— Не говорете нито една безполезна дума, защото няма миг за губене. Ако сега аз отида бързо на борда, всичко ще приеме добър край.
— Как тъй? — попита Юмрук.
— Изстрелът е вдигнал на нога и направил подозрителен целия екипаж. Вашето нападение може да успее единствено ако сега аз се върна и кажа, че аз съм този, който е стрелял.
— Машаллах! Това е вярно, имаш право!
— Но изстрелът се разнесе близо до кораба. Ето защо не бива да се бавя. Трябва да тръгвам. Вие няма да зарежете Абу Рекик, нали?
— Не, в името на Аллах, не! Него трябва да спасим, а Рейс Ефендина и Кара Бен Немзи ефенди — да пленим! Смяташ ли че ще можеш да ги успокоиш и приспиш подозрението им?
— Да! Но вие трябва много скоро да дойдете!
— Дай ми три часа време!
— Добре! Три часа, но не по-дълго!
— Тогава върви! Върви бързо, инак недоверието им ще стане толкова голямо, че няма да можеш да го разсееш! Та кажи значи на Абу Рекик, че ние до три часа, най-много половин час по-късно, ще сме тук, за да го освободим! Върви! Ние също трябва бързо да тръгваме. Хайде, хора, хайде!
Те се отдалечиха. Аз останах, додето стъпките им престанаха да се чуват, и се върнах после на брега. Вследствие изстрела хората от кораба бяха смъкнали бързо пленниците под палубата, угасили фенерите и сега всички се държаха тихо освен Бен Нил, който се бе надвесил над релинга и викаше оттам надолу:
— Ефенди, ефенди, ама отговори, де, иначе ще дойда на брега! Случи ли ти се нещо?
— Я по-тихо, непредпазливецо! — предупредих. — Хвърли ми едно въже!
Той го стори и след малко аз стоях на палубата. Десет минути по-късно всеки знаеше моя план, който бе единодушно одобрен, а след още десет минути всички боеспособни мъже, които считах за благонадеждни, стояха на брега, за да бъдат поведени от мен към Ел Махбайа. А корабът се отблъсна от сушата, за да хвърли котва по средата на реката. Там, където щеше да е подсигурен срещу нападение, кормчията трябваше да издигне всички фенери, та да бъде видян от Юмрук, а на заранта да се насочи по течението и при даден сигнал от наша страна да акостира при Ел Махбайа.
18. Сали Бен Акил
Не беше лесно с такава чета да се върви през гората, в която в окото да ти бръкнат не можеш да видиш. Вън на откритото нещата потръгнаха по-добре. Там сега беше дори по-светло отпреди. Юмрук напредваше със своите хора, които също като него познаваха добре пътя, по-бързо. Независимо от това аз можех приблизително да пресметна точката, в която трябваше да се срещнем при неговото връщане. При това приемах, че няма да ми е необходим повече от половин час, за да подготви хората си за нощния поход. Когато почти бяхме достигнали тази точка, аз дадох заповед за спиране и повелих да се избягва всякакъв шум. После се скрихме в храсталака. Най-важният въпрос сега беше дали Пестника на Светеца е останал изобщо на намерението си да проведе нападението. Ако ли не, нашето начинание можеше да удари на камък.
Ето защо се зарадвах, когато след известно време чухме подрънкваме на оръжия и високи гласове. Ловците на роби идваха и отмаршируваха с бързи крачки край нас. Ние почакахме заради евентуалните изостанали още малко и после продължихме пътя си. Той ни отведе благополучно до горската пътека, водеща до Махбайа.
Тук аз тръгнах начело, а всеки следващ се водеше по предния. Това ставаше толкова предпазливо и тихо, че едва чувах стъпките на лейтенанта, който вървеше след мен. Така достигнахме затворената трънена стена. Аз се провикнах — какво, беше безразлично, стига само да се отвореше. И сега стоеше един пост от вътрешната страна. Той чу вика и избута трънената врата настрани. Едва го беше сторил, то получи един прикладен удар, след което бе вързан, а устата му — запушена. Ние се намерихме във вътрешността на Ел Махбайа.
Най-напред вратата бе тикната отново на мястото й, а после аз сформирах от моите хора отделения, всяко от които получи своята задача. Работата, която имахме да свършим, се оказа много по-лесна, отколкото си бях мислил. Сега горяха само два огъня. Големите постройки бяха в миг окупирани, а сетне се установи, че Юмрук е оставил в серибата само девет мъже, които даже с пушки не бяха въоръжени. Те скоро бяха надвити. Един от тях трябваше да ни покаже пътя към южния бряг, където стоеше прословутият пост, имащ задача да се оглежда за „Шахин“. Той също беше обезвреден.
Сега тръгнахме да освобождаваме робите, при което търсих първо Сали Бен Акил. Пластира бях отстранил. Съглеждайки ме, той викна насреща ми:
— Хамдулиллах! Значи все пак не съм се излъгал! Това си ти! Това наистина си ти, ефенди! Колко прав беше навремето, когато каза, че Бог все още върши чудеса! А сега ти за втори път спаси този, който поиска да те убие! Ти все си си…
— Стига сега! — прекъснах го аз. — Ти стана навремето мой приятел и брат и трябва да благодариш на Бога, не на мен. По-късно ще ми разкажеш всичко. Сега нямам време, защото преди да са се върнали вашите мъчители, ние трябва да сме свършили тук и да сме готови за тяхното посрещане.
Сали беше освободен от оковите и в прилив на щастие поиска да се хвърли в нозете ми. Аз бързо се отдалечих, тъй като имаше още много за вършене. Лейтенантът беше освободил със своите отделения пленниците. Аз претърсих постройките за оръжия и всякакви други предмети, които можеха да послужат като такива. Накрая намерих арсенала. Там вече нямаше много нещо, понеже хората от Ел Махбайа бяха взели повечето със себе си. Но от всевъзможни неща бяха стъкмени оръжия за сечене, удряне и мушкане и ето как не мина много и всеки от освободените роби беше снабден с нещо годно за отбрана.
Въодушевлението на тези хора не можеше да се опише. В такава ситуация и най-студеният северняк не би могъл да остане спокоен. А какво да говорим пък за тези темпераментни африканци! То беше едно скачане и танцуване! Доста дълго продължи, додето успяхме да ги доведем дотам, че да ни чуят. И колко време мина тепърва, докато схванат какво трябва да правят и ни обещаят, че няма да подхвърлят на опасност задачата ни с жажда за мъст. И после, най-сетне стана тихо и Юмрук можеше да дойде с хората си.
Аз бях на мнение, че той ще тръгне обратно още щом забележи, че „Шахин“ е отведен на сигурност в средата на реката. Ако предположението ми се окажеше вярно, то можехме да го очакваме всеки миг. Ние оставихме да гори само един огън, и то така, че светлината да не достига далеч и особено входът да лежи в тъмното. Там застанах аз с Бен Нил. Двата пътя към бреговете бяха така заети, че оттам измъкване нямаше, а околовръст мегдана, покрай периферията на гората, се претегляше една непрекъсната верига от мъже, готови по мой сигнал да се нахвърлят върху роботърговците. Бяхме освободили от оковите около двеста роби, значи имаше, като прибавим към тях и хората от „Шахин“, достатъчно мишци и пестници да бъде сложен на предстоящата битка един бърз край, защото каквото бяха изгубили пленниците по отношение физическа сила, се компенсираше от техния гняв.
Дълго време се ослушвахме напразно, докато най-сетне доловихме през трънака стъпките на приближаващите. Дългоочакваният вик прозвуча. Аз отворих и враговете бликнаха тихомълком вътре. Никой не обелваше дума. Това бе последица от разочарованието. Как глъчовито щеше да е, тяхното влизане, ако бяха пристигнали като победители. Юмрук стоеше отвън, пропускайки всички да минат. Когато влезе и той като последен и видя въпреки тъмнината вместо единичният пост да стоят две фигури, ни кресна гневно:
— Каква работа имат тук двамина? Нима все трябва да бръщолевите, кучета!
Той замахна да ме удари в лицето. Аз парирах удара и така здраво го пипнах после с две ръце за гърлото, че оня увисна безсилно и безсъпротивително като вата на ръката ми. Беше набързо свързан с държаните в готовност от Бен Нил въжета. Неговите хора междувременно бяха продължили напред, без нищо да подозират. Когато достигнаха средата на мегдана, аз дадох да се чуе уговорения вик. В отговор прокънтя ревът на неколкостотин гърла. Нападателите се стрелнаха към тях от всички страни. Нищо не предугаждащите търговци на хора бяха обградени, преди да са могли да осъзнаят положението си, а когато помислиха да се отбраняват, беше вече твърде късно.
Аз бях останал с Бен Нил при входа, тъй като не сметнах за необходимо да участвам в битката, чийто
