— Не, тате! Не давам верижката!
— Не бъди глупава, дъще, живот мой!
— Вече ти казах, тате: щом Рихард Бортрам ме отблъсква, тогава и няма да си възвърне аристократичното потекло. Виждаш колко умно направихме, като набързо дадохме на твоя майстор-златар да направи копие на верижката, на което обаче не са възпроизведени съвсем точно гравираните украшения и инициали. Не, Лена Розенбаум знае какво дължи сама на себе си!
— Но туй ще струва на баща ти цели десет хиляди марки!
— Я не вярвай на тези глупави фантасмагории! Преди няколко часа Рихард Бертрам дойде да си вземе верижката, а ето че сега ни идва този човек от Швеция! Нима не виждаш тук връзката?
— Имаш основание, Лена! — кимна старият. — Ама ако наистина е тъй, тогаз биха могли да ни изпратят и полиция, та да претърсят къщата! По-добре е да покажем верижката на господина.
— Хубаво! Но искам и аз да присъствам. Няма да я изпусна от ръцете си!
— Тогаз слизай бързо с мен!
Възбудено и припряно той заслиза надолу по стъпалата, докато дъщеря му го следваше размисляйки, бавно и невъзмутимо, като здраво стискаше в ръка кутийката с бижуто.
— Туй е Лена, мойта дъщеря! — представи Розенбаум момичето.
Посетителят учтиво се поклони. Той едва не се изплаши от бледото лице на Лена, изпито от душевни терзания.
— Много сте любезна, госпожице. Вашият баща сигурно вече ви е разказал, че много обичам старите златни накити. Той искаше да ми покаже една верижка, която наскоро ви е подарил, защото, предполагам вече знаете, че става въпрос за десет хи… — …хиляди марки! — за трети път изстреля госпожа Розенбаум тези думи.
Очевидно десетте хиляди марки оказаха въздействие и върху Лена.
— Ще видите верижката — рече тя, — но само при едно условие: няма да я докосвате! Тя си остава наша собственост!
— Но нали сте я купили?
— Разбира се.
— Значи ви принадлежи! Не, аз ви моля само да ми разрешите да й хвърля един поглед.
Лена сложи верижката върху масата, но без пръстите й да изпускат двата й края.
Непознатият се приближи и я разгледа. Веднага всичко му стана ясно. В никакъв случай Соломон Розенбаум не беше придобил този накит по законен път. Това беше истинската верижка, която преди известно време Рихард Бертрам беше оставил в магазина на евреина като заложна вещ. По причини, които в момента Ван Зом все още не знаеше, те я бяха подменили с фалшификат, който бяха върнали на нищо неподозиращия поет.
Особено две обстоятелства караха княза сериозно да се замисли. Първо, че фалшификатът е бил изработен толкова бързо. Сигурно е бил поръчан светкавично, а по това можеше да се направи важно заключение за преследваната цел. Второ, че тъкмо винетките по медальона на верижката са били променени. При правилно разчитане и тълкуване се разбира, че те представляват стилизиран семеен гроб с едно „ф“ по средата и всъщност още на времето това е било достатъчно ясно указание за управителя на приюта за намерени деца за произхода на подхвърления Рихард Бертрам. Близко до ума беше и заключението, че Розенбаумови знаеха всичко това и че имаха намерение да не позволят на младия поет да проникне в тайната на потеклото си.
Оттук до пълното разгадаване на истинското положение на нещата имаше само една крачка за човек с проницателността на Ван Зом. В случая движеща сила се явяваше любовта. Лена, дъщерята на евреина, обичаше поета и искаше той завинаги да е неин. Не искаше да го изгуби чрез разкриването на истинското му име. А това непременно щеше да стане, ако Рихард знаеше онова, което неговият покровител подозираше и което бе потвърдено при беглия оглед на истинската верижка — винетките върху медальона представляваха в стилизиран вид герба на рода фон Хелфенщайн, поради което беше лесно от пръв поглед да се разгадае смисъла им като цяло. Между красиво извитите линии бе поставено едно „Ф“, а „Р“-то и „Х“-то отляво и отдясно загатваха името на намереното дете — Роберт фон Хелфенщайн.
— Е, какво ще кажете? — попита Лена, прекъсвайки бързо гонещите се мисли на княза.
— Бога ми! — възкликна мнимият управител, като мигновено се овладя. — Та това е верижката на Холмстрьомови! Няма съмнение, скъпа госпожице! Много добре съм запомнил рисунката от албума със семейните бижута и преди всичко изображението на герба е съвсем точно… Това е тя!
Госпожа Розенбаум отново отвори уста, но този път сама я затвори. И старият лихвар също не бе в състояние да проговори. Изглежда шве-дът се бореше с вълнението си. Лена продължаваше здраво да държи в ръцете си краищата на верижката. Тя притвори очи и стисна устни.
— Тя е! — повтори непознатият след кратка пауза. — Моля, кажете ми, от кого я купихте?
— Това е наша тайна! — енергично отвърна девойката. — Вие никога няма да…
С трескава бързина тя притисна накита към гърдите си. Ван Зом махна пренебрежително с ръка и каза:
— Но моля ви, скъпа госпожице! Изобщо не мисля да ви отнемам вашата собственост, стига само наистина да имате право да я задържите. Нека си поговорим спокойно! Още веднъж ви моля най-учтиво да ми отговорите на въпроса: от кого купихте верижката?
— Това не ви засяга? — ядно изфуча тя. Ван Зом се усмихна.
— Мисля, че все пак ме засяга! И ако откажете да ми дадете сведенията, за които ви моля, мой дълг е да се допитам до онзи човек, чиято собственост всъщност е верижката!
— Господи Аврааме! — изкрещя Соломон Розенбаум. — Искате да уведомите барон фон Холмстрьом?
— Не.
— Амче кой тогава?
— Някой си Рихард Бертрам!
Госпожа Розенбаум ужасено отхвърли глава и избухна в жлъчен смях.
— Отидоха, та се не видяха десетте хиляди марки! Ха-ха-ха-ха!… О, ти овча главо!
— К’во? Господин Рихард Бертрам е изчезналият син на семейство Холмстрьом? Как се радвам заради тоз’ добър клет бедняк! Само ме е страх, че не е истина. Та нали господин Бертрам си получи обратно верижката!
— Един фалшификат, добри ми човече!
— К’ва лъжа! Соломон Розенбаум има пари и състояние! За какво му е да подменя златната верижка на един голтак, за да спечели някакви си сто и петдесет, пък дори и хиляда марки.
— Той ще даде показания под клетва!
— Десет хиляди марки! — изпищя старата.
— Господи Аврааме, как може да има толкоз низко паднали хора! — завайка се старият мошеник. — Да положат лъжлива клетва само заради най-обикновена верижка!
Непознатият посегна към шапката си.
— Щом се държите по този начин, ще трябва да си вървя. Ще поискам от полицията да разпитат в приюта, където навремето е бил настанен малкият Рихард Бертрам. Там непременно има описание на верижката и медальона в документите по приемането на момчето, защото така го изисква законът.
За секунди в стаята настана тишина. Чуваше се само тихото хленчене на старата. После Ван Зом продължи:
— Преди това ми се иска още веднъж да ви посъветвам — да се разберем с добро, не държа да бъдете наказани. Не допускайте да се стигне дотам! Тръгне ли веднъж цялата работа да се разнищва от съдилищата, тогава не ви мърда дългогодишният затвор!
— Господи на моите деди! Затвор! Ужасеният Розенбаум плесна ръце.
— Във вериги и окови! — изпищя старата.
— Затвор! — промърмори като на себе си и Лена.
— И не само това. Рихард Бертрам ви желае доброто. Веднъж, когато е бил в беда, вие сте се отнесли дружелюбно към него. Той не го е забравил и затова е настроен приятелски към вас. И досега предполага, че верижките са объркани съвсем неволно. Но ако продължите да отричате, тогава… тогава ще му е много
