няколко дълги речи, за да схванат добрите хорица, че през ум не ми минава да се срещам отново на борда на „Еш Шахин“ с Рейс Ефендина. Аз не се опасявах, наистина, от неговото отмъщение, но след днешния успех едно съвместно съществуване с този завистлив офицер за мен бе пълна невъзможност.
Шахтурата на Юмрук бях определил за пътуването си до Хартум и сега тръгнах към реката с тези, които щяха да ме придружават, за да приведем в изправност плавателния съд. Това бяха Сали Бен Акил, Абу ен Нил, Бен Нил, Хафид Сихар и Селим, „героят на всички герои“. Докато се занимавахме с бързата платноходка, при мен дойде един, който също бе слязъл заедно с другите от „Шахин“, за да види Ел Махбайа, но не бе получил дял от плячката, а именно Мурад Насър, турчинът. Той беше ни придружавал до Вагунда и после обратно, като изпървом бе третиран с открито недоверие от Рейс Ефендина, ала сетне полека-лека бе съумял да го накара да си състави едно по-благоприятно мнение за него. Странното бе, че Рейс Ефендина ставаше с него толкова по-любезен, колкото се отдръпваше от мен. Този факт и някои други наблюдения ми бяха дали основание да допусна, че съм изгубил доверието на Рейс Ефендина не само вследствие неговата ревност, а и заради тайното подстрекателство от страна на Мурад Насър. Турчинът от дълго време бе разговарял с мен само по най-необходимото. Много вероятно хранеше към мен дълбоко желание за мъст, понеже по негово гледище аз единствено бях съсипал красивите му планове, така че сега трябваше да се прибере вкъщи с Кумру, гургулицата, с несвършена работа.
Сега той дойде при мен и ме помоли да го взема на шахтурата заедно с неговите женоря.
— Как стигна до тая молба? — попитах го. — Рейс Ефендина ще бъде нещастен, ако пожелаеш да го напуснеш.
— Не го вярвай, ефенди! Ти си ми много по-драг от него!
— Откога?
— Всякога! — врече се дебелакът.
— Не лъжи! Аз те познавам и знам точно какво ти дължа. И сега отгатвам причините ти, без да е нужно да ми ги казваш.
— Аз нямам друга причина за молбата си, освен приятелството, което питая към теб, ефенди.
— Не ме баламосвай. Аз ще ти кажа, защо желаеш да пътуваш с нас. Първо, за това те е помолила твоята сестра Кумру. При мен тя би се чувствала по-сигурна, отколкото на „Шахин“, където множеството асакери буквално я принуждават към затворнически живот. Основната причина обаче е залегнала в твоя страх от Рейс Ефендина.
— Страх? Та той нали постоянно бе така приятелски разположен към мен. Защо трябва тъкмо сега да се страхувам от него? Че нали нищо не съм му сторил!
— Ти не, но аз! И все пак и ти ще отнесеш вината, както много добре знаеш. Когато се качи отново на борда при остров Талек хадра, той ще се намира в такова люто настроение, че за всекиго ще е уместно да му се махне от пътя. Това е, което те подтиква към желанието да пътуваш с мен.
— Не! Само от чисто приятелско чувство желая да остана при теб!
— Наистина ли? Толкова ли е голямо приятелското ти чувство, че да споделиш и опасностите с мен?
— Да.
— Мурад, Насър, нека желанието ти бъде изпълнено. Иди и доведи харема си! След най-много час отплаваме оттук.
При тези думи му се ухилих подигравателно в лицето. Той се смути, преглъща, преглъща и сетне попита:
— Какви опасности имаш предвид?
— Не някои обичайни, защото ще плаваме непосредствено до ръба на смъртта. Светеца от остров Аба иска да ме залови, а тази лодка принадлежи на Пестника на Светеца. В този район Нил е зает от стражи, които ще следят за нас. Оттук произтичат опасности, които големият, добре попълнен с екипаж „Шахин“ не е нужно да зачита, но на които една толкова малка лодка като тази шахтура едва ли може да убегне. Твоето приятелство, разбира се, няма да държи сметка за това!
— Не, съвсем определено не, ефенди! Аз на драго сърце съм готов във всичко да рискувам редом и те моля само за разрешение да говоря преди туй с моята сестра Кумру!
Той побърза да се отдалечи и щял още днес да се върне! О, Мурад Насър, брат на две сестри, едната от които трябваше да ме ощастливи, каква болка ми причини твоето припряно сбогуване!
Че аз ще отплавам още след час, беше едно празнословие от моя страна. Толкова скоростно не можех да замина, защото не исках да напусна Ел Махбайа, преди да знам ел хомрите и такалехите в безопасност от Рейс Ефендина. Те трябваше да се прехвърлят с камилите на отвъдния бряг, за което „Шахин“ не бе удобен, тъй като натоварването и разтоварването на животните щеше да е трудна работа. За целта се искаха няколко големи сала, които при многобройната налична ръка бяха набързо стъкмени. Камилите бяха откарани на тях, както и тези, които се бяха намирали на кораба, и после се стигна до сбогуването, което отне немалко време. Аз съкратих посветената на мен част, като просто ударих на бяг пред пороя от благодарности, и се върнах на брега едвам когато саловете плаваха вече далеч от Ел Махбайа в средата на реката. На оттатъшния бряг за спасените бе необходимо само да яздят на запад, за да стигнат до керванския път за Абу Хабле.
Сега вече нищо не ме препятстваше да напусна полуострова. Събрах офицерите и асакерите, за да им говоря за последен път и им дам последните си указания. Те трябваше да вземат на борда пленените търговци и освободените роби, да пропътуват късото разстояние до остров Талек хадра и там да чакат Рейс Ефендина. Какво щеше да прави той после и кога и как щеше да тръгне за Хартум, можеше да ми е безразлично.
Преминах към сбогуването. То и за двете страни не беше леко, тъй като ние по време на дългото пътуване се бяхме, така да се каже, сраснали в многобройните, задружно преодолени опасности.
— С теб, ефенди, си тръгва нашата радост — рече старият онбаши Мустафа, който винаги бе проявявал преданост към мен. — Без теб няма да имаме вече мерак за такива пътувания. Когато стигнем в Хартум, аз ще си отпиша сабята. Аллах да бъде с теб толкова често и дълго, както ние ще те мислим!
Той поднесе ръце към очите и се махна настрани. Сред всички тези хора имаше само един, който не пожела да ми стисне ръката. Това беше Азис, „Любимеца“ на Рейс Ефендина, размахващ по заповед на своя господар неумолимия камшик. Когато му подадох ръка за изпроводяк, той се дръпна крачка назад и ме погледна мрачно в лицето.
— Не очаквай от мен ръкостискане! Аз обичам господаря си и съм му верен. Ти го докачи и оскърби. Не искам да зная за теб!
— Радвам се за твоята вярност, ала тя не ти дава правото да ме мразиш — отговорих аз. — Ако твоят господар се чувства оскърбен, то вината за това носи единствено той, не аз. Предай му моя последен поздрав и му кажи, че не се разделям с него като враг!
Бяхме съпроводени до брега, качихме се и се отблъснахме. На всички нас, и най-вече на мен, бе тъжно на сърцето. Моето сбогуване с „Еш Шахин“ можеше да е съвсем различно. Аз искрено бях обикнал Рейс Ефендина.
Дълго седяхме мълчаливо в лодката, изпълнявайки безгласно необходимите манипулации. Там зад нас в Юга беше останал един кратък, но изпълнен с много събития отрязък от нашия живот! Минахме, гребейки, покрай Мавджара и пристанахме после до брега, за да не минем през деня край остров Аба. С какво удоволствие бих останал там, срещу „великия и свят Факир ел Фукара“! Но това щеше да ни подхвърли заради едно голо любопитство безполезно на опасност и ето как след настъпването на вечерта се понесохме с течението край него при светлината на звездите, а когато луната изгря и повя вятърът от юг, издигнахме двете платна, за да изпробваме скоростта на шахтурата.
Можехме да бъдем доволни от нея, защото се убедихме, че Рейс Ефендина, дори и да му бе възможно още днес да се качи на борда на „Шахин“, пак не би могъл да ни настигне до Хартум. За пътуването ни надолу по реката няма нищо важно за казване, то превръщаше в реалност моето предсказание към Рейс Ефендина: „Аз ще бъда преди теб в Хартум и също в Кайро!“
Беше ранен предиобед, когато се шмугнахме между многото баркове и легнахме до брега. Аз веднага побързах да отида до мисионерската църква, която винаги беше отворена, за да отдам почитта на Този, Комуто дължах честта за избавлението от толкова много опасности. Сали — казвам това с радост — ме придружи и коленичи до мен. Когато напуснахме Божия храм, той каза:
