приготвихте за Капитана?
— Малко. Тя е отвън в преддверието на избата.
— Ще ми я дадете… ще ви я платя. Как действа тя?
— Човек изпада в пълно вцепенение.
— Това го знам. Искам да науча друго. Невъзможно е това средство да въздейства върху духа толкова бързо, нали?
— Не. То действа само върху тялото. Парализира определени нерви.
— Значи болният лежи парализиран и не може да говори, обаче вижда и чува всичко, което става около него?
— Да.
— И неизбежно ще умре? Стария се поколеба.
— Не — каза най-сетне неохотно.
— Това ще рече — продължи Ван Зом, — че няма да умре само ако му се налее в устата своевременно противоотрова, нали?
— Да.
— Разполагате ли с противоотровата?
— Да.
— Какво количество е необходимо от едното и от другото средство?
— Зависи от организма и съпротивителните сили на… пациента.
— Разбирам. В случай на нужда ще ми обясните подробностите. Значи ще получа и двете смеси, нали?
Стария разбра, че човекът действително има нужда от неговите сатанински знания и умения. Това до известна степен му възвърна самочувствието.
— Ако ми се заплати добре! — нахално отвърна той.
— А кой ще ми гарантира, че няма да бъда измамен?
— Аз.
По устните на Ван Зом заигра особена усмивка.
— Добре, господин Хорн — отвърна той със странна готовност. — Приемам вашата гаранция. Отровата е известна на Капитана. Ами противоотровата?
— Не е.
— Толкова по-добре. Достатъчно ли е за двете средства да ви платя двеста марки?
Очите на стария алчно светнаха.
— Разбира се.
— Ето, вземете! А сега ми дайте течностите. Аптекарят пъхна в джоба си банкнотите.
— Благодаря, господине! Елате с мен! Ще получите двете лекарства.
В предното помещение старият извади един камък от зида, а от отвора измъкна дървена кутия, пълна с малки шишенца. Избра две от тях.
— Бялото съдържа отровата, а зеленото — противоотровата. И в двете има достатъчно количество, за да направите опита десетина пъти.
— Сега-засега няма какво друго да си кажем — отсече Ван Зом. — Ако ми служите вярно, Хорн, ще останете доволен от мен. Но веднъж само да ви спипам във вероломство, спукана ви е работата!
После князът сякаш непреднамерено плъзна поглед из избата и след малко попита:
— Какво има в тези големи бурета? Вино ли?
— Не, но нещо друго, не по-малко хубаво — отлежала, висококачествена ракия.
— Не е лошо, стига само да не е менте. Имате ли чаши?
— Ето. Желаете ли една глътка?
— Разбира се. Спокойно можем да пийнем по приятелски за нашия нов съюз. Налейте, моля!
Стария напълни две чаши.
— Всъщност на хубавата ракия се пада и по една пура, нещо като лула на мира — каза посетителят, изпаднал в добро настроение.
— Да ви донеса ли пура?
— Нямам нищо против! Но по-бързо! Нали знаете, моите хора стоят на пост и ме очакват!
Стария се изкачи нагоре по стъпалата. Точно това беше целял Ван Зом. Той бързо капна няколко капки от бялото шишенце в едната чаша с ракия. Едва успя да прибере шишенцето обратно в джоба си и Хорн се върна с пури в ръката.
Непознатият посетител си запали предложената пура и посегна към едната чаша. Така за Хорн остана другата, където имаше от гибелната отрова. Аптекарят изпразни чашата си на един дъх, докато Ван Зом отпи само глътка.
— Сетих се още нещо — отново поде князът. — Отровата с вода ли се взема?
— Както искате! С вода, чай, шоколад, вино, а може и с ракия.
— Имате ли още от противоотровата?
— Нито капка.
— И е вярно, каквото предполагах, а именно, че болният вижда и чува всичко, което става около него, нали?
— Ще чува, вижда и чувства всичко, ала способността му да се движи ще бъде напълно отнета. Ще изглежда така, сякаш е изпаднал в безсъзнание.
— Тогава това средство направо цена няма… Ще ми сипете ли още една чашка ракия?
Ван Зом допи ракията си и макар че тя ужасно му гореше на езика, подаде чашата си, за да я напълнят отново. После изслуша доста дълъг разказ на Хорн за приготвянето на неговите „лекарства“. Постепенно гласът на стария ставаше все по-вял и по-немощен. Езикът му сякаш натежаваше все повече и повече, като при тежко пиянство, Внезапно аптекарят бе скован от ужасяващ страх.
— Господине — заекна той, а очите му се изцъклиха — вие сте… сте…
— Какво? — попита Ван Зом, без да откъсва от него изпълнения си с напрежение поглед.
— Вие сте ми… сипали… моята… моята отрова…?
— Ами да! Не казахте ли, че самият вие лично гарантирате за доброто й качество?
— Това е… е… е…
Останалата част от изречението се изгуби в неразбираемо хъхрене. Стария се свлече от стола си на земята като чувал с картофи и остана да лежи неподвижно прострян. Ван Зом се надвеси над него и освети лицето му с фенера.
— Така, негоднико, изпитвам моите хора! Ти ме виждаш и чуваш какво ти говоря. Сипах ти в чашата няколко капки от бялото шишенце. Резултатът е добър. Доволен съм. Но, приятелче, дали противоотровата ще подейства тъй безпогрешно? Утре ще дойда пак и ще ти налея в устата няколко капки, Ако няма резултат, тогава значи си ме излъгал и сам ще си понесеш лошите последствия. На първо време си взимам парите обратно. Ако противоотровата действа добре, пак ще си ги получиш.
Ван Зом измъкна банкнотите от джоба му и излезе от избата. Лесно отвори пътната врата като дръпна резето, а после се отдалечи, без да го види някоя от петте дъщери на аптекаря.
След като стария дълго време не се появяваше, едното от момичетата слезе в избата и тревожните й писъци накараха и другите да се притекат, Всички помислиха, че баща им е получил удар. Измъкнаха го от мазето, занесоха го до кревата му и повикаха лекаря.
В ранното утро на следващия ден един възрастен човек си купи няколко пури от магазина на Хорн, Там той научи, че аптекарят се е разболял и помоли да го пуснат да го види. Застанал пред леглото на болния, човекът извади от джоба си едно зелено шишенце, отвори устата му и капна в нея три капки от миниатюрното шишенце. Само след около четвърт час болният леко се пораздвижи и след не повече от трийсетина минути отвори уста и се опита да проговори. Но на първо време това не му се удаде. Издаваше само неразбираемо ломотене, ала непознатият посетител изглеждаше доволен. За най-голямо удивление на момичетата той бръкна в джоба си и остави върху леглото две банкноти по сто марки.
— Кажете на вашия баща, скъпи дами — обясни им непознатият дружелюбно, — че лекарството е добро! Той ще разбере какво искам да кажа, а когато му дойде времето ще се видим пак.
