите един, дето не може нито да стои, нито да седи, ни очите си вече да държи отворени.
— Тогава твоята къща е Магхарет ер Редила20, Аллах да я прокълне, а мръсотията на душата е отрупана на също толкова висока камара, както са отрупани тук нечистотиите на зловонието. Нямаш ли някое друго, по-добро място за конете ни?
— Някое още по-добро? Може би желаеш за животните си Седмото небе на Мохамед? Не може ли тоя обор да се нарече направо дивен в сравнение с оня, дето държа собствените си коне? Тук вътре пущам само атовете на знатните гости, отсядащи при мен.
— Тогава наистина не знам какво да правим! Сихди, ти знаеш ли пък?
— Комай не ни остава нищо друго, освен да наредим да почистят конюшнята — отвърнах аз. — Ама нека по-напред видим какво можем да очакваме самите ние. Имаш ли някое специално помещение за знатни гости?
— Не — заяви ханджията, към когото бях отправил този въпрос. — Пред Аллах всички хора се равни, затова и знатните сядат там, където седят простите люде.
— Това е вътре в стаята, където се намира пияният?
— Да.
— Нека я видим все пак!
Вързахме конете за кратко в двора и се предоставихме на съдържателя да ни отведе в общия салон. Той беше дълъг и широк, но много нисък. Заемаше по-голямата част от къщата от вратата до фронтонната страна. Подът се състоеше от здраво трамбована глина. Имаше няколко груби, вкопани в земята ниски маси и пейки, а на задната стена се облягаха няколко по-високи от човешки ръст върбови плета, чиято дължина бе еднаква с ширината на стаята. Тези плетове биват употребявани в Кюрдистан като разпределителни стени и според необходимостта от едно голямо помещение могат да се направят няколко по-малки.
Тук имаше само един-единствен гост, който киснеше до една маса, захлупил лице върху ръцете. Пред него се мъдреше глинено шише с два малки, също така глинени съда за пиене, от които очевидно бе изпита ракията, довела ханджията до пияното състояние и до сто и деветата сура. Според собственото му мнение мъжът бил по-пиян и от него. Та аз още при влизането си отправих очи към този мъж. Той надигна малко глава и погледна към нас. Неговият остър, изучаващ поглед не беше този на пиян човек. Така ми се стори, макар той веднага да захлупи пак глава върху ръцете. Измамил ли се бях? В заблуда ли се намираше Али? Или непознатият се преструваше? Ако беше такъв случаят, то това преструване трябваше да си има някаква причина, което навяваше размисли.
Мъжът беше облечен чисто по кюрдски маниер: главата му бе покрита от една своеобразна кожена шапка, чийто ръб толкова често и дълбоко се бе врязвал, че краищата бяха провиснали над лицето, ушите и тила. Тя приличаше на някакъв голям паяк, наместил се на темето и прострял дългите си крака над другите части на главата. Нагоре мъжът носеше тъмна жилетка, която беше толкова изрязана, че оставаше открита жилестата, загоряла шия. Тя имаше горе тесни, надолу разширяващи се ръкави, от които надничаха до лактите голите, кокалести ръце. Кожените панталони беше напъхал в къси, здраво изработени ботуши. Какво имаше в пояса, не можех да видя заради стойката му, ала до него бе облегната на ръба на масата дълга ориенталска кремъклийка. Косата му беше бяла. Той трябва да имаше шейсет лазарника, но макар да не можех да го огледам в това отношение, изобщо не създаваше впечатление за стар и грохнал човек.
Халеф не се заинтересува от тоя гост. Той плъзна поглед из стаята, поклати доволен глава, като видя пламтящия в оджака огън, чийто пушек, следвайки бавно потона, се измъкваше през прозоречните отверстия, и каза:
— Знаеш ли, сихди, с помощта на ония върбови паравани бихме могли да си стъкмим една отделна одая. Какво ще речеш?
— Идеята не е лоша.
— Имам и втора, не по-лоша, сихди. Бихме могли да вкараме и конете. Тук ще са наместени добре, ще са край нас и няма да е нужно да бдим вън при тях.
Чувайки това, ханджията възрази бързо:
— Конете тук в стаята? Аллах трябва да ви е дал някакви особени глави, за да се раждат в тях такива чудати идеи. Как може да си мислите, че ще позволя най-красното помещение на моята къща, дето е гиздилото на цялото село, да бъде превърнато в конюшня!
— Ние ще ти платим за това? — отвърна Халеф.
— Платите? Не ми са дотрябвали парите ви. В къщата си аз имам повече, много повече пари, отколкото бихте могли да платите.
— Тогава ти сигур си много богат мъж?
— Това не, защото парите не са мои, а на пашата, за когото аз като хараджи21 съм ги събрал в тази околия. Те са над десет хиляди пиастри. Да не би да имате чак толкова в кесиите си?
— Будала! — отговори му грубо Халеф. — Ние сме по-богати и от твоя паша и каквото притежаваме си е наша собственост. На теб обаче не принадлежи нищо от това, което се намира сега у дома ти. Колко ще ни искаш, ако си натъкмим тук една тясна соба?
— Колко дълго смятате да останете? — осведоми се Али предпазливо.
— Четири дена.
— Тогава ще плащате за стаята дневно десет пиастри, а за яденето…
— Него ще си приготвяме сами — прекъсна го на словото хаджията. — Ако си съгласен да вземем вътре и конете, ще ти плащаме двайсет пиастри на ден. Използвай бързо случая, защото толкова много никой посетител още не ти е носил!
След кратък диалог пияният мъж се съгласи и ни отдели посредством едно от преградните стени задната част на салона, след което Халеф отиде да доведе и подслони при нас конете. После спазарихме за две пиастри една кокошка, която Халеф закла и започна да пече на шиш на огнището, защото да вкусим нещо от ръцете на Али, беше невъзможно.
Аз проснах постелката си зад ракитения плет и се наместих удобно на нея. През пролуките на преградата можех да наблюдавам хората, пристигащи в стаята, те искаха да видят гостите, дето били толкова знатни, че не оставили конете си в мръсотията. Обърнаха се с любопитни въпроси към Хаджи Халеф, на които той отговори по своя забавен маниер. Когато при това бе споменато името ми, пияният гост внезапно се надигна и се осведоми:
— Да не е онзи Кара Бен Немзи ефенди, който навремето освободи племето на хаддедихните от неговите врагове22?
— Да — обясни Халеф. — Той е прочутият воин, когото още никои враг не е съумял да победи, и който излиза съвсем сам да дири лъва на нощта, за да го уцели в средата на окото.
— Значи онзи, когото Мохамед Емин, шейхът на хаддедихните, е дарил с безподобния вран жребец Рих?
— Да.
— Това е жребецът, който ти отведе там зад стената?
— Той е. Защо питаш за него?
— Защото съм слушал толкова много за този жребец и настоящия му господар.
След тези думи той се отпусна отново напред и дълго време остана неподвижен в това положение, докато накрая стана и бавно и несигурно се заклатушка като пиян към вратата. Само десет минути по-късно дойде бързо една жена, очевидно съдържателката, и запита мъжа си:
— Непознатият току-що препусна. Пита ли те?
— Да ме е питал? За какво? — отвърна ханджията. — Препуснал? Та той нямаше кон? Да си е заминал ли? Че нали пушката му е облегната още тук!
— Той възседна един от нашите коне.
— Сигурно се е сетил за нещо, което трябва спешно да свърши. Той няма да се отдалечи много, защото нали искаше да остане няколко седмици при нас в Хой.
С това за Али работата беше уредена, ала на мен тя се стори, макар с нищо да не ме засягаше, съмнителна. Когато непознатият отправяше въпросите си към Халеф, говорът му беше ясен и уверен, съвсем
