не можехме нищо да предприемем, и ние се оттеглихме в нашето отделение да дочакаме завръщането му. Мина почти един час, преди да чуем вън да изпръхтяват коне. Халеф излезе и после ми доложи:
— Сихди, хората хич и не мислят да ангажират достойнствата на нашия дух. Току-що „хитрият“ малкоегунд тръгна заедно със съдържателя и неколцина други мъже на коне, и то на запад, защото хората били видели крадеца в това направление да язди. Желая им щастливо пътуване. Ти неколкократно си ми казвал, че земята имала формата на кълбо. Ако искаш да узнаеш дали апашът ще бъде спипан от тях, то на драга воля съм готов да остана тук с теб и да чакам, додето довтасат от изток.
В тези присмехулни думи се съдържаше цялата присъда на дребния хаджи Халеф, който, що се отнася до природна интелигентност и прозорлив ум, сигурно можеше да се мери с всички подчинени на малкоегунда. Понеже сметнахме, че за днес вече на никого нямаше да притрябваме, приготвихме си постелите и дадохме знак и на конете да си легнат, което те веднага извършиха с отдавна привикнало послушание.
7. Един мохамедански странстващ проповедник
Но не ни било още съдено да се отдадем на почивката, защото едва бяхме затворили очи, и се появи нов гост, който повика вън от двора съдържателката и като не получи отговор, влезе в салона. Той прекрачи прага с шумни упреци, че не му обръщали внимание, както подобавало на неговия сан, ала прекъсна словоизлиянията си, понеже на светлината на догарящия огън не забеляза никого в предното помещение. Тогава се домъкна при нас. Тъй като и тук не видя нищо заради тъмнотията, попита:
— Има ли някой в тая бърлога?
— Да — отговори Халеф.
— Я ставайте тогава, никакъвци! Нямам нито време, нито мерак да чакам, додето ви скимне да ме обслужите!
Аз познавах твърде добре хаджи Халеф, за да не знам какво щеше да последва сега. Той притежаваше неимоверно развито чувство за чест и на никого не позволяваше безнаказано да се отнася грубо с него. Изпървом той замълча.
— Е, ще я бъде ли скоро? — продължи непознатият. — Ако не дойдете моментално, ще ви накарам с камшика да заподскачате!
Халеф все още си траеше, а и на мен не ми хрумваше дума да кажа. Тогава непознатият приближи няколко крачки и аз го чух как изпляска с камшика около себе си. От един шум до мен долових, че Халеф скочи. Веднага след това заплющяха удари, и то толкова бързо един подир друг, че не можех да ги броя, а гласът на непознатия се разврещя:
— Аллах, Аллах! Кой смее тук да ме удря! Кой е… ел ваил лак, медед аман, медед Аллах, ох вайх (горко ти, ох, на помощ, помогни, Аллах, боли, боли!)
Сега знаех кой беше раздавачът на подаръците и кой — получателят. Дребният храбър хаджи налагаше непознатия, което всъщност не можех да видя. И ударите се сипеха с честотата на градушка, така че потърпевшият изобщо не намираше време да ги отбие със своя камшик. Комичното в ситуацията беше, че Халеф вършеше работата си в най-дълбоко мълчание, докато непознатият пронизително крещеше. Възгласите му произхождаха от арабски и турски език, което ме накара да предположа, че не е кюрд. Когато стигна до познанието, че не е дорасъл за мълчаливото, но толкова по-осезаемо посрещане, той опита да се измуши от нашето отделение, което и му се удаде, тъй като Халеф не му попречи. Тъкмо остави преградата зад себе си и съдържателката довтаса, привлечена от крясъците му, през вратата с няколко души от прислугата. Виждайки я, оня викна насреща й:
— Коя си ти? Да не би жената на ханджията?
— Да — обясни тя.
— Къде е мъжът ти? Викни го при мен!
— Моят господар не си е у дома.
— Тогава веднага прати за малкоегунд на това селище! Трябва на мига да горя с него!
— Той също не си е вкъщи.
— Аз обаче трябва да го видя! Бях бит и изисквам престъпниците, които го сториха, да бъдат незабавно най-строго наказани.
— Кой те би?
— Кучетата, дето се таят там зад плета. Ти си стопанката. Повикай ги да излязат, те са длъжни да ти се подчинят!
Съдържателката се поколеба смутено.
— Няма да ми се подчинят, защото не са от тази къща. Те са чужденци, които ще живеят няколко дни у нас.
— Чужденци? Толкова по-зле! Кои са всъщност?
— Единият е ефенди от Запада, а другият — хаджи с толкова дълго име, че е невъзможно човек да го съхрани в паметта си.
— Нека си е и хиляда пъти по-дълго, хайманите трябва да бъдат наказани. Дори кой да е обикновен мъж ще поясни, че удари се измиват само с кръв. А аз съм любимец на Аллах, потомък на Пророка и изследовател на Пътя, водещ към Небето. Извикай злосторниците да излязат, за да им подиря сметка!
— Аз мога да ги повикам, наистина, ама дали ще дойдат, не зная.
Тя приближи до разделителната стена, ала не се наложи да изпълни намерението си, защото неустрашимият Халеф я превари. С камшика все още в ръка, той излезе, закрачи право към непознатия, изтъпанчи се непосредствено пред него и го загледа в лицето.
— Ето ме, хаджията с дългото име. Ако искаш да дириш сметка, готов съм да ти я дам, но само по моя начин, който вероятно не е твоят. Ти вече се запозна с него!
„Любимецът на Аллах“ беше мъж може би на трийсет години, с дълга цялостна брада и красиви, строги, напомнящи за каещ се грешник черти, както видях сега през една дупка на плета, понеже беше застанал в светлината на огъня. Със своята висока, горда фигура той стърчеше повече от една глава над дребния хаджи. Цветът на неговия тюрбан показваше, че се числи към потомците на Пророка. В пояса му бяха затъкнати ножове и пищови. Но тъй като бе изтърпял ей така без съпротива ударите на Халеф, сметнах, че този войнствен вид никак не хармонира с вътрешните му качества. Той погледна начумерено надолу към Халеф.
— Виждам камшик в ръката ти. Да не би ти да си този, дето дръзна да ме удари?
— Да, аз те млатих, но не съм дръзвал нищо.
— Мълчи, кучи син! Отново ли искаш да ме оскърбиш?
Дребосъкът вдигна заплашително камшика.
— Речеш ли ми още един-единствен път „кучи син“ или някоя друга дума, дето не ми отърва, така ще ти нашаря сурата с тоя ремък от речен кон, че в продължение на десет лета няма да можеш пред никого да се покажеш! Кой си ти всъщност, та си позволяваш да говориш по този начин с мен? Как се казваш и как гласи името на твоя баща, на двамата ти дядовци и четиримата бащи на тези бащи на бащите?
— Веднага ще чуеш. Знай, че съм Сали Бен Акил, прославеният странстващ проповедник на истинската вяра, която ни предвещава възкресение и завръщане на Пророка.
— Прославен се наричаш, а? — изхили се Халеф. — Аз съм бил в земите на много хора от изход до заход слънце, ала името Сали Бен Акил24, колкото и благочестиво и умно да звучи, никога не съм чувал. Аз обаче съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Давид ал Госарах!
Когато странстващият проповедник чу това име, отскочи крачка назад и направи жест на най-голяма изненада.
— Хаджи Халеф Омар! Сега ти принадлежиш към племето на хаддедихните?
— Да.
— Тогава ти си дребният мъж, който е яздил с онзи неверник, онзи християнин, дето победил в Долината на стъпалата обединените врагове, които искали да погубят племето на хаддедихните25?
— Да.
