— В този четвърт час аз приключих и външно с исляма, ефенди. В родината ще започна да посещавам някое християнско медресе158, за да стана проповедник на учението за любовта, както бях учител за лъжовностите на Мохамед.
Нека на това място си спестя описанието на този изключително забележителен град, това би дало твърде голям обем. Най-важното, което имахме да свършим, бе да потърсим Баряд ел Амин, ограбил навремето заедно с Ибн Асл златото на Хафид Сихар, а самия него продал в робство. Къщата му се намираше в близост до Хакмюдюрието159. Заварихме я обитаема, но вече не от търсения. При запитванията си узнахме, че Аллах му проводил тежко изпитание. Ел Асфар, холерата, покосила семейството му, оставяйки единствено него, налегнат от горест и тежка меланхолия. Дирейки самотата, той все по-рядко се показвал и накрая съвсем изчезнал. Хората смятали, че е сложил край на живота си. Къде беше отишло неговото състояние, не можеше никой да каже.
Хафид Сихар направи движение с ръка, сякаш отмахва нещо от себе си, и каза:
— Пусто опустяло златото му! Аллах не е пожелал да го получа обратно. Аз си имам отново моята свобода, а тя за мен с много по-ценна от всички иманета на земята. Да бъде възславен Аллах, дето след толкова дълга работа под земята мога пак да се наслаждавам на светлината на слънцето!
Неговото доволство ме успокои. Дадох вид, сякаш мисля като него, ала тайно размишлявах усърдно, къде ли би трябвало да търся тоя Баряд ел Амин. Парите не бяха мои, но една сума от 150 000 пиастри плюс лихвата, сложната лихва, не можех ей така с лека ръка да изоставя. Къде се беше дянало състоянието на изчезналия? То не бе нито откраднато, нито пък някой бе чул нещо за ифлас160. Оня трябва да го бе взел със себе си, защото в цял Хартум нямаше търговец, при когото да го е депозирал.
Покрай тези напразни издирвания от моя страна мина една седмица. После моите спътници, които копнееха по родния си край, поискаха да не се застояваме повече и ето как решихме да отпътуваме.
И през ум не ни минаваше да хванем пътя през степта Баюда. Ние си имахме шахтурата, която досега никой не бе ни оспорил, и възнамерявахме да се спуснем по Нил. Онова, което много ме учудваше, бе, че Рейс Ефендина още никакъв не се бе веснал. По мои сметки той можеше да дойда най-много два дни след нашето пристигане. Аз често бях ходил до реката, за да се оглеждам за „Шахин“, без обаче да го мерна.
Но ето ти на, само един ден преди нашето отплаване — бях си имал работа заради снабдяването на лодката с провизии в хамбарите и минавах край разположеното в съседство Сарайе161, една от малкото тухлени постройки в града, който иначе се състоеше най-вече от кирпичени жилища, когато някой излезе с толкова бързи крачки от портата, че се блъсна в мен. Беше… Рейс Ефендина!
Той отстъпи назад, за да се извини. Тогава видя, че това съм аз, и веднага посегна към сабята. Стояхме няколко мига един срещу друг. После той направи едно изпълнено с презрение движение с ръка и се изплю.
— За мен ти си хава, съвсем ел хава ер раик162!
От думите лъхаше такава безкрайна пренебрежителност, че с мъка съумях да отговоря на Ахмед само с една спокойна усмивка. С това той призна своето поражение. Ако бе имал и най-малкия изглед за успех, то сигурно щеше да ми подири сметка. Той се изплю още веднъж и се отдалечи с горди крачки.
Аз се огледах сега за „Шахин“, ала не можах да го зърна. Едва на другото утро узнах, малко преди заминаването ни, че корабът на Рейс Ефендина вече от два дни лежи на котва от другата страна на paca163 при така наречения Шедрих Махобе, срещу сетнешния Омдурман, и че Рейса не разрешил на никого от хората си да слезе от борда. И тогава всички те, с изключение само на офицерите, офейкали през последната нощ с все багаж. За съжаление не мернах никого от асакерите, а и една повторна среща с Мурад Насър и неговата гургулица не можех да отпразнувам — трябваше да тръгваме. Заради цялостната свързаност на нещата искам веднага да отбележа, че аз още на няколко пъти виждах впоследствие Рейс Ефендина. Той сега вече не се казва Ахмед Абд ел Инсаф, а носи друго име. И отдавна вече не е Рейс Ефендина, а е станал по-висш, често споменаван чиновник, което обаче мен ни най-малко може да ме засяга.
Но нататък!
След дълго, благополучно пътуване нашата шахтура пристана при брега на Маабдех. Попитахме за Бен Васак, водача. Той живееше още тук, но ни бе казано, че вече не се главявал като водач, понеже бил станал много богат. Той отдавна да се бил изтеглил в Кайро, ако не трябвало да чака завръщането на някакъв немски ефенди, когото бил пратил до Хартум да издири безследно изчезналия му брат. Богат, помислих си, е станал чрез забранената, контрабандна търговия с мумии.
Предпазливостта ми запретяваше да го събера веднага с брат му. Така че аз отидох при него най- напред сам, за да го подготвя. От радост той едва не ми се хвърли на врата. Аз трябваше първом да бъда тържествено нагостен и после да разправям. Гощавката отклоних, на разказването се съгласих. Преди обаче да започна доклада си, му казах, както току-що бях чул за него.
— Да, сега съм богат, ефенди — потвърди той. — И знаеш ли благодарение на кого? Как ще има да се чудиш, като узнаеш!
— Е, кой е мъжът?
— Баряд ел Амин.
— Машаллах! Той ли?
— Да. Аз горя от желание да науча какво си открил за моя брат. Ето защо само ще ти кажа накъсо, че той е бил предаден от Баряд ел Амин на известния с мрачната Си слава Ибн Асл. Те му задигнали парите ми и с тях подхванали търговия с роби, която им донесла големи печалби. За тая работа обаче наказващата ръка на Аллах се стоварила върху Баряд ел Амин — жена му и всичките му деца били завлечени от холерата. Болката от нещастието проникнала толкова дълбоко в неговата съвест, че той взел решението да изкупи своето престъпление. Превърнал състоянието си и всичко, което имал от Ибн Асл за боравене още в ръце, в ликвиден капитал и ми го донесе. Седяхме долу при реката, когато ми разказа всичко и ми връчи камарата пари. После си тръгна, не можах да го спра. На другия ден лежеше мъртъв във водата, беше се удавил. Аллах да се смили над душата му? По-добре все пак да беше задържал парите, а да можеше в замяна да ми каже къде е бил откаран брат ми?
— Не можеше ли?
— Не. Ибн Асл така и не му съобщил мястото.
— Това не бива да те натъжава, защото аз го дирих и го намерих.
— Мястото или брат ми?
— Двете!
Тогава Бен Васак скочи и така ме щурмува с въпроси и молби, че нещата повече не можеха да се отлагат. Трябваше да кажа къде го чака Хафид Сихар. После той изтърча от къщата. Аз обаче останах спокойно да си седя, защото поделената радост често е само половин радост.
В Маабдех преживяхме два чудно хубави, щастливи дни. Когато си вземахме сбогом с двамата братя, в ръцете си имах цял пакет египетски антики. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим получиха да си разпределят сумата, предадена ми навремето от Бен Васак за Хартум, а и Сали Бен Акил беше дарен като скъп приятел.
Ако Абу ен Нил и неговият внук искаха да тръгнат направо за Губатар при близките си, трябваше да се разделят с нас само след кратко пътуване. Те обаче решиха да дойдат с мен до Кайро, където на практика, съобразно думите ми, пристигнахме преди Рейс Ефендина. Там от нас се отдели първо Селим. Със своите пари той си обзаведе една махлака164, ведно с почистване на нокти, уши и носове. Там можеше да разказва на клиентите си хилядите приключения, на които сам- саменичък противостоял, докато ние само сме били сеирджии. Доколкото престоях в Кайро, аз бях неговият пръв и единствен клиент, което означава, че аз самичък си се бръснех. Слушатели иначе имаше колкото щеш, ала никой не притежаваше сербезлъка да се подхвърли на опасността да издъхне от кръвоизлияние под неговия храбър нож.
После продадох шахтурата. Реализираната печалба дадох на Сали. След един двуседмичен престой, Бен Нил и неговият дядо се сбогуваха с мен. Какво да кажа за това! Чувствата не могат да се предадат върху хартията. Когато приятели се разделят, те си казват „довиждане!“ И аз ги видях отново и двамата. Абу ен
