Във винарната намериха едно сепаре, където да си бъбрят несмущавано, Архитектът удобно се изпъна на стола си и рече:
— Тук наистина не е лошо. И виното е хубаво, макар че едва ли може да се мери със сортовете, които пие вашият господар.
Фридрих вдигна рамене.
— Не съм в състояние да преценя.
— Е, ами от време на време сигурно получавате по някоя глътка, а?
— Глътка вино ли? Че как ви хрумна! Ван Зом е страхотен скъперник, голяма гадина!
— Но нали когато има гости няма как да не им сервира вино… и тогава навярно и за вас остава по някоя глътка!
— Този човек и гости!? Попитайте из целия град и ще ви кажат, че с едно-единствено изключение той все още не е поканил в дома си жив човек! През всичките тези дълги месеци, откакто съм на работа при Ван Зом, не съм получил нито грош бакшиш, и то именно защото той е толкоз негостоприемен!
— Чувал съм, че Ван Зом бил милионер.
— Така е! Струва ми се, че има милиони колкото са моите спестени талери.
— И е толкова стиснат?
— Отвратителен скъперник е! И не само това. Изглежда изпитва огромно удоволствие да тормози и ядосва всичко живо около себе си. Ах, изобщо не ми говорете за тези богаташи, господин Якоб! Богатите нямат представа как се чувства клетият бедняк, който е принуден с тежък труд да печели всяка марка. Те само се перчат и надуват, не се съобразяват с когото и да било и тъпчат всичко живо с краката си. А после пък се учудват, че жънат само омраза. Уверявам ви, господин Якоб, ако някога ми се отдаде удобен случай да изиграя лош номер на този високомерен Ван Зом, знаете ли, ей тъй от сърце да му извъртя някой гаден номер, изобщо няма да се замисля!
Капитана внимателно го слушаше. Тайно в себе си се поздравяваше, че се беше запознал с толкова полезен човек. Озлобеният слуга можеше да стане ловък и послушен инструмент в ръцете му.
— Наистина е тъжно — обади се той съчувствено. — Не съм си го представял такъв този Ван Зом. Както узнах, той не ви разрешава даже невинното удоволствие в свободното си време да се занимавате с химия. Така ли е?
— Строши ми всички реторти и стъклени съдове, и то без да ми ги плати. Казва, че къщата му не била лаборатория за микстури!
— Сигурно друг на ваше място нямаше да е толкова търпелив.
— Искате да кажете, че щеше да го даде под съд за възстановяване на нанесените щети?
— Това би било най-голямата глупост. Срещу такъв човек никой тъжител не би постигнал каквото и да било. Не, приятелю, в такива случаи човек може да си помогне единствено сам.
Фридрих предпазливо се огледа.
— Лесно ви е да говорите, господин Якоб. Но какво може да направи един обикновен слуга срещу богат и известен господар? Мнимият архитект не побърза да отговаря.
— Все още твърде малко се познаваме — поде той предпазливо. — Но вие изглежда сте човек, който не се оставя лесно да му отмъкнат нещо току-така под носа. И това ми харесва. Е, ще поживеем, ще видим, драги мой. Може би ще съм в състояние да ви помогна, да ви помогна повече, отколкото можете да си представите в момента.
— Какво искате да кажете?
— Хмм — отново се измъкна червенокосият, — Като напуснете сегашната си служба, имате желание да се занимавате с химия, нали?
— Това е най-съкровеното ми желание.
— И да отворите магазин, който да ви изхранва? Но за тази цел ще ви трябват пари!
— Както вече споменах, имам спестени малко парици, а и старият аптекар ще добави нещичко, ако се оженя за неговата Йете.
— Може би. Ама дали ще стигне? Впрочем, приятелю, да ви попитам: по любов ли ще се жените за Йете, или заради…
При тези думи Якоб потърка върховете на показалеца и палеца си.
— Какво да прави човек? — смутено промърмори Фридрих.
— И това пита момък и половина като вас? Че не можете ли да си намерите друга, драги приятелю?
— Бих могъл, ама не и с пари!
— Все ще вземете някоя, която да не е гола и боса! Доколкото познавам стария, той не притежава солидно състояние. Но дори и така да беше, едва ли ще ви помогне много, Старият е също такъв скъперник като вашия княз!
— Искате да ме натъжите ли? — въздъхна Фридрих.
— Искам само като ваш приятел да ви кажа истината. Ами какво ще правите, ако след като се ожените, той не ви пусне нищичко?
— Това ще бъде нечувана мерзавщина!
— Има начини да постигнете целта си и чрез други средства.
— Не виждам с какви.
— Не споменахте ли, че искате да отворите магазин или кръчма?
— Това е моята мечта!
— Е, аз знам един човек, който може да ви осигури необходимите средства. Ще ви даде толкова, че между другото да се занимавате с любимата си химия.
— Шегувате се, господин Якоб… няма такива хора. В днешно време никой не подарява пари току- така.
— Тук сте прав. Но вие сте умен човек, разбирате много неща, а както изглежда имате разумен мироглед. Твърде стар и хубав закон е, че в живота нищо не се предлага без насрещна услуга, и този закон ще е в сила, докато земята се върти.
— Е, и? — очаквателно попита Фридрих. — Естествено че съм готов да отвърна с услуга, стига тя да е по силите ми.
— Браво! Ето че с вас се сближаваме все повече pi повече. Мога ли да попитам какво мислите за държавата и закона?
— Хмм. Моето мнение е, че законът е създаден от хората променящ се устав, който би трябвало да служи на държавата, тоест, на цялото общество, обаче най-често обслужва отделни привилегировани лица. Законът е нещо земно, човешко и следователно често заблуждава и лъже. Когато са го писали, никой не ме е питал за мнението ми. Трябва ли тогава робски да му се подчиняваме, ако вместо полза ни носи неприятности?
— Ето такива хора ми трябват — похвали го Якоб. — Струва ми се, че с човек като вас мога искрено да разговарям без никакви опасения. Чували ли сте вече за Капитана?
— Разбира се — кимна Фридрих безобидно, сякаш изобщо не подозираше накъде бие събеседникът му — Всъщност този Капитан ми харесва. Не мога да го отрека. Изглежда е мъж и половина. Какво ли не бих дал някой път да се срещна с него!
— Тъй ли?… Ами ако ви помогна да осъществите желанието си?
— Вие ли, господин Якоб? — престори се Фридрих на учуден. — Мисля, че не сте тукашен човек.
— Това нищо не означава. Капитана има свои хора наблизо и надалеч.
След тези думи сърцето на Фридрих заби по-силно. Той придърпа стола си и с приглушен глас рече:
— Господин Якоб, сега сме сами. Кажете ми откровено, защо споменахте Капитана! Действително можете да разговаряте с мен открито. Не съм хлапе.
— Защото знам, че плаща много добре и че помага на хората си с каквото може. Сигурно няма да му е трудно да ви осигури една прилична кръчма.
— И какво ще поиска в замяна?
— Нищо повече от онова, което сте в състояние да му предложите. Способните химици не се срещат под път и над път. Мисля, че можете да му окажете ценни услуги. Благодарността му ще е според тях.
Фридрих кимна замислено.
— Разбира се, разбира се… Вие лично ли го познавате?
