Когато започна да се развиделява, бяха оседлани воловете, понеже аз бях наумил да изпълня един забавен номер. Багажът и пленниците бяха натоварени, след което се качихме и ние на седлата. Напуснахме гората и потеглихме към езерото. С бавна и тържествена езда заобиколихме водния басейн. Будните вече жители на селото ни сметнаха за очакваните врагове и нададоха силен боен крясък. Събраха се на големи тълпи пред ограждението и бяха строени от техния главнокомандващ Рейс Ефендина в няколко отделения. Когато те се понесоха надолу по баира, за да ни „натикат в езерото“, както той се беше изразил, пратих аз насреща им храбрия Селим на гърба на един як вол. Никой друг език не бе толкова подходящ за една такава задача, както този на „най-големия герой на всемира“. Той беше дошъл, видял и победил и този път, досущ както винаги. Едва го разпознали хората и чули първите му думи, то бойните дружини изпаднаха в безредие, дисциплината отиде по дяволите и всичко живо се юрна мешано по надолнището, за да се диви и мае над чудото на новия ден. Всеки искаше да говори с мен, а аз нямах време да отговарям, тъй като цялото ми внимание бе ангажирано от задачата да браня Ибн Асл. Ако не го бях сторил, той буквално щеше да бъде разкъсан на парчета. По моя заповед асакерите на Рейс Ефендина сключиха около него и бялата му шайка кръг, за да отведат под сигурна охрана победените горе в селото. Джангехите ги последваха, а жителите и жителките на Вагунда тръгнаха да се точат подире им така въодушевено, че никой повече не ми обърна внимание. Аз останах съвсем сам при езерото и след известно време се повлякох бавно нагоре.
Междувременно Селим беше съумял да разтръби нашите или по-скоро своите геройства и да разпали всекиго с тях. Сърцето на Рейс Ефендина също се бе стоплило. Тъкмо влизах през портата на селището и той тръгна насреща ми, протегнал двете си ръце.
— Ефенди! Аз бях несправедлив спрямо теб. На Селим ни дума не е за вярване, ала от малкото, което научих от Бен Нил, съзнавам, че снощи над нас е витаела много сериозна опасност. Цялото село спеше!
— Не цялото — отвърнах. — Четири сърца бяха будни, за чието биене селото е било станало твърде тясно. Ако не бяха те, то…
Не можах да продължа, защото тъкмо в тоя момент върху мен се изсипа тълпа гохки, водени от очилатия мъж. Бях сграбчен, притиснат, пресован и понесен от въртопа от колиба към колиба, та из цялото село. Кажи-речи имах чувството, че волската езда от Фогуда комай далеч не бе толкова ужасна, както триумфалното шествие през Вагунда.
Следобед селото бе обиколено от нова процесия, но от съвсем друг характер. Ибн Асл и неговите бели ловци на роби бяха разведени наоколо и всички без изключение бяха оковани и с шебах на врата. Ибн Асл носеше тежкия читал, с който беше измъчвал мен. Вече казах, че хълмът, върху който бе разположено селището, се спускаше отвесно от три страни. Ловците на роби бяха отведени до едната страна, наредени непосредствено до ръба и разстреляни. Труповете им се сгромолясаха в пропастта. Аз не присъствах. „Горко на онзи, който стори зло!“ Наказанието беше справедливо, ала нямаше причина да ставам свидетел на изпълнението. В замяна на това ми се струваше, че едва сега можех да задишам по-спокойно, тъй като вече имах сигурността, че ужасните закани на ловеца на роби няма да ме сполетят.
На джангехите беше простено. От тях узнахме, че другото отделение на ловците на роби получило разпореждане да се отправи от Фогуда по посока Агарду и там да се срещне с Ибн Асл. Гохките познаваха местността и пътя и ние още на следващото утро потеглихме на поход да освободим пленниците. Един ден по-късно, около обяд, се натъкнахме на шествието. Ние далеч надвишавахме по брой седемдесетимата подкарвачи на стадата и робите и ги обкръжихме. Виждайки при нас своя предводител Агади и спътниците си, петдесетимата намиращи се при тях джангехи веднага преминаха на наша страна. Двайсетте асакери на Ибн Асл сега видяха ясно съдбата си пред очите. Те не се предадоха, а се бранеха до последно и бяха застреляни.
Освободените роби ми нажалиха цялото сърце. Вярно, отново получиха свободата, говедата и овцете си, ала у дома щяха да намерят само развалините на своите колиби и труповете на близките си. Нека хората не казват, че негърът не изпитва чувства като нас. Той ги изпитва даже по-пламенно и при това не може да противопоставя на нещастието утехата, давана ни на нас от вярата в един Бог на любовта и мъдростта.
6. В хана на Хой
При завършека на предната глава някои от моите читатели сигурно са си помислили: „Сега най-сетне авторът ще приключи, тъй като според писателските правила повествованието е доведено до края, понеже всички завръзки са разрешения на справедливостта е отдадено дължимото.“
И аз наистина щях да приключа разказа си с престоя във Вагунда, ако няколко години преди туй в една много отдалечена страна съдбата не беше ме събрала с един мъж, когото против всякакви очаквания щях да срещна отново тук в дълбокия Судан.
По онова време бях направил с моя храбър слуга Халеф, когато всичките ми приятели познават, едно пътешествие с кон през Страната на Сребърния лъв5.6 Идвахме уморени от напреженията на дългомесечната езда, но богати на преживелици и опит, през персийско-турската граница посред територията на разбойническите кюрдски племена и направихме в малкото селище Хой7 един кратък престой, за да позволим на преуморените коне няколко дни почивка. По него време, както трябва да отбележа, беше още жив моят великолепен, несравним жребец Рих, който по-късно бе застрелян под мен8. И щом това благородно и издръжливо животно беше изтощено от пътуването, то лесно може да се помисли, че конят на Хаджи Халеф, макар и също да притежаваше добро родословно дърво, бе много по-каталясал. През последните дни той често се беше спъвал от изтощение и ето как се видяхме принудени предвид трудния път, който трябваше да изминем до отвъдната страна на Тигър, да направим в Хой споменатия престой, макар селището да не предлагаше нищо, дето можеше да ни примами за оставане.
Ако жителите взеха да се зверят в нас още при първите колиби, то когато спряхме пред мизерния хан9, се стече цяла тълпа, за да ни отдаде своето възхищение. Вярно, ние не можехме да отнесем това възхищение за нас самите. То по-скоро касаеше моя жребец, на който въпреки изнемощялото състояние от пръв поглед си личеше, че притежава неоценима стойност. Рих носеше една от онези скъпоценни сбруи, които биват наричани решма, и също по тая причина привличаше погледите върху себе си. Бях я получил подарък преди време от един високопоставен персиец, комуто бях оказал една особена услуга, и понеже той в благородна щедрост ми беше подбрал най-хубавата си решма, която според кюрдските схващания струваше цяло състояние, то не бе за чудене, че всички — мъже, жени и деца — от близките къщи, бяха дотърчали да зяпат кон и амуниция.
Ханът представляваше груба, измазана с хума каменна постройка без горен етаж и имаше толкова малки прозорци, че дневният светлик едва съумяваше да намери достъп до вътрешността. Като си служа осъдително с понятието „прозорец“, то нека човек не си представя чак пък и стъкла, а само прости прозоречни отверстия, през които вятърът можеше да си духа на воля, и които служеха същевременно за похвалната цел да позволяват отход на дима от огнището, защото комини изобщо нямаше. Портата, водеща в двора, също бе само една широка дупка в дувара без никакви крила, в тоя двор имаше вид, като че там от дълги години е бил насъбиран торът от цялото диво и питомно кюрдско животинско царство и разтъпкван от висшите господари и прелестни господарки на света.
Подобаваща за него бе и външността на съдържателя, който се появи на вратата, за да ни поздрави според ориенталския адет с дълбоки метани и цветисти фрази. При това не се обърка към Хаджи Халеф Омар, а към мен, тъй като аз като притежател на по-добрия кон трябваше да съм по-знатният.
— Добре дошъл, о, господарю, в моя дом, който с най-голяма наслада ще ти разтвори своите дванайсет гостоприемни порти! Аллах да разпростре хиляди благословии над теб и хиляди благословии да ширне като килим под нозете ти! Пожелай всичко, за което сърцето ти жадува и аз на мига ще ти го поднеса. Моето лице сияе от радост по твоето пристигане като слънцето на Джаннет. Снагата ми се разтапя от готовност да ти служи, ръцете ми треперят от силния копнеж да изпълнят твоите заповеди, а нозете бързат да литнат като крилата на сокола, та в миг да предадат всички твои вести. Душата, която обитава моето тяло, ще…
— Остави я на рахат! Нека си остане запряна в него! — прекъснах го. — Аз не съм почитател на многото приказки. Имаш ли жилище за нас двамата?
