благороднически род щеше да се ожени за сладката Хедвиг фон Тифенбах, а после тъй омразната й жена щеше да води завиден живот с прочутия поет Алмансор. А за Лена Розенбаум нямаше никой да се сети. Нека си живурка в тъга и мъка на Васерщрасе!
Щом помислеше за тази възможност, девойката се разтреперваше. Следващата й мисъл бе да рискува и да направи всичко възможно, само и само да попречи на подобен развой на нещата. В нея се оформи готов план, който трябваше да я доведе до заветната цел.
Като вихрушка тя връхлетя в бащината си къща и веднага се втурна към стаята на Соломон Розенбаум.
— Тате, трябва да обсъдя нещо страшно важно с теб!
Стария, който безумно обичаше дъщеря си, охотно я изслуша. Тя лесно го спечели за плановете си и той обеща да съдейства за осъществяването на тайните й намерения.
Така Розенбаумови прекараха Коледната вечер. Резултатите от това съзаклятничество се проявиха веднага след празника.
Още през първите следобеди подир Коледа Рихард Бертрам се изправи пред Соломон Розенбаум. Беше прекарал много мирни и спокойни часове в дома на онези възрастни хора — часове без грижи по прехраната, часове, озарени от слънцето на щастието сред своите братчета и сестричета, и му се струваше, че всичко е сън. Този ден бе излязъл на улицата за пръв път след празника, и то за да отиде в заложната къща на Розенбаум с единствената цел да откупи и да си върне златната верижка.
— Нима господинът изведнъж е станал толкоз богат? — попита го евреинът, когато видя добре облеченият Рихард и чу желанието му. — Не настоявам да платите дължимата сума тъй скоро, ама щом толкоз бързате… Трябва само да повикам дъщеря ми. Тя ви даде назаем онез’ пари и тя пази квитанцията за получаването на заложния предмет. Да, да, млади ми господине, при Соломон Розенбаум сичко трябва да е наред, щото става дума за пари и злато!
Това не зарадва Бертрам. Но какво можеше да направи? Лена влезе. Беше много бледа. С изискана любезност поздрави Рихард. Той извади парите и заложната разписка от джоба си и й ги подаде. След оздравяването тази разписка му беше създала големи главоболия, защото беше изчезнала. И полицията не я беше намерила. Едва Ван Зом подсказа на младежа, че късчето хартия може да се е пъхнало между плата на старото палто и хастара на джоба. Така и излезе.
— Но господине — каза Лена, видимо смутена, — нима тази работа е толкова бърза? Парите не ми трябват!
— Въпреки всичко ви моля да ги вземете. Дълговете потискат.
— Мислех си, че ще ви виждаме по-често у нас…
— За съжаление моята работа ми оставя малко свободно време и навярно няма да мога скоро…
Той посочи към заложната разписка в ръката й и продължи:
— Госпожице Розенбаум, бъдете така добра да ми върнете верижката!
— Нали ти прибра и заключи златната верижка? — обърна се тя към баща си.
— Тя си е все още там, дето я сложих, в чекмеджето на пулта… Ето я, господин Бертрам!
Рихард леко отвори опаковката и хвърли бегъл поглед на верижката.
— Да, тя е! Приемете най-сърдечните ми благодарности!
От заложната къща той отиде на гроба на своя пастрок. Нищо не си спомняше за погребението и не знаеше къде да търси гроба. В администрацията на гробищата получи необходимите сведения и малко по- късно застана пред надгробната могила, където почиваше човекът, който му беше като истински баща.
Странни мисли го развълнуваха, мисли, които и преди, докато с право наричаше шивача Бертрам свой баща, го занимаваха, макар и не с такава настойчивост. Кои ли бяха неговите родители? В случай че верижката с инициалите Р и X, както и със странните орнаменти по медальона действително принадлежеше на родителите му, то тогава той е роден в много добро и заможно семейство. Но как тогава се беше озовал в приюта за намерени деца? Дали по някаква причина родителите му още като невръстно и невинно дете са се отказали от него? Но цялото му същество се бунтуваше срещу подобна мисъл. Или пък го бяха загубили? Или е пречил на някого, който е имал изгода от изчезването му?
Дълго си блъска главата над тези въпроси. Едва когато потрепери от студ, Рихард се отърси от дълбоките размисли. Със странна смесица от болка и щастливо чувство тръгна обратно към Зигесщрасе, където беше новият му дом.
Там завари Ван Зом, който го очакваше. Князът го посрещна с поглед, изпълнен с напрегнато любопитство. Най-благоразумно го посъветва да не губи нито ден, а час по-скоро да си върне скъпоценната златна верижка.
— Ето я! — каза Рихард и сложи бижуто на масата.
— Ще ми разрешите да й хвърля един поглед, нали? — попита Непознатия от Индия.
Взе верижката в ръка, внимателно я разгледа и изведнъж се стъписа.
— Наистина ли това бижу е ваше?
— Разбира се. Намерили са я при мен и…
— Не, не — прекъсна го князът, — нямах това предвид. Исках да попитам дали вашата верижка не е подменена с друга от Розенбаум.
Рихард се изплаши. Той попита Ван Зом как е стигнал до това предположение. Та нали Непознатия от Индия изобщо не беше виждал верижката. Младежът припряно взе бижуто от ръката на своя благодетел, приближи я към светлината и също се стъписа.
— Това… това…
— Е?
— Това не е моята верижка. Толкова съм я разглеждал внимателно в часове на размисъл, че сега съвсем ясно забелязвам разликата — естествено, след като ме накарахте да я огледам по-подробно.
— И каква е тази разлика?
— Ами няколко са. Ей тук гравираните листенца изглеждаха по-иначе, „Р“-то и „Х“-то бяха значително по-малки от тези, а и винетките не са същите.
— Моля ви — намеси се Ван Зом, — моля ви, опишете ми точно как беше украсена вашата верижка!
Рихард изпълни желанието му, доколкото му беше възможно. Направи го без да вдига поглед от златния предмет, и то е такова старание, че не забеляза припламналите искри в очите на Ван Зом. Впрочем Непознатия от Индия успя да се овладее.
— Тъй, тъй — невъзмутимо каза той, след като младежът млъкна. — А при случай бихте ли могли да се закълнете във верността на думите си?
— Бих могъл — без колебание го увери Рихард.
— Тогава дайте ми моля за кратко време това бижу!
— Ето го. Мога ли да попитам, какво мислите да правите с него?
Очевидно надушвате някаква измама. Да не би да се каните да отидете в полицията и…
— Не. Искам да отида при Розенбаум.
— И да го заставите да ви даде обяснения? Нищо няма да ви каже.
— Старият евреин ще отрича. Очаквам го.
— А на мен цялата работа ми е много неприятна. Семейството на Розенбаум се държа приятелски с мен. Дадоха ми назаем пари…
— Срещу много добра гаранция. — … а дъщеря им дори ме покани на вечеря.
— И това си е имало причина. Но все пак заради поведението им към вас, съм склонен на снизхождение, ала само при условие, че старият мошеник не прояви прекалено твърдоглавство.
— Не мога да ви попреча да отидете.
— И не бива. В случая на карта е заложено много повече, отколкото подозирате. Почакайте ме тук! Ще ви осведомя какво е станало, колкото е възможно по-скоро.
Князът тръгна, но не към заложната къща, а най-напред отиде в жилището на Улрике фон Хелфенщайн. Там той проведе продължителен и оживен разговор със своята съюзничка, в който значителна роля играеха златната верижка и медальонът. Стана дума за Франц фон Хелфенщайн, Капитана, както и и за двамата Волф в планината. Когато Ван Зом се сбогува с Улрике, тя остана в стаята си силно развълнувана.
После князът се отправи към собственото си жилище, където побърза да си сложи една от своите
