целия си живот не знаеше какво са това излишни чувства или пък страх. Но ето че сега и това му дойде до главата — цяла нощ да се търкаля в леглото си, без да мигне, измъчван от тревожни мисли. А колкото и да напрягаше и да измъчваше хитрия си коварен мозък, тъмнината, обгърнала неговия неприятел, си оставаше плътна и непрогледна, както и преди.
Започна да подозира, че князът Ван Зом е този безмилостен враг, или поне, че се крие зад гърба му, защото твърде много станаха по време съвпаденията между появяването на Ван Зом в града и поредицата от провали във всичките му планове и начинания. Ала животът на княза бе твърде открит за очите на всички, за да могат тези подозрения да бъдат подхранвани. Непознатия от Индия рядко излизаше от къщи. По-голямата част от деня прекарваше в дома си.
Такива бяха докладите на всички шпиони на Капитана. Дори и младият химик Фридрих, изгарян от люта омраза към Ван Зом, му беше казал същото.
Най-сетне Хелфенщайн се отказа да издирва тайнствения си неприятел и се задоволи за известно време да прекрати дейността си като Капитан на престъпната банда. Надяваше се, че ако мирува, може би ще приспи бдителността на своя смъртен враг.
Но ето че сега му бе нанесен нов, страшен удар, не можеше да си обясни и да тълкува по друг начин загадъчното преместване на жена си от болницата на Хофман на някакво друго място, упорито премълчано от лекаря в съобщението му. Или пък „ръката от мрака“ нямаше нищо общо с това? Дали подозренията му не бяха рожба на превъзбудената му разюздана фантазия? Но по каква ли причина, по дяволите, ще вземат тъй неочаквано да преместят жена му от Роленбург кой знае къде? Час подир час Хелфенщайн напразно си блъскаше главата.
За да не стои повече в неизвестност, изморен и съсипан от безсънно прекараната нощ, на сутринта той взе първия влак за Роленбург, нетърпелив да узнае какво има да му казва шефът на болницата за настъпилия обрат. Франц фон Хелфенщайн предложи на професор Хофман да извлече от цялата работа изключително големи облаги и лекарят беше приел предложението му. Ами ако Хофман играеше нечестна игра? Ако в действителност работеше за противника на Хелфенщайн?
— Роленбург! Всички да слизат!
Банкерът скочи на перона. Потънал в размисли, той не забеляза кога бяха пристигнали.
Професор Хофман още закусваше, но веднага прие банкера.
— Къде е жена ми? — беше първият въпрос на Хелфенщайн.
— Вече не е тук, нали ви съобщих телеграфно — най-спокойно заяви лекарят.
Този отговор накара Хелфенщайн да изпадне в силна възбуда. Със сприхави думи се нахвърли върху лекаря. Било цял скандал, че в една болница с толкова добра репутация можело да се случи подобно нещо. И изобщо нали Хофман му бил обещал да прехвърли госпожа Нора в специална стая извън същинската сграда на лечебното заведение! И продължи така още доста време в същия дух.
Лекарят невъзмутимо го остави да довърши, като побутна закуската си настрани, а после бавно и внимателно сгъна кърпата за хранене.
— Господин фон Хелфенщайн — каза той, — вашите думи ми звучат сякаш искате да отправите към мен упреци!
— И ако е така? Вие не спазихте уговорката ни.
— По-висша сила, или наречете го както желаете, изпревари в случая и вас, и мен. Не успях да преместя вашата съпруга в обещаната специална стая и затова вие… няма нужда да плащате „специалния хонорар“, за който споменахте.
— Смешно! — избухна Хелфенщайн. — Кой ви говори за парите! Искам да ми дадете сметка, да ми дадете обяснение къде се намира жена ми в момента!
Професорът вдигна глава и изпитателно погледна възбудения човек право в очите.
— Изглежда смятате изчезването на жена си за някаква необяснима мярка от моя страна… да речем нещо като смяна на въздуха или пък на обстановката, или нещо подобно, нали?
Пред погледа на професора, а навярно и пред сериозния му тон, Хелфенщайн отстъпи назад.
— Правилно ме разберете, уважаеми господин професоре — каза той. — Даже и така да е, ще знам, че сте го направили за доброто на клетата болна. Но и тогава все пак имам право да разбера със сигурност…
— Лъжете се — прекъсна го лекарят. — Сигурността, която искате от мен, могат да ви дадат компетентните власти, полицията. Налага се да се обърнете към тях.
— Към полицията? — смаяно попита Хелфенщайн.
— Да. Вчера тя дойде тук в Роленбург и взе жена ви.
— Ами вие?
— Какво искате да кажете?
— Нима най-спокойно разрешихте? Не поискахте ли обяснение? Поне заради добрата репутация на вашата болница?
— Господин фон Хелфенщайн, отивате твърде далеч! Единствено аз определям какво да се направи, за да се защити честта на моето име и репутацията на моята болница. Моля ви, съобразявайте се с това!
Така приключи посещението в Роленбург — съвсем безрезултатно за Франц фон Хелфенщайн. Какво да предприеме оттук нататък? Да се обърне към властите? Разбира се, макар и формално, щеше да му се наложи да го направи. Но нямаше да го стори с кой знае какво удоволствие и трябваше да е възможно по- предпазлив. Така го съветваше нечистата му съвест. Впрочем той замина от Роленбург с чувството, че щеше да е по-разумно, ако от самото начало се бе държал с професор Хофман по-сдържано и по-учтиво.
16. НА БЪДНИ ВЕЧЕР
Често когато Рихард Бертрам отваряше очи в болничната стая, забелязваше пред себе си лицето на Ван Зом. Понякога само като бегло съновидение зърваше наведена над него миловидна главица на усмихната девойка.
— Нощ! Моя нощ! — промълвяше той тогава и затваряше очи, сякаш се боеше да не прогони красивата гледка.
Тъй минаваше ден след ден. Рихард отдавна вървеше към подобрение. Той узна какво се беше случило и възприе всичко спокойно и сдържано. Беше превъзмогнал вестта за смъртта на своя пастрок, признак, че нямаше повече опасност от рецидив на неговото заболяване. Чувстваше се вече достатъчно силен, за да излезе от болницата, обаче лекарите все още не му даваха необходимото разрешение.
На големия стенен календар се виждаше датата двадесет и четвърти декември, Бъдни вечер. Преди обед се появи Ван Зом и, както обикновено, попита Рихард дали има някакви желания.
— Само да се махна оттук! — гласеше отговорът. — Да изляза на свобода! Не искам нищо друго!
— А нима знаете какво да правите с тази свобода, как да я използвате? Наистина ли се чувствате достатъчно силен, че да подновите борбата с живота?
Рихард взе няколко листа хартия от малката масичка между леглото и прозореца.
— Отскоро работя пак. Пиша стихове. Втория том на „Картини от родината и тропиците“.
— Хонорар шейсет марки! — допълни Ван Зом.
— О, за втория том Щрикрод ми обеща седемдесет и пет! Мисля, че ще удържи на думата си.
Князът се усмихна.
— Сега виждам, че отново сте в добра форма, приятелю, Постарайте се да издържите до вечерта. Тогава ще сложите черта под миналото си!
Този ден се превърна за Рихард в цяла вечност. Най-сетне се стъмни и болногледачката му донесе няколко пакета.
— Господин Бертрам, бъдете така добър да облечете тези дрехи! Учуденият младеж отвори пакетите и в тях намери един хубав нов костюм, както и всичко необходимо към него. Кой ли му го беше изпратил? Сигурно коледен подарък от благодетеля му…
Рихард едва се позна в огледалото… а на прага на вратата се появи усмихнатият Ван Зом.
— Идвам, за да изпълня обещанието си. Свободен сте! Готов ли сте вече?
— Как… какво… защо…?
— Малка изненада, нищо повече!
