изход не подлежеше на съмнение. Едва когато неистовото беснеене и крясъци бяха отминали и чух лейтенанта да вика по мен, закрачихме към мегдана, където бяхме станали господари на Ел Махбайа. Нито един-едничък враг не се беше изплъзнал. За съжаление имаше убити. Ранени и неранени лежаха вързани на земята. Материал за връзване имаше налице повече от достатъчно. Екзалтираните чернокожи танцуваха, макар мнозина от тях да бяха също ранени, като умопобъркани около плаца. Други се нахвърляха да удрят победените, да ги заплюват и тъпчат с крака. Отвори ми се доста работа, докато сложа край на това изстъпление. Сега накарах да отведат Юмрук в неговото жилище, поставяйки уговорката, че той принадлежи само на мен и никой не бива да му посяга. Бен Нил трябваше да го пази, но получи заповедта нищо да не му казва. Както бях предвидил, сега настана едно безразборно оплячкосване на серибата и ми костваха усилия, за да попреча на това. Бях принуден да пусна в ход дори пестници и в крайна сметка постигнах целта си единствено като обещах на примрелите от глад роби едно голямо ядене, което в действителност придоби повече облика на плюскане. Когато денят настъпи, чернокожите лежаха по целия мегдан наоколо, натряскани до безсъзнание от прекомерно изпитата мерриса156, което все пак бе по-добре, отколкото, ако бяха подхванали други ексцесии.
През това време, сиреч още през нощта, аз огледах плячката. Тя беше толкова голяма, че предизвика прехлас у асакерите. Един такъв успех Рейс Ефендина никога не бе имал и аз бях кажи-речи затрупан с възхвали, толкова повече че войниците бяха достигнали до тези богати дялове, без нито един от тях да е бил ранен или убит.
После, когато си бях свършил задълженията и можех вече да отдъхна, при мен дойде Сали и ме помоли да му позволя да ми изкаже все пак най-сетне своята благодарност. Не исках да му причиня огорчение, трябваше да удовлетворя молбата му и ето как той седна при мен и ме заля с благодарствени слова, на които едва съумях да сложа край, а сетне ми разказа какво е преживял от нашата раздяла в околностите на Хой. То беше и много, и малко. Малко — по отношение външни събития, ала много — по вътрешни промени.
Той все още си въобразявал, че имал заръка да търси Махди. Така дошъл отново в Египет и поискал да бъде приет в светата Кадирине. Може би там щял да намери водача на истинското учение. Още много скоро стигнал до познанието, че му се предлага безсъдържателен, сух формализъм, бездушна високопарност, че и още къде по-лошо. Сега поискал да излезе отново от братството, ала му било казано, че напускането ще означава неговата гибел, защото където и да идел, отмъстителят щял да го последва. Работата го довела до един мъж, който заемал висок ранг и трябвало да го предупреди във връзка с възнамеряваното оттегляне. Той бил офицер и също в друго отношение влиятелен мъж, който си бил поставил, види се, някакви, специални цели. Сали Бен Акил не ми издаде името. Но няколко неволно изплъзнали му се недомлъвки ми навяха предположението, че се има предвид Араби паша, който, както е известно, залагаше прекомерно възторжени надежди на Кадирине. Този височайши член на организацията в началото скастрил строго Сали, ала скоро проявил по-голяма мекота, като се запознал с неговото дарование. Той не само му отказал разрешението за напускане, но му обърнал внимание, че тъкмо чрез Кадирине може да стигне до целта си, защото единствено сред нейните привърженици, в някои от нейните подразделения или в някое от подобните на нея братства може да произлезе очакваният с копнеж Махди. Имало един съмишленик на Кадирине, който можел да каже повече по въпроса, са, той вече може би знаел името на Махди. Този удостоен с милостта на Аллах мъж изповядвал понастоящем Терика Самания, казвал се Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи и живеел на остров Аба на Бели Нил. Сали трябвало като наказание за своето съмнение и непостоянство да отиде при него на поклонение, за да измоли опрощение и се примоли да стане негов ученик. Той се подчинил на повелята и получил от офицера едно запечатано писмо до Мохамед Ахмед.
След дълго, уморително пътуване, яздене и странстване пеша стигнал до Хартум и оттам до остров Аба, където намерил Мохамед Ахмед. Този прочел писмото, показал се извънредно строг към него и му наложил самоизтезания за покаяние, които заплашвали да подрият неговото телесно здраве и унищожат остатъка от упованието му във вярата. Надарен с необикновена проницателност, Сали скоро прозрял душевната същност на мъжа, който досега се наричал Факир ел Фукара, сетне възприел сана шахид — човек, отрекъл се от земните блага, скоро след това накарал да го почитат като Ел Марабут, Светеца, и накрая гордо споделил със своя ученик, че общувал непосредствено с Аллах и бил получил от него повелята да покори в качеството на дългоочаквания Махди света и на всички вярващи да донесе щастието на истинското познание. Сали бил копнял с болка по Махди и бил убеден, че ако му се отдаде щастието да го намери, душата му ще възликува в неземна екзалтация. Къде обаче останало сега това възликуване? Той се уплашил, вместо да се зарадва, понеже го обхванал ужас от този мъж, който се одързостявал да донесе на човечеството блаженствата на всички небеса. Той да бил Махди?
Една по-голяма лъжа, или най-малкото самозаблуждение, не можело да има.
Сали сметнал за свой дълг да не въздържа мнението си и от този миг бил третиран като затворник. Онова, което изложил в своя защита, имало за последица само влошаването на неговото положение, тъй като излязло наяве, че той притежава изключителен дар-слово. Мохамед Ахмед искал на всяка цена, дори чрез крайна принуда, да подчини в своя служба тази дарба. Марабутът разбрал, че е прозрян от Сали, и ето как според неговите виждания и планове за последния имало само два пътя: или Сали приема Терика Самания и преминава към съмишлениците на новопородилия се Махди, или трябва да умре. Ученикът по никой начин нямало да бъде пуснат да се върне, без да е спечелен за каузата. Сали обаче не бил мъжът, който ще се остави да го принудят. Изключителната суровост, с която се отнасяли към него, имала само противоположния ефект — довела до бързо съзряване семената, които навремето при Мусаллах ел Амват бях пръснал в неговото сърце. Съмнението му в истинността на исляма нараствало от час на час, а духовната тирания, под която страдал, накарала в него да се пробуди горещият копнеж по обичта, за която аз чрез думи и дела бях проповядвал. Ето как не било чудо, че той заговорил пред Мохамед Ахмед, който се появявал при него от време на време, за да прави опити за привличане към „делото“, за тази любов и същевременно споменал името ми. Въздействието било изненадващо. Сали смятал, че аз съм напълно непознат на Махди, и се изплашил от яростта, в която онзи изпаднал, като чул името Кара Бен Немзи.
„Ти го познаваш? Значи и ти го познаваш? — креснал му Мохамед Ахмед. — Даже си привърженик, приятел на тоя хиляди пъти проклет кучи син?“
„Да, аз го познавам и го обикнах, защото той е този, благодарение на когото опознах любовта и милосърдието на Бога, от който при вас няма и помен“ — отговорил Сали.
„Тогава няма защо да се дивя на шашавата съпротива, която дръзваш да ми оказваш. Всяка душа, влязла в съприкосновение с тоя гяур, е обречена на Шейтана. Аз въпреки туй ще опитам да те спася, което, разбира се, може да стане само чрез дваж по-голяма суровост. Не се ли оставиш и тогава да те поведа към истината, то аз ще съм си сторил моя дълг, а ти ще бъдеш изгубен.“
От тоя момент на Сали потръгнало още по-зле отпреди. Неговата упорита съпротива от това само станала по-твърда и ето как се стигнало, че завчера го откарали заедно с други пленници с бързата платноходка, която служела за превоз на хора, станали неудобни на „Светеца“ и затова трябвало да попаднат във властта на неговия „Пестник“. С един безкрайно благодарен и сияеш от обич поглед на тъмните си очи Сали заключи своето изложение:
— Очакваше ме робство или смърт. Тогава Бог се смили над мен в най-голямата злочестина и те изпрати, изпрати те отново при мен. Има ли едно по-ясно и по-необоримо доказателство, че любовта, възвестена на вас, е най-голямата сила на небето и земята? Ти, който я проповядваш повече чрез своите дела, отколкото с думите си, се намираш съвсем сам в този затънтен, неотраден земен кът сред апостолите на жестокостта, омразата и богохулничеството и все пак надвиваш всички тези хора, които си въобразяват, че могат да ви унищожат с остриетата на ненавистта и ятагана и покорят земния мир. Не трябва ли тук да затръшна зад себе си мрачните двери на исляма и да потъна в обятията на Този, който е единственият и правдив Махди, като учи, че единствено любовта е пътят към Небесния Отец?
Силно зарадван, аз сграбчих ръката му и потиха:
— Спомняш ли си думите, които ти казах при Мусаллах? Те гласяха: „Досега ти се скиташе в заблудата, понеже си си поставил задачата да бъдеш един водител. Веднага щом стигнеш до познанието, че ти самият се нуждаеш много повече от водителство, за теб ще се появи, както някога на тримата царе от Изтока, звездата на Байт Лахм157, за да те отведе при истинския и единствен Махди, чийто глас и до днес ехти по всички страни: «Аз съм Пътят, и Истината, и Животът; никой не отива при Отца Ми, освен чрез мене.»“ Помниш ли, Сали Бен Акил?
