— Да, ефенди? Но помниш ли и ти моите думи при раздялата? Аз казах: „Ако Аллах изпълни желанието ми, то аз някога отново ще те срещна и тогава ти ще узнаеш дали още вървя по дирите на Махди, или за мен се е появила другата звезда, за която ни говори.“ Тя ми се появи, още тогава. Ти ми я показа. Тя беше, наистина, още малка и далечна, когато я видях за пръв път, но идваше все по-близо и по-близо към мен. Ставаше все по-голяма и днес стои току над мен и сияе с блясък, в който желая да се движа до смъртта си и после в Отвъдното. О, ефенди, колко прав беше ти: „Бог е Любовта, а който не живее в любов, живее в нищета, защото обитава мрака!“
Признавам искрено, че се радвах на спасението на тази душа повече, отколкото на всички други успехи, които днес бях постигнал. Ето защо останахме да седим, задълбочени в светото учение на Христос, още дълго един до друг, додето стана светъл ден и аз бях ангажиран от други задължения. Когато станах да вървя, Сали ме задържа още за миг.
— Тук се сещам още нещо, ефенди, което трябва да ти кажа, защото зная, че ще те зарадва. Ти навремето посъветва съдържателя от Хой да се откаже от пиенето. Али те послуша и Духът на раки повече никога не намери достъп до неговата душа. Така мръсотията и немотията се отдръпнаха от него. Той отново спечели любовта на своята жена и децата си и пак стана уважаваният мъж, какъвто по-рано е бил. Сега върви! Аз не бива да те задържам по-дълго само за себе си.
Сали беше прав. За мен имаше още много неща за вършене. Най-напред Бен Нил трябваше да ми изведе Юмрук ел Марабут, който още изобщо не знаеше как стои работата с Ел Махбайа и чий пленник всъщност беше. Когато стъпи на открити и ме видя пред себе си, той веднага ме разпозна, въпреки че нямах пластира вече на лицето си.
— Ти ли си това, Бен Собата от Гуради? — извика. — Значи правилно си предчувствах. Рейс Ефендина е нападнал Ел Махбайа, когато съм се изнесъл с моите войни? След като те виждам сега тук, а ти ми стана приятел, съм убеден, че ще ме вземеш под своя закрила.
— Ти се намираш в една многократна заблуда — отговорих аз сериозно. — Не Рейс Ефендина нападна Махбайа, а това се удаде на Кара Бен Немзи. Второ, аз не съм ти приятел и, трето, не се казвам Бен Собата, който впрочем никога не би те взел под своя закрила, понеже ти поиска да го убиеш.
— Да го убия? — попита оня учуден и изплашен. — Кой ти надрънка тези лъжи…
— Не са лъжи! — пресякох го аз. — Веднага щом изречеше думата „Втоле!“, Бен Собата трябваше да бъде намушкан изотзад.
Видях въпреки неговия тъмен тен на лицето, че кръвта му се отдръпна от страните.
— Кой… кой го… издаде? — пропелтечи той. — И как… как можеш да кажеш… че не си… Бен Собата…
— В своето високомерие ти се осмели да твърдиш, че ще заловиш Кара Бен Немзи и ще го вържеш заедно със Сали Бен Акил — заявих аз. — Как може един връх на дивотията, какъвто си ти, да си въобрази, че ще ме надхитри!
— Теб ли… теб…? — запита онзи.
— Да, мен! Все още ли си нямаш хабер, че аз съм този Кара Бен Немзи, това краставо християнско куче, което се канеше да предадеш на Марабута?
— Ти… ти… си този… — запъна той, без да доведе въпроса докрай.
— Да, аз съм този! Сега навярно ти светна какво ти предстои. Когато ме смяташе за Бен Собата, ти симулираше благосклонност, та по този начин по-лесно да премахнете от пътя си един свидетел на вашите злодеяния. Ама че баламурник! Аз чух козните ти срещу мен, защото езикът динка ми е много по-добре познат отколкото на теб, и когато поиска да ме надхитриш, сам ти беше вече напълно надхитрен от мене! Ти се наричаш Пестника на Светеца. Нищо обаче не стои по далеч от този марабут, както светостта, а твоите престъпни ръце никога няма да се свият отново в пестник — те са станали по-слаби от кутрето на едно новородено и не могат нито даже малкото златен прах да задържат, който ти привидно толкова умно и хитро ми отне. Ти имаш твърде малко мозък, за да можеш да предугадиш, че донесох торбичките само за да ти замажа очите!
Служех си с този презрителен начин на изразяване, за да го унижа още повече, отколкото това вече бе станало чрез фактите. Разликата между вчерашната му надменна самоувереност и сегашната принизеност действително му подейства така угнетително, че той се облегна немощно на стената от пръти и изпъшка с отмалял глас:
— Така, значи така е станало! Ти си Кара Бен Немзи християнинът! Иа хусн, иа мусаба, иа шаква! (О, мъка, о, нещастие, о, несрета! (Как можа всичко това да се случи в толкоз късо време!
— Как можа да се случи? — попита Сали Бен Акил, като пристъпи досами него и му метна един искрящ поглед от тъмните си очи. — Така трябваше да стане. Да, трябваше! Защото престъплението трябва да намери своето наказание, тук и там който дава любов, получава любов. Който обаче сее семената на омразата, той не може да пожъне нищо, освен единствено отмъщение. Божието наказание! Аз вчера ти пожелах спокойна нощ и радостно пробуждане. Ти не ме разбра. Аз разпознах в Бен Собата моя приятел Кара Бен Немзи, прокълнатият от вас, и веднага щом го видях, знаех, че още тази нощ ще се свърши с моята злочестина. Сега ти окайваш нещастието си. Как тепърва ще се вайкаш и ревеш, когато наказанието, което сега виждаш все още в далечина, пристъпи към теб, за да те тръшне на земята със силата на лъвски лапи!
Фактът, че Сали, неговият пленник, можеше да си позволи да му говори по този начин, възмути неговата гордост и възкреси дееспособността му. Той се изпъна в цял ръст, сви вързаните си ръце и ги издигна заплашително.
— Замълчи, червей! Защото ти и сега си само един жалък червей, макар близостта на тоя християнин да ти придава безогледната дързост да ме оскърбяваш! Вие още не сте победили! Аз виждам, наистина, всичките ми хора вързани, а робите ми освободени. На вас ви се удаде само с долно коварство да получите Ел Махбайа за малко часове във ваша власт, но радостта ви ще се превърне в горест, а ликуването ви — във вопли защото Светеца от Аба ще вдигне своята могъща ръка, за да ме освободи, а вас да погуби!
— Светеца? Ръката си да вдигне? Струва ми се, ти май беше неговата „ръка“? Нали се наричаш „Юмрук ел Марабут“! Щом виждаме пред себе си тоя „Пестник“ в такава немощна слабост, как да се боим тогава от онзи, на когото той принадлежи! Не се ли е уплашил навремето си вашия марабут от Кара Бен Немзи? Не е ли бил негов пленник? Не дължи ли на него той живота си, на него, който го е съжалил, когато, захвърлен след бастонадата, е лежал почти умиращ край блатото? И един такъв мъж наричате вие марабут? Един мъж, чиито ходила са били смазани от бой по заповед на Рейс Ефендина, да бил Махди, проведен от Аллах да донесе на човечеството благочестивост и праведност, а на вас да разтвори портите на Дженнет? О, Юмрук ел Марабут, как щях да ти се присмея, ако не беше така тъжно да слушаш един човек, на когото Аллах все пак е дал разсъдък, да изрича такива безумни дивотии!
— Мълчи, че да не задушиш от собствените си думи! — кресна му Юмрук. — Аз знам точно какво съм казал и защо съм го казал. За вашата победа няма какво да си въобразявате, защото…
— Стига! — прекъснах го аз. — Ако ти си мислиш, че знаеш какво казваш, то ние още къде по-добре знаем какво правим. Аз именно предпочитам действията пред приказките и на теб няма да ти се наложи дълго да чакаш, за да получиш чрез дела отговор на твоите заплахи. Вкарайте го пак вътре и му вържете краката!
Той поиска да се опъне, ала по мой знак довтасаха няколко асакери, които помогнаха на Бен Нил да усмири съпротивяващия се. Аз прекъснах толкова бързо с него, защото видях да идва аскери, когото бях поставил на южния бряг на полуострова на мястото на вражеския страж, за да следи за приближаването на „Шахин“. Този мъж сега ми доложи, че корабът се виждал.
Аз се бях уговорил с кормчията, в случай че на полуострова всичко е наред, да дам два изстрела от моя надалеч отекващ мечкоубиец. При този сигнал той трябваше да акостира на северния бряг на полуострова, понеже там водата бе по-спокойна, отколкото от другата страна. Видях „Шахин“ да идва, и то бързо, тъй като попътният вятър му позволяваше да си служи с платната. Когато приближи достатъчно, аз изстрелях двете цеви, след което от борда прозвуча в отговор висок трикратен вик. После „Шахин“ се плъзна на запад, за да заобиколи полуострова. Докато той описваше този завой, аз тръгнах от южната страна към северната и пристигнах там тъкмо когато навлезе в тихата бухта, където лежеше на котва и бързоходната шахтура, която Юмрук бе наредил да му построят, и на която аз гледах като на най-добрия трофей, понеже отлично подхождаше за моите намерения.
