— Лъжи!… Лъжи!
— Принуждавате да докажа пред съпруга ви, че сте крадла. Господин фон Хелфенщайн, сега ще предприема обиск в покоите на жена ви, за да потърся откраднатите камъни. Откажете ли да ми дадете разрешението си, незабавно ще изпратя един от моите придружители за допълнителни полицейски подкрепления. А после в присъствието на цялата прислуга най-официално ще извърша обиск на къщата.
Междувременно Нора си възвърна самообладанието. Навярно беше убедена, че няма да намерят добре скритата й плячка. Тя се изправи на крака и измери тримата мъже с презрителен поглед.
— Лъжи! Нищо друго освен лъжи!
— Е, стига ни вече това нахалство! — рече Ван Зом и даде на Антон знак. — Вие знаете къде са камъните. Заведете там господин банкера! Покажете му скривалището! Но вземете и вашия другар… нужни са ни свидетели!
Банкерът тръгна пръв, а двамата полицаи го последваха. Нежеланият посетител остана сам с госпожа Нора.
Изминаха само няколко минути. После се чуха приближаващи се стъпки. Вратата рязко се отвори. Хелфенщайн се втурна в стаята.
— Крадла! — извика той и скръцна със зъби.
Банкерът свиваше юмруци и дишаше тежко. Беше изпаднал в безмерна ярост.
Жената бавно се обърна към него.
— Ами ти? Ти какъв си?
Изпълненият с голямо напрежение поглед на Ван Зом не се откъсваше от двамата. Дали щяха взаимно да се издадат?
Но за съжаление точно в този момент те се смутиха от Антон и Фридрих, които дойдоха от спалнята. Носеха откраднатите скъпоценни камъни. Появяването им сложи край на нажеженото напрежение, създало се между двамата Хелфенщайн. Жената и мъжът се отдръпнаха един от друг.
— Господин фон Хелфенщайн — каза високо детективът, — вече вярвате ли в правотата на обвинението ми?
— Няма как да не вярвам — скръцна със зъби банкерът. — Сега не ми остава друго освен да си тегля куршума! — — На ваше място не бих го направил — обади се Ван Зом с привидно снизхождение в гласа. — Още не виждам наложителна причина за подобна отчаяна постъпка. Никой друг освен нас не знае за кражбата.
Франц фон Хелфенщайн подозрително го погледна.
— Да не би да не направите донесение?
— Зависи единствено от това дали ще се споразумеем. Имам някои условия, при които ще се съглася да пощадя репутацията на семейство фон Хелфенщайн, разбира се, в рамките на законността.
— Говорете, но не искайте от мен невъзможни неща!
— Онова, което ще поискам, е напълно справедливо. Който краде, е или престъпник, или пък има болезнени наклонности. Крадец или крадла бих предал на правосъдието за наказание, ала на една болна жена мястото й не е в затвора. Броено от днес ви давам три дни срок. Ако до изтичането му госпожа Нора фон Хелфенщайн постъпи в съответно болнично заведение, да речем в Роленбург, ще мълча. Даже Ван Зом няма да научи за кражбата. Обаче ако жена ви е все още тук, ще наредя да я арестуват. Обмислете предложението ми и бъдете сигурен, ще няма да отстъпя от условията си нито на йота! Ще се изправим с вас очи в очи само в случай, че ме принудите да действам като ваш противник.
След тези думи князът си тръгна. Двамата му придружители го последваха. Пътем той ги попита:
— Във вас ли са скъпоценните камъни?
— Да. Сега сбирката отново е пълна.
— Какво каза банкерът, когато видя скритите в цокъла скъпоценни камъни?
— Направи такава физиономия, сякаш чуваше екота от тръбите на Страшния съд. Много ми се иска да присъствам на сцената, която се разиграва в момента между банкера и неговата благородна съпруга. Ваше сиятелство мисли ли, че двамата ще се съгласят с тези условия?
— Естествено жената ще се възпротиви, но доколкото познавам мъжа й, той ще ги приеме, иначе… е свършено с общественото му положение. Не вярвам да прояви внимание и тактичност към своята съпруга…
— Защо ваша светлост взе такова сурово решение по отношение на жената? Банкерът е също толкова виновен, колкото и тя!
— Прав си! Имам основателни причини. Направих шахматен ход, с който се надявам не след дълго да матирам противника си.
12. ОТРОВА…
Франц фон Хелфенщайн изпрати тримата мъже до външните стълби, за да се убеди, че те наистина ще напуснат дома му. После се затича обратно като обезумял. Завари Нора безсилно отпусната в същото кресло, в което беше изслушала и условията на Ван Зом. Тя беше пребледняла като платно, Със свръхчовешко усилие на волята банкерът си наложи да не се нахвърли върху нея и да я сграбчи за гърлото. Той кръстоса ръце на гърди и започна да обикаля нагоре-надолу из стаята. Спря се пред нея, огледа я с поглед, в който пламтеше нескрита омраза, и извика:
— Крадла!
Очите й бавно се отвориха, но в тях нямаше и следа от разкаяние или срам. Четеше се безкрайно безразличие, но безразличие, което можеше да бъде резултат единствено на истинско, достойно за завиждане изкуство да се преструва, както и на нечувано самообладание.
— Негодник! — отвърна тя с прозявка, сякаш този разговор й беше скучен.
Юмрукът на банкера се вдигна във въздуха.
— Искаш да те просна на земята ли?
Страните й се зачервиха, устните й потръпнаха, в очите й се разгоря смъртна омраза.
— Да ме удариш ли?… Ще позвъня на цялата прислуга да дойде, за да ме защити от посегателство.
— Позвъни! Нека цялата прислуга узнае защо се отнасям с теб по такъв начин!
Тя се изсмя.
— Заплашваш ли ме? Та кой си ти бе? Пес, който живее благодарение на моята милост! Само една дума от мен и си загубен! Ти, крадецът, контрабандистът, измамникът и убиецът!
Той отново направи движение, сякаш искаше да се нахвърли върху жена си, но тя му отправи безстрашен поглед.
— Овладей се, или наистина ще позвъня и ще събера цялата прислуга! Скъпи ми приятелю, по-добре ще е най-сетне да седнем разумно да си поговорим. Какво доказва изобщо фактът, че онези камъни са намерени у нас?
— Че си ги откраднала!
— О, намират се предостатъчно хора, които имат достъп до стаите ми! Крадецът просто е помислил, че скривалището при мен е по-сигурно. Скъпоценните камъни действително ли бяха скрити в моята стая? Къде бяха?
— В цокъла под проклетия стоящ часовник. Сигурно добре го знаеш.
— И кой извади камъните оттам… да не би да си ти?
— Не. Единият от полицаите.
— Тъй си и мислех. Той предварително е държал камъните в шепата си и само се е престорил, че ги изважда оттам!
— Да не би да си въобразяваш, че някой ще ти повярва на тези фантастични измислици?
— Дали ми вярваш или не, не е най-важното. В случая съществено ще е единствено мнението на съдията.
— По дяволите! Мислиш ли, че е особено умно да допуснем цялата работа да стигне до съдията?
— Не виждам нищо опасно в това. Че кой е този детектив, който дори не каза името си? Една много загадъчна личност!
