Още преди „Шахин“ да е хвърлил котва, кормчията се провикна да ме пита дали номерът ми е успял.
— Да, по-добре и отколкото си мислех — отговорих аз. — Прати ми най-напред на сушата Абу Рекик под добър конвой!
Само след няколко минути роботърговецът беше изведен.
Когато водещите го асакери слязоха с него от борда, аз пристъпих напред.
— Ти имаше голям мерак да се запознаеш с Ел Махбайа, а Хубахр трябваше да бъде твой водач. Само че той не беше подходящ за тая цел и ето как аз застъпих неговото място. Под мое водителство ти ще видиш не само нея, но и Юмрук ел Марабут, който те очакваше с такова нетърпение.
— Аллах йил’анак! (Аллах да те прокълне!) — промърмори оня полугласно през зъби.
Аз се престорих, все едно не съм го чул и наредих да бъде закарай на мегдана. Там Тамек трябваше да влезе в къщата на Юмрук. Този седеше с Бен Нил във вътрешното помещение и погледна към нас двамата с мрачен поглед.
— Водя ти един приятел, о, Юмрук ел Марабут — рекох аз. — Той се нарича Абу Рекик и е запленен от изключителното щастие, дето има възможност да те поздрави тъкмо под моята радушна закрила.
Вървите му пречеха да скочи от мястото си. Той направи напразен опит, ала падна отново обратно.
— Ти си едно куче, което не е научило нищо друго, освен да си показва зъбите — процеди. — Дано Аллах даде да можем да избягаме от теб?
За това оскърбление получи от Бен Нил една оглушителна плесница, която го вразуми дотолкова, че оттук насетне повече дума не обели. А аз продължих спокойно, сякаш нищо не бях чул:
— Събрах ви, за да ви кажа какви са ми намеренията относно вас. Вие сте мои смъртни врагове и аз бих могъл според господстващите тук закони да ви отнема живота. Така човечеството би се задължило към мен с най-голяма благодарност. Но като християнин аз съм длъжен да ви опростя всичко, което имам лично към вас, макар и да не бива да си мислите, че съдията ще ви се размине. Аз, напротив, съм принуден да ви предам на него за наказание. Рейс Ефендина е представителят на гражданското правосъдие, под чиито удари вие попадате, и ето как трябва да знаете, че ще ви предам на него.
Тук Абу Рекик вметна бързо:
— Не го прави, ефенди? Той веднага ще ни убие. По-добре ни съди според законите на християнството!
— Аха! Когато е за твое добро, че дори се касае за живота ти, предпочиташ християнството пред исляма, а? Ако искаше да се възползваш от моята милост, то не биваше да пожелаваш преди малко Аллах да ме прокълне. Какво може да те грее милосърдието на един прокълнат? Щом умоляваш за милост един християнин, провалил се в бездната на проклятието, то колко ли дълбоко ти тепърва трябва да потънеш!
Тогава оня ми кресна:
— Твоята душа е толкова черна, че просто няма как да стане по-черна! Предадеш ли ни на Рейс Ефендина и той ни убие, то Аллах в Съдния ден ще поиска душите ни от теб!
— Аз спокойно ще му покажа Джехеннема, където той ще трябва да ги поиска от Шейтана, чието притежание ще сте станали заради своите злодеяния. Рейс Ефендина ще ви съди според поговорката си: Горко на онзи, който стори зло! За жалост той не може да ви възмезди и за едната хилядна част от злото, което сте разнесли. Но едно може и той определено няма да го пропусне, а именно да ви обезвреди, както човек стъпква отровна змия.
— Помисли какво вършиш, ефенди! Ти си човек и ние също сме хора.
— Не бяха ли хора онези, които сте убивали и продавали в робство?
— Черните са само наполовин хора. Те нямат никакви чувства!
— Вие все така се оправдавате, макар много добре да знаете, че това не е нищо друго освен лъжа. А и дори да приемем, че е вярно, ел хомрите, които се канеше да продадеш, също ли са черни? Нима сред освободените роби няма повече от трийсет човека, които не са негри, ами даже изповедници на исляма? Аз тук не правя разлика, понеже за мен един човек е точно толкова ценен, колкото другият, независимо каква вяра и произход има. Но при Рейс Ефендина ще натегне могъщо в блюдото на везните обстоятелството, че вие сте третирали съизповедници на вашата вяра също така, както езичните-негри. Човешката съдба лежи в неговата ръка. Вие сте потопили вашите в кръв, затова краят ви ще бъде кървав!
— Това окончателното ти решение ли е?
— Да.
— В такъв случай ти ще умреш по-рано от мен и всички нас, куче на проказата и порочността!
Той скочи към мен, което му бе възможно, понеже краката му не бяха вързани, и вкопчи ноктите на двете си ръце в гърлото ми. Искаше да му удуши. Бен Нил се изстреля пъргаво нагоре да ми помогне, ала бе излишно, тъй като аз цапардосах разбеснелия се човек под брадата, от което пръстите му се разхлабиха и той се срина на земята с отметната назад глава. Сега и краката му бяха свързани наедно. След това командировах няколко асакери да пазят двамата роботърговци, понеже надзиравалият ги досега Бен Нил беше необходим при разпределянето на плячката, което сега щеше да започне.
Плячка! Каква приятна дума за всички, които имаха правото да участват в нея, двойно по-приятна, защото във всички случаи не Рейс Ефендина, а аз щях да имам решаващия глас! Тази дума предизвика такова ликуване и трескаво вълнение, че ми костваше усилие да въдворя необходимите тишина и ред. Вярно, народът още през нощта се бе занимавал с тая работа, ала същинската част щеше да започне сега.
Аз постанових, че не само онези, участвали в нощния поход, но и всички, които се числяха към кораба, ще имат дял в плячката. Това бяха следователно нашите първоначални асакери, после наетите във Фашода такалехи, по-нататък войниците от серибата Алиаб и накрая ел хомрите. Ратниците, намирали се на кораба извън споменатите, бяха напуснали във Фашода. Освен това имаше и няколко отделни лица, които също не биваше да бъдат подминати, а именно Абу ен Нил, Бен Нил и дългият Селим, който като „най-големият герой във всемира“ претендираше най-много да получи, макар и пръст за успеха на нашия удар да не бе мръднал, а и изобщо откак го познавах повече ми бе пречил, отколкото помагал. Даже повечето затруднени положения, в които бяхме изпадали, дължах на него.
За моя особена радост бях узнал от неколцина от освободените пленници, че към Ел Махбайа принадлежали няколко дузини ездитни и товарни камили, намиращи се в едно ограждение при окрайнината на гората. Тези животни отредих за ел хомрите и такалехите, предоставяйки им по този начин отлична възможност да се „експедират“ до родните си места. Погрижих се също и тези хора да бъдат достатъчно снабдени с дрехи, оръжия и муниции, каквито имаше колкото щеш.
Разпределянето между многото, лесно възбудими хора не минаваше без инциденти, при което се прибягваше дори до помощта на юмруците. Аз се видях принуден да пусна в употреба същия аргумент и когато една пиперлива дума от моя страна не даваше възнамерявания ефект, си помагах с някой порядъчен удар, който никога не пропускаше своето въздействие.
Тримата офицери, от само себе си се разбира, дойдоха първи наред. Те получиха „на осем очи“ толкова от личното имущество на Юмрук, че изразиха пълно задоволство. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим също бяха без свидетели „обслужени“ от мен. Аз гледах на тях като на най-свои хора и поради това ги удостоих с предпочитание пред войниците, за което тези не бе необходимо да знаят. И Юмрук като хората от Ом Кари, но много повече от тях, бе притежавал тхибур, по-голямата част от който се падна на офицерите. Остатъка разпределих между тримата споменати.
Подофицерите получиха петкратно по-голям дял от един аскери и все пак накрая всички асакери заявиха, че никога, откак са на служба, не им се е падала такава богата плячка както днес. А робите? Е, то се подразбира, че аз се погрижих и за тези бедни дяволи, доколкото бе възможно. Войниците не бяха съгласни, ала трябваше да се подчинят. Ами мъжът, който щеше да си определи най-малкото една трета от плячката, сиреч Рейс Ефендина? Него аз не споменах, а и неговите подчинени добре се пазеха да го упоменат. По мое мнение той нямаше да поиска нищо, ако ли пък повдигнеше претенции, след като съм си заминал, то това можеше да ми е безразлично. Аз бях скъсал с него.
Когато всеки получи своето, крамолите замлъкнаха и навсякъде възцари ликуване. Народът ме хвалеше и славеше във всички тоналности. За съжаление бях принуден да сложа сурдинка на радостта с изявлението, че е настъпил часът на раздялата. Никой не поиска да го повярва и аз трябваше да държа
