че лека-полека спечели доверието й.
Когато ключарят отвори килията, за да пусне жената и малкото да влязат вътре, Борман лежеше проснат върху нара си.
Хлапето протегна ръчички към баща си и ликуващо изпищя. Ат-летическата фигура на великана силно трепна. С един скок той се озова на крака. — Густел, ти тук!? — извика той. — А, и малкият?… Ела при мен, сладкото ми момченце!
Той грабна детето, притисна го до гърдите си и покри личицето му с целувки. В същото време като диво животно с големи крачки започна да обикаля тясната килия, доколкото му позволяваха веригите. Наричаше момченцето си с най-галените имена.
Накрая той се спря пред жена си и попита:
— Значи асесорът, този пес, най-сетне ти позволи да ме посетиш, а? Изляза ли на свобода, ще му строша всичките кокали!
Тя поклати глава.
— Не, асесорът не искаше, но госпожица фон Тифенбах се застъпи за мен.
— Госпожица… фон… Тифенбах ли? Дъщерята на полковника? Слушай, внимавай!… Тук има нещо гнило!…
Борман остави детето на земята и тежките му юмруци се свиха.
— Какво ли цели с това тази фуста, а?
— Лудвиг! — умолително каза тя. — Бъди разумен! Само от състрадание!
— От състрадание ли? Глупава си като овца!… Или… — малките му очи заблестяха особено, — или си пропаднала дотам, че да ме мамиш?
Той отстъпи назад, сякаш се канеше да се засили, за да се нахвърли върху нея и да я пребие. Жената погледна мъжа си твърдо в очите.
— Ти за каква ме мислиш?… Сам знаеш, че винаги съм била с теб… следвам те през огън и вода… трябваше само да дам дума да не говоря с теб за забранени неща. И ще удържа на обещанието!
— Забранени неща ли? Ха-ха-ха!…Да не би да ми предадеш тайна бележка или пък да ми осигуриш пила за тези мои гривни, а?… Я ми подай пак момчето!… Тъй!… А сега да чуем какво имаш да ми казваш!
Тя заговори за всичко, което й идваше на ум, само не и за бедственото си положение — той не обичаше да слуша подобни неща. По едно време я прекъсна, грубо отблъсна и момченцето от себе си.
— Ями кажи, Густел,… нали си разговаряла с онази маймуна, имам предвид асесора. Колко годинки ще ми тръснат този път?
— Боже мой, ужасно е! Той спомена за петнайсет години строг тъмничен затвор. Колко често съм те…
— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна той. — Нали за да ме затворят и да си изседя цялото наказание трябва да имат и моето съгласие. Ами какво ще правиш през тези петнайсет годинки?
— Че какво да правя?… Ще работя!
— Ще работиш ли?… Слушай, я ме погледни в очите… право в очите! Той! Аз ще ти кажа какво ще направиш — ще се омъжиш!
Великанът разтърси окованите си ръце, тъй че веригите издрънчаха.
— Ще поискаш развод, проклета вещице! Но те предупреждавам! Още преди моето момченце, моето скъпо момченце, ей това тук, да получи друг баща, ти знаеш ли какво ще…
Очите му засвяткаха като очи на тигър, на който искат да отнемат малките.
— Лудвиг! — изкрещя тя. — Не влизай в грях! О, самият ти най-добре знаеш, че не мога да се откажа от теб… даже и да искам! О, Господи, въпреки всичко аз те обичам… и ще те чакам! Не, не, нашето дете не бива да има друг баща! Заклевам ти се с всички възможни клетви, че това няма да стане!
След тези думи някаква невидима кърпа изтри от душата на великана всички зли помисли. Опасният огън, който гореше в очите му, угасна, а юмруците му се отпуснаха.
— За твое щастие! — процеди през зъби той. — За твое щастие, жено. Ела тук! — Той я прегърна с една ръка и продължи: — По дяволите, все пак ти си най-добрата измежду всичката паплач, дето носи фусти!
Мъжът й се извърна настрана и изтри с пръсти очите си.
— Това проклето разкисване! Ама така става, когато човек се занимава с женуря. А сега пък тази работа с Тифенбахови… а-а, Густел, не каза ли, че онова женище те е докарало дотук?
— Да, Лудвиг.
— Но хич не ме убеждавай, че го е направила само от едно голо състрадание!
— Прав си, Лудвиг. Не е само от състрадание към мен… иска да помогне на един друг човек.
— На друг човек ли? Е, ами хайде най-сетне изплюй камъчето! Този копой тук, новият ключар де, е голям подлец. Той може да те изгони оттук преди да си свършила с дрънканиците си. Арнолд беше друг човек. Жал ми е, че натопих и него. Ах, Лудвиг, на един друг си докарал къде-къде по-голяма беда на главата! И ако си разумен, госпожица фон Тифенбах ще направи всичко възможно, за да облекчи наказанието ти.
— Е, ами говори най-сетне де!
— Става дума за Бертрам, когото заловиха заедно с теб. Борман гръмко се изсмя.
— Ах, значи онова момченце! Голям късметлия излезе, че се намесиха копоите! Иначе, казвам ти, щях да му светя маслото.
— Защо искаш да съсипеш и него? Госпожицата каза, че съдиите…
— Я ме остави намира с тези съдии!
— Добре — решително каза жената. — И така, госпожицата заяви следното: ако помогнеш на Бертрам да се измъкне оттук, тя ще помисли за малкото и ще се грижи за него!
— За малкото ли? — изръмжа той помирително. — Би било много добре, ако отдели за него нещо от голямото изобилие, в което живее. Ами защо толкова държи на този Бертрам? Да не би да има нещо по така помежду им, а?
— Не, Лудвиг. По време на взломната кражба тя го е видяла за пръв път в живота си… И още нещо Лудвиг. Тя ми обеща работа и дори ми даде пари в аванс!
— Работа ли? За да си намериш работа, нямаш нужда от тази благородническа паплач.
— Ах, Лудвиг, откакто стана тази история, никой от старите ми клиенти не желае да ми дава за гладене! Ние гладувахме, и малкият, и аз…, той все плаче, сърцето ми се къса… о, Господи!
Сълзи потекоха по страните й. Борман се навъси.
— Не реви! Знаеш, че не понасям да ми ревеш… Е, хайде, от мен да мине, ще изпълня желанието на тази Тифенбах, Но само заради малкия. А на онзи тип, на Бертрам, с радост бих осигурил няколко годинки зад решетките!… А на старите си клиенти им предай следното от мен: изляза ли пак на свобода, така ще им изгладя кирливите ризи, че пушек ще се вдигне!
Само след десетина минути великанът, жена му и малкото им дете се намираха в кабинета на съдия- следователя.
— И така, Борман, искате да направите признание, нали? — поде асесорът Шуберт със спокоен тон — Ще е само за ваше добро. Може ли и жена ви да чуе онова, което имате да ми казвате?
— И то всичко.
Съдебният писар седна на мястото си и потопи перото в масти лото. Ключарят остана прав до вратата.
— Тогава давай, Борман! Какво искате да ми съобщите?
— Че Бертрам е невинен.
— Не е ли ваш съучастник?
— Не. Никога преди това не съм го виждал.
— Как тогава се озова с вас в къщата на Тифенбахови?
— Не знам. Навярно се е изкачил по стълбата подир мен. Изведнъж чух зад гърба си вик: „Назад, подлецо!“… Подлец ми каза, господин асесор. Обърнах се и видях онзи младок, дето още мирише на мляко. Той ми изтръгна златната верижка от ръката, а аз си помислих: е, това момченце ще да го пипна за врата и ще се помайтапя с него! Точно тогава нахълтаха проклетите копои… и всичко свърши!
— Но защо го посочихте като ваш съучастник?
