— Но все пак нали е…
— Страх те е! — прекъсна го тя. — Ако бях на твое място, щях да го задържа и обезвредя.
Франц само вдигна рамене.
— Имаш заешко сърце! — продължи да му се подиграва тя.
— Приказки! Добре знам какво мога да рискувам и какво не. Стига толкова! Мога ли да разчитам на теб или не? Над главите ни е надвиснала опасност. Как ще я избегнем?
— Най-после започваш да говориш разумно. Ако така поставяш въпросите си, аз нямам нищо против да отговарям. Но със закани или с ругатни нищо не можеш да постигнеш.
— Значи ти си взела камъните, нали? Кога стана това?
— Вчера вечерта. Случаят беше много удобен.
— И са те видели, така ли?
— Никой не ме видя. Подозренията им сигурно почиват на други изводи!
— Какво смяташе да правиш с камъните?
— Преди всичко да ги скрия на сигурно място. Нали човек не може с положителност да знае дали обирът ще излезе успешен по друго време!
— Я не ме убеждавай в подобни измислици! Защо премълча пред мен, че онази вечер Ван Зом е отворил вратите на дома си за нас? Аз щях да дойда с теб. Ама това не ти е било по вкуса. Искала си да измъкнеш цялата плячка само за себе си. Но вече е все едно. С единия от камъните си отишла при евреина Розенбаум. Той не го ли купи?
Нора най-подробно му разказа за пазарлъка си със собственика на заложната къща.
— Каква непредпазливост! — каза Франц фон Хелфенщайн. — Детективът те е наблюдавал, а после е бил и при Розенбаум! Ето как е узнал всичко. Така си ни поставила в ужасно положение. Този зловещ човек няма да отстъпи от условията си.
Нора пребледня.
— Имаш предвид… онази… онази лечебница… за луди?… И ти… ти ще се съгласиш?
— Че какво друго ми остава?
— Никога, драги! Опитай се и това ще бъде твоята гибел!
— Нора, не се горещи излишно! Нали имаме тридневен срок! Не е задължително още днес да вземем решение.
— Моето решение е взето отдавна — няма земна сила, която да ме заведе в такава лечебница! Имай го предвид!
Банкерът се загледа мрачно пред себе си. Той кипеше от гняв, но не се издаваше. Добре познаваше жена си. Тя беше негов съучастник и знаеше всичко, каквото бе извършил, и затова беше опасна противничка. През цялото време я мразеше — още от онзи миг, когато попадна във властта й и тя го принуди да сключат този ужасен брак. Ала никога не беше показвал омразата си пред нея. В противен случай тя хладнокръвно би го унищожила. Ето защо и този път той се престори на равнодушен.
— Разбирам те. Сигурно е дяволски неприятно да минаваш пред хората за умопобъркан. Но все още разполагам с време. Не се боя чак толкоз от детектива, че да те изпратя в лудница. Най-важното е да видим какво ще бъде поведението на Ван Зом в цялата история. Мислиш ли, че той нищо не знае и че действително ще те посети?
— Разделихме се като добри приятели.
— А може би този загадъчен таен полицай да има причини да не казва нищо на княза!
— Че какви ли ще са тези причини? По-скоро се опасявам, че след изтичането на дадения срок, този човек безмилостно ще изпълни заканата си. А дори се питам, защо изобщо ни остави вратичка, а не нанесе удара си най-безпощадно. От състрадание ли? Едва ли! Тук надушвам някаква клопка.
— Права си. Толкова неща остават неясни, а ние трябва да знаем точно за какво става въпрос. Много зависи от твоя ум и разум, Нора. Ако князът действително ти върне посещението, ще трябва да го поразпиташ, без да забележи намерението ти. Но сега… стига толкова! Уморен съм до смърт и искам да поспя няколко часа.
— Да, добре ще е първо да преспим и всичко да решаваме утре. Лека нощ!
След като госпожа Нора фон Хелфенщайн отиде да си легне, банкерът затвори зад гърба й вратата, която свързваше нейните стаи с покоите му.
„Чувства се вече в безопасност!“ — каза си той. „Успях да я успокоя. Това женище ме докара до ръба на пропастта. Но това не бива да се случва повече! Искала е да задържи скъпоценни камъни за себе си, значи да си набави цяло състояние. Вероятно се кани да ме напусне. Е, това й желание ще бъде изпълнено. Да, ще си отиде, но ще отиде там, където ще е безопасна за мен! А аз ще се погрижа всичко да стане без съпротива и без да се вдига излишен шум.“ Утрото след тази изпълнена със събития нощ беше мрачно, влажно и мъгливо. Изобщо не приличаше на декемврийски ден и мръзнейки, хората навъсено крачеха всеки по своя път.
От задната врата на къщата на Хелфенщайнови излезе мъж с червеникава коса и брада, носеше сини защитни очила. Имаше вид на човек, виждал и по-добри дни, който в момента не страда от излишък на средства, но въпреки това още държи на външността си.
Той се насочи към реката, и то към онази част от града, където мизерията се беше настанила в малките бедняшки къщици. Спря се пред стара къща. Тя беше толкова тясна, че до ниската входна врата имаше място само за две прозорчета. Там той почука. Сънено лице се появи на едно от запотените стъкла, но измина доста време преди входната врата да се отвори.
Онзи, който я открехна, беше висок човек и на всичко отгоре бе само кожа и кости. Имаше остра брадичка, носът му — още по-остър, а пък погледът му — най-остър от всичко друго. Той внимателно огледа непознатия посетител.
— Кого търсите?
— Вас — гласеше отговорът.
— Че нима ме познавате?
— Даже много добре, господин Хорн.
— Мога ли да попитам, къде…?
Това прозвуча като недовършен въпрос. Непосветеният може да предположи следното продължение: „…сме се запознавали?“ В действителност нещата стояха другояче. Доказа го и отговорът на червенокосия.
— Най-отзад — отвърна той.
След това лицето на кльощавия просветна и той каза: — Аха! Значи ви сте… един…
— Добре, добре! Не говорете толкова много, а ме пуснете да вляза!
Посетителят се вмъкна в тесния коридор и продължи до стаята. Там го посрещна задушен и лютив въздух. Вътре на една маса седяха пет грозни жени и правеха пури. Навлажненият тютюн лежеше пръснат по пода, под масата, зад печката, под столовете, по первазите на прозорците, накратко казано — навсякъде. Изпаренията едва се издържаха. Както изглеждаше стаята, тъй изглеждаха и самите жени. Те втренчиха любопитните си погледи в непознатия посетител, ала не казаха нито дума и продължиха да търкалят между пръстите си малките масурчета. Кльощавият посочи към пейката на печката и рече:
— Седнете, ако не носите някаква извънредна вест, и си запалете една пура! Когато са съвсем пресни, те имат най-приятния вкус. Ха-ха-ха-ха!
— Благодаря, не!
— Че защо не?… Йете, я дай една пура на господина!
Най-дребничката от жените, която правеше най-добро впечатление между тях, взе един готов пълнеж за пура, уви го в горния лист, засука върха й, залепи го с лепило, доста прилично на тиня, ала тъй като този клей се оказа недостатъчен да задържи листа на върха, тя си помогна със слюнка. После подаде на посетителя тази разкошна „хавана“.
Той отказа, като вдигна и двете си ръце.
— Благодаря, госпожо Хенриете. Никога не пуша. Имам болни гърди. Не понасям тютюн.
— Какво? — попита кльощавият. — Толкова ли добре познавате семейството ми? Знаете, че Йете е била женена?
— Да, както сам виждате, драги докторе!
