— Значи досега още не сте му позволили?
— Не. Трябва да позабавя това разрешение, защото то е единственото средство, с което го държа натясно и мога да разтърся закоравялата му душа и сърце.
— Знаете ли къде живее жена му?
— На улица Уфергасе 9, на четвъртия етаж. Жена му е свестен човек. Един Господ знае как е попаднала на този негодник!
— Ако се застъпя за нея, ще й дадете ли разрешение да види мъжа си?
— Досещам се — кимна асесорът, — и с удоволствие ще изпълня желанието ви! — После замълча и като хвърли поглед по коридора, продължи: — Ето, вече идват болногледачите, за да вземат Бертрам. Докторът се е разбързал. Очевидно този случай го е притеснил.
Когато малко по-късно Хедвиг се качи в каретата заедно с Ван Зом, тя попита с умолителен глас:
— Отиваме на Уфергасе 9, нали?
Той се усмихна и даде на кочияша съответното нареждане.
След десетина минути спряха пред врата, на която бе залепено невзрачно листче с надписа: „Аугусте Борман. Гладачка.“ Ала ютията стоеше на масата в пълно бездействие. На стола — млада жена с измъчено лице държеше в ръцете си малко момченце. То беше в онази възраст, когато децата правят първите си забавни и смешни опити да говорят. Хлапенцето бодро бърбореше, от време на време спираше за малко, сякаш да поразмисли, вдигаше поглед към майка си и питаше за хиляден път:
— Де тати?
— Отиде си, миличко!
Това беше вечният й отговор, С тъжна усмивка тя милваше малкото по бледите бузки.
— Пак доди? — искаше да узнае по-нататък дребосъкът.
— Сигурно пак ще си дойде, само че няма да е днес, В този момент се почука и жената се стресна. Дали отново идваше някой от съда или пък от полицията?
— Влез! — пресипнало извика тя.
На прага застана стройна девойка с дружелюбна усмивка.
— Търся госпожа Борман. Вие ли сте?
— Да.
— Гладачката?
— Да, госпожице!
— Имате ли много работа в момента?
Ъгълчетата на устата на съсипаната от мъка жена се смъкнаха надолу.
— Хайде, тръгнете си като всички други! — с горчивина в гласа каза тя. — Аз съм жената на крадеца Борман! Да ви кажа да го знаете! Никой не ми дава за гладене, откакто.
Сълзи задавиха гласа й.
— Клета жена! — състрадателно каза Хедвиг. И на нея й беше трудно да овладее обзелите я чувства. — Че какво сте виновна вие?
— Какво казахте? — учудено попита тя.
— Намирам, че това е отвратително от страна на хората! — смело продължи Хедвиг. — Вие не можете да отговаряте за злодеянията на мъжа си. Ще приемете ли от мен работа?
И тъй като жената продължаваше да я гледа недоверчиво, тя бързо добави: — Ще ви предплатя десет марки!
Боязливо Хедвиг сложи парите в ръката на жената и последните останки от гордост и упорство, от враждебна резервираност в госпожа Борман се стопиха. Тя покри лицето си с длани и се разхълца.
— Де тати? — в този миг малкият отново почна да пита. Той поглеждаше въпросително ту непознатата посетителка, ту разплаканата си майка, Хедвиг стоеше безпомощно пред тази жалостива сцена. Най-сетне тя събра кураж, каза няколко мили думи на детето и накрая прегърна с ръка раменете на хълцащата жена.
— Успокойте се! — опита се тя да утеши госпожа Борман. — Ще дойдат по-добри времена. Аз ще се погрижа за вас и за детето ви!
Жената отпусна ръце и втренчи в Хедвиг пълните си със сълзи очи.
— Коя сте вие, че се наемате да ми помогнете?
— Казвал се Хедвиг и съм дъщеря на полковник фон Тифенбах.
— Фон Тифенбах?… О, Боже!… Хора, на които не съм сторила и най-малкото зло, ме отблъскват… а вие, на която моят мъж причини такива неприятности, вие идвате при мен, за да ми помогнете?
— Нали вече ви казах, че не сте отговорна за престъпленията на вашия мъж! Ако знаех колко сте нещастна, отдавна да съм дошла при вас. Сигурно много сте страдала от мъжа си в съвместния живот!
— Много, ах, колко много! — пак заплака жената. — Обикнах го още преди да разбера, що за човек е той. А после беше твърде късно. Вие обичала ли сте някога?
Хедвиг се изчерви и поклати глава.
— Тогава не можете да ме разберете — продължи жената на великана Борман. — Той ме е бил… той ме е мамил… той е престъпник… и все пак не мога да престана да го обичам. Понякога сама се презирам заради това… и въпреки всичко, въпреки всичко! Той също ме обича, макар по свой начин. Никога не съм имала влияние над него и нищо не съм могла да променя. После се появи детето… то е единственото същество, което… как да го кажа?… което е в състояние да му повлияе.
— Наистина ли?… О, ами тогава може би е възможно да се облекчи участта на вашия съпруг и същевременно да се спаси един човек, който без вина лежи в затвора!
Изглежда жената възприе само първата част от изречението.
— Да се облекчи участта му ли?
— Да. Ако продължи да се инати както досега, наказанието му ще бъде много сурово. А едно откровено признание ще настрои съдиите състрадателно. Обаче мъжът ви си остава груб и опърничав. Това е ужасно, защото иска да повлече със себе си към гибел един невинен човек.
— Кой е той?
— Някой си Рихард Бертрам.
— Кой, той ли бил невинен? Както чух, той е съучастник на моя мъж и са го задържали заедно с него. Нали?
— Не, той е влязъл през прозореца малко по-късно от вашия мъж, за да ме спаси. А за да си отмъсти, съпругът ви е дал показания, че Бертрам е негов съучастник.
— Но това е ужасно!
— В резултат на своето физическо и душевно състояние в момента Бертрам не може да докаже невинността си, тъй че съдбата му е изцяло в ръцете на вашия мъж.
— Да, такъв е, познавам го. Унищожава всеки, който му попречи да извърши веднъж замисленото. Не, госпожице, нищо няма да постигнете.
— Но нали преди малко споменахте за детето му! Ако бащата прегърне сина си, тогава може би закоравялото му сърце ще се зат-рогне.
— Не е изключено. Но той дълго няма да види детето си. Вече няколко пъти молих съдия-следователя да ми разреши да посетя мъжа си заедно с малкия… получавам само отказ.
— Е, съдия-следователят е асесор Шуберт. Познавам го. Ако го помоля и добре обоснова молбата си, сигурно ще ви разреши.
— О, ако бъдете така добра да го направите!
— Защо не? Но би трябвало час по-скоро. Тъкмо се канех да отида при него. Искате ли да дойдете с мен?
Младата жена вдигна умолително сключените си ръце.
— Ах, милостива госпожице!
— Не желая никакви благодарности — махна с ръка Хедвиг, — правя го преди всичко заради невинно задържания младеж. Побързайте да се приготвите!
Жената взе голям шал, наметна се с него, загърна детето, а след това последва Хедвиг на улицата, където чакаше каретата на Ван Зом. При вида на изисканото и луксозно превозно средство жената на великана Борман се поколеба, но Хедвиг я побутна да влезе. Князът й заговори дружелюбно и благо, така
