— Ас колахме тах. (Аз съм твой слуга). Вие ще живеете при мен, сякаш сте любимите жени на Пророка.
— А яденето?
— Бу калмехта та чу таксихр накехм. (За да ти служа, нищо няма да пестя.) Готов съм да изколя за вас всичките си стада.
— Остави ги да си живеят! Не сме дошли тук да лапаме стада. Най-главното е конете ни да намерят добър подслон.
— O-о, ходих10, те ще имат обори, сравними с чертозите на Мека!
— Добре! Покажи ни ги тия чертози!
— Елате тогава и поставяйте ходила в стъпките на моите радостно пърхащи нозе! Ти ще бъдеш доволен от мен, най-благонадеждния от всички твои слуги!
Ние слязохме от конете и този „най-благонадежден от всички мои слуги“ се помъкна през дворната порта. Чорлавата му глава бе украсена от една кърпа, която всъщност вече не беше кърпа, а някакво безредно съчетание от разнищени конци. Ами панталоните му пък! Необяснимото нещо, носещо това шарлатанска название, беше една изръфана пачавра, която напразно си даваше труда да стигне до коленете, а що се отнася до телесните части по-надолу, наглед като че бяха намъкнати в тъмни трикотажни чорапи. При по-внимателно вглеждане обаче се оказа, че тоя трикотаж произхожда от селскостопанската „златна мина“ на двора. Благородният кюрд беше навлякъл и едно сетре, на което отдясно липсваше третината, а отляво четвъртината ръкав. Отзад то беше затворено, действително затворено, освен дупките, дето ги имаше там. Отпред беше отворено, действително отворено, защото предницата, ако трябва да кажа истината, тук вече хич я нямаше. На нейно място съгледах някакво покривало на гърдите — вероятно такова трябваше да представлява, — което турчинът нарича гьомлек, а арабинът — камис11, но ми беше невъзможно по-точно да охарактеризирам онова, което виждах, понеже имаше една твърде голяма прилика с „калцуните“ на прасците.
Ако на мен веднага, когато мъжът се появи, бе направил впечатление неговият блуждаещ поглед, то като тръгна сега пред нас със залитаща, кандилкаща походка, нямаше как да не приема, че в него обитаваше не само душата, която преди малко не биваше да изтърва навън, ами и онзи „блажен“ дух, дето дължи съществуването си на ферментацията и бива глътка по глътка и чашка по чашка „гаврътван“.
Водейки конете си, ние последвахме ханджи12 в двора. Точно при входа там имаше една вдлъбнатина, в която се беше събрала течната част на споменатото злато. Съдържателят като собственик и стопанин на вездесъщото торище познаваше това опасно място и опита да го изобиколи с помощта на един завой, ала центростремителната сила към тази точка беше толкова много по-голяма от периферната на възнамерявалия завой, че изтръгна непреодолимо към себе си „хотелиера“ от Хой. Той падна в меките обятия на майката земя. Аз протегнах ръка да го изтегля, но оня очевидно притежаваше нужния опит да си помогне самичък в тоя специализиран капан, защото не прие, изпъпли полечка назад и ми се ухили:
— Таклиф, б’нахрек, ау’ин ма, батал! (Не си давай труда, няма защо да се безпокоиш!)
Той имаше право, защото когато застана отново на краката си, по никой начин не изглеждаше по- омацан отпреди.
— Сихди — каза Халеф на могребански арабски, който съдържателят сигурно не разбираше, — тоя хайван е един Абу кулл’ канасир13, при когото е невъзможно да останем. Няма ли да си потърсим някое друго жилище?
— Неговият хан е единственият в селището, драги Халеф.
— При това положение по-добре да останем на открито!
— Не става. Ние се намираме в сегашната територия на кюрдите келху, които са прословути конекрадци. Помисли за моя скъпоценен Рих! Вместо да си отпочиваме, ние няма да можем за миг да дремнем.
— Това за жалост е вярно, ние трябва да имаме някакъв заключващ се подслон, в който да не може да се вмъкне никой грабител. Тук някое чисто кътче така и няма да намерим, ами да си подберем барем мястото, където е най-малко мръсно, и където тоя Джидд ел Васах14 няма да ни се завира толкоз често под носа! Виждал съм вече много люде, чийто вид ме е изпълвал с погнуса, ама такъв любимец на тора още не!
Къркалият „любимец“ се закандилка към отсрещната страна на двора и спря при едно друго отверстие в дувара, задържайки се за стената. После се обърна към нас.
— Тук, ходих, е мястото, където вашите коне ще се почувстват като зад дверите на рая. Вкарайте ги вътре и ми кажете какъв фураж да им донеса!
Аз хвърлих един поглед в помещението, което беше толкова мрачно, че очите ми първо трябваше да свикнат с тъмнилката. После обаче видях в тези „чертози на Мека“ такова обилие от всякакъв вид смет, че без да се прикривам, отклоних.
— Ти с ума ли си? Боклукът тук е толкова дълбок, че конете ни ще затънат вдън земя!
Ханджията се вторачи известно време в мен недоумяващо и после възкликна:
— Боклук? Боклук при мен? Такова нещо още никой не ми е казвал! Това е оскърбление, за което всъщност би трябвало да поискам мюсайефет15.
Тази заплаха ми се стори толкова забавна, че избухнах в гръмък кикот. Халеф обаче се сопна разгневено на мъжа:
— Как? Ти дръзваш да приказваш за мюсайефет? Знаеш ли кой е височайшият господар, комуто го издума?
— Не — отговори съдържателят простодушие.
— Той е прочутият Кара Бен Немзи ефенди от Алемания!
— Не го познавам. Ами ти пък кой си?
— Аз съм всеизвестният Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Давуд ал Госарах. От наша страна е достатъчно един пръст да дигнем срещу теб и ужасът ще те катурне на бунището!
— Охо! Аз се казвам Али и не принадлежа към презряното съсловие на гураните16, а към асиретите, които умеят да боравят с оръжия. Няма толкова голям ужас, дето да може да ме катурне!
— Та ти вече се клатушкаш!
— Това не е от ужас, а… а…
— А от раки17 — вметна Халеф.
— Раки? Днес не съм пил още и глътчица. Ти не искаш, надявам се, да ме посрамиш, смятайки ме за някой сакран18!
— Да, точно това искам!
— Ти се лъжеш!
— Докажи го! Един вярващ последовател на Пророка никога не бива да пие и ако въпреки това изпадне в подозрение за напиване, то всеки мюсюлманин има дълга да го изпита със Сурет ел Имтихан19. Можеш ли да я кажеш наизуст?
— Не.
— Тогава аз ще ти я изричам бързо и ти също така бързо ще я повтаряш след мен! Внимавай!
Тази сура е сто и деветата от Корана. Тя гласи:
„Кажи: О, вие, неверници! Аз не се моля на този, на който се молите вие! И вие не се молите на този, на когото аз се моля. И аз никога няма да се моля на този, комуто вие се молите.
И вие никога няма да се молите на този, на когото се моля аз. Вашата вяра е за вас и моята вяра е за мене.“
В превод звучи просто. На арабски обаче, както знае читателят, е трудно дори за трезвен човек да рецитира сурата бързо и без грешка. А пък един пиян никога не може да се справи. Ето защо когато някой бива обвиняван за пияно състояние, обикновено го изпитват с тази сура. Не се ли съгласи, то чрез това признава, че е пиян. Така че никой не се опъва да издекламира аетите. Али също не се възпротиви. Той си даваше най-голям зор да ги възпроизвежда след Халеф, ала трябваше да почва отново и отново отначало, без да стигне правилно до края.
— Сега признаваш ли, че си фиркан? — попита моят дребен хаджия гневно. — За тая работа ще има да
