фон Хелфенщайн се приближи до него и му стисна ръката.
— Е, тържествено честван, Мой поете — шеговито каза Ван Зом, след като двамата с Рихард Бертрам отново седяха в каретата, — размислихте ли за вашето бъдеще? И какво решихте?
Рихард опипом потърси своя портфейл и нежно го погали.
— Хонорарът, който получих днес, благодарение на вашата добрина, ми дава възможност да изпълня едно свое сърдечно желание, Искам да помогна на моите клети братчета и сестричета в голямата им нищета!
— Очаквах подобно нещо. Но всъщност те не са ви родни братчета и сестричета, господин Бертрам. Та нали вие сте само хранениче в тяхното семейство.
— Толкова по-голяма е вината ми. Моят пастрок е правил жертви заради мен, а когато храната не им достигаше, неговите деца честно деляха залъка си с мен. Никога не съм чувствал, че идвам от сиропиталище. Това ме задължава.
— Само така! Може би иде съм в състояние да ви дам добър съвет. Ще видим!
Кочияшът спря пред малката къща на улица Зигесщрасе. Читателят вече я знае. Тя бе построена в стила на обикновена селска къщица и сред заобикалящите я внушителни вили много приличаше на малко дете, пръкнало се сред възрастни. На табелката до входната врата беше написано името на нейните обитатели — Грубе.
— Стигнахме целта си — каза князът и скочи от каретата на земята. Рихард не попита нищо повече. Мълчаливо последва своя благодетел, тъй като изпитваше към него сляпо доверие.
Отвори им старец с побеляла брада и приветливо лице. Заведе ги във всекидневната, където ги посрещна възрастна жена, излъчваща майчинска доброта.
— Добре дошли, господине! — каза тя на Рихард с подкупваща сърдечност. — Влезте, очакват ви с огромно нетърпение!
— Очакват ли ме? — учудено попита той.
Усмихната, жената отвори вратата към съседната стая. И ги посрещна силна светлина — горяха многобройните свещички на коледна елха, а близо до нея, около отрупана с подаръци маса, стояха малките братчета и сестричета на Рихард и Мари.
— Рихард, скъпи Рихард! — извика голямата сестра и го прегърна. После дойде ред на малките. Подскачаха около него и протягаха ръчичките си, за да го пипнат. Колко често беше разпитвал своя благодетел за тези малки същества, когато идваше да го посети в болницата! Князът винаги му даваше уклончиви отговори, утешаваше го, че по-късно ще ги види, и го успокояваше с обещанието, че ще се погрижи да са добре.
При тази неочаквана среща очите на Рихард се просълзиха. Той коленичи на земята, придърпа децата до гърдите си, запрегръща ги и заплака от радост. Помисли си за своя пастрок, помисли си… но не, сега нямаше време да се отдава на тъжни спомени, защото малчуганите му донесоха подаръци и той трябваше внимателно да гледа всеки един от тях и да изказва възхищението си.
— И кой ви даде всичко това? — попита ги той.
— Татко — каза едното.
— Мама — отвърна другото.
— Ами кои са те, къде са мама и татко? Малчуганите тържествено посочиха възрастните хора.
— Правилно ли разбирам? Те са… — …да, взехме децата да се грижим за тях — кимна старият човек. — Доволен ли сте, млади господине? Бъдете сигурен, че са попаднали в добри ръце. А кой съм аз…е, това ще ви обясня малко по-късно на спокойствие…
— Значи не е необходимо малките да отидат в сиропиталището? — прекъсна го Рихард.
— Какви ги говорите! Те живеят при нас от онзи фатален ден!
— Колко се радвам! И за всичко това трябва да благодаря само на вас…
При тези думи Рихард се обърна, ала благодетелят му беше изчезнал.
— Ха! — той направи няколко крачки към вратата. — Веднага трябва да отида при него!
— Чакайте, господин Бертрам! — обади се старецът. — Спокойно останете тук! Няма да го намерите. Тръгна си вече, защото не обича благодарствените излияния. А сега ме последвайте!
Грубе закрачи напред, за да осветява пътя. Минаха през едно преддверие и се изкачиха по стъпалата. Спряха пред врата с емайлирана табелка, на която смаяният младеж прочете:
— Рихард Бертрам! Това да не би да означава… — ще живеете тук в тези две мансардни стаи. Влезте!
Старецът отвори вратата и Рихард се озова в една уютна стая, до която се намираше спалнята. В първото помещение имаше писалище, а на етажерката до стената — книги. Младежът огледа всичко безмълвно. Усети, че в очите му напират сълзи.
— Ван Зом ли подреди стаята така?
— Да.
Рихард извърна глава и дълбоко си пое дъх. С усилие овладя обзелото го вълнение. Поиска да каже още нещо на пастрока на своите малки братчета и сестричета, ала беловласият човек беше изчезнал. Старецът добре знаеше, че в мигове на разтърсващи душевни преживявания трябва да останеш сам.
Малко по-късно се състоя обяснителен разговор с дружелюбните възрастни хора и когато най-сетне късно вечерта Рихард си легна да спи, бе изпълнен с такова щастливо чувство, каквото от дълги години не беше изпитвал. Имаше усещането за абсолютна сигурност и надеждна закрила, също като дете под покрива на бащината си къща, защото вече знаеше къде беше подслонен и кой се беше заел да полага родителски грижи за децата на неговия покоен пастрок. Рихард заспа спокойно и скоро потъна в хубави сънища, чиито радостни сцени го накараха да забрави страданията си от последните седмици.
17. МЕЖДУ ЛЮБОВ И ОМРАЗА
За Лена Розенбаум, дъщерята на собственика на заложната къща на улица Васерщрасе, Бъдни вечер не премина във весело коледно настроение.
Тя бе ходила многократно в болницата, за да види Рихард Бертрам, но след като веднъж й се удаде да стигне до него и лекарят установи, че посещението й има неблагоприятен ефект върху болния, всякакъв достъп до младежа й беше забранен. Въпреки всичко с ожесточена упоритост тя продължи да се появява в чакалнята, докато един хубав ден й заявиха, че не бива повече да храни надежди. Нямало да й разрешат да разговаря с Рихард, преди напълно да се е възстановил.
Отгогава в сърцето й все по-настойчиво се загнездваше мисълта, че самият Бертрам не иска да я види. Тя изстрада адските мъки на ревността, узнала, че една друга жена, която жестоко мразеше, Хедвиг фон Тифенбах, придружавана от княз Ван Зом, безпрепятствено е пускана при Рихард.
Известно време Лена не ходи в болницата. Но в късния следобед на двайсет и четвърти декември с един малък подарък в чантичката си тя изкачи стъпалата, водещи към чакалнята.
— Ах, госпожице Розенбаум! — със студена, недружелюбна усмивка каза медицинската сестра. — Господин Бертрам го изписаха.
— Изписаха ли го?
— Да. Княз Ван Зом дойде да го вземе.
При тази вест ревността й се разгоря с предишната сила. Затича се към къщи. Естествено, Ван Зом! Може би двамата са посетили Тифенбахови, а Лена Розенбаум, тази, която посрещна с отворени обятия бедния поет, точно тя остана забравена. О, тази сладникава благородническа кукла, как само я мразеше Лена!
Отдавна в нейната романтична главица се появи мисълта, че намереното дете Рихард Бертрам е потомък на благородници. Тя правеше това заключение от златната верижка с медальона. А тази мисъл правеше ясно всичко останало.
С помощта на верижката Рихард, комуто досега липсваха необходимите средства, за да може енергично да издирва сведения за произхода си, някой ден щеше да разбере, че е потомък на стар благороднически род. И ще го постигне с помощта на Ван Зом, който с приказните си богатства може да раздвижи цяла армия от детективи.
И краят щеше да е следният: придобилият законните си права на наследник на еди кой си
