— С удоволствие ви очаквам! Тя му подаде ръка.
— А! — разочаровано възкликна той. — Помислих си, че ще ви изпратя до вас.
— За мен е голяма радост, ваша светлост. Хайде, елате!
В преддверието князът собственоръчно наметна на раменете й коженото палто и я придружи до пътната порта, където неговата карета ги очакваше, впрегната за път. Колата на фон Хелфенщайн си беше тръгнала веднага след пристигането на госпожа Нора. Фридрих отвори вратичката на каретата, а после, щом като госпожа фон Хелфенщайн и князът се качиха, отново я затвори и сръчно се метна на капрата при кочияша.
Когато колата потегли, госпожа Нора се почувства в безопасност. Тя изпусна въздишка на облекчение и удобно се понамести на възглавниците зад гърба си.
Щом стигнаха пред нейния дом, Ван Зом й помогна да слезе и с изискана учтивост се сбогува.
— Маската! — каза той на Фридрих, когато двамата останаха сами; — И карай бавно обратно!
Каретата едва бе стигнала ъгъла на следващата пресечка, когато от нея слезе един възрастен посивял господин с шапка на главата… Той закрачи бавно към дома на Хелфенщайнови. Когато наближи, остана скрит в сянката на голямата чешма със статуя над нея. Зачака. Оттам виждаше цялата предна фасада на къщата.
След известно време, което се стори на Ван Зом цяла вечност, пред портата, под светлината на уличния фенер се появи влюбена двойка. Скоро момичето се прибра в коридора, а мъжът се отдалечи, ала не след дълго се върна по отсрещната страна на улицата и спря при чешмата.
— Е, какво е положението горе? — заговори го князът.
— Там става нещо което не ми е съвсем ясно.
— Може би на мен ще ми е ясно. Видя ли те друг, Антоне?
— Не.
— А напълно ли те „изненадаха“?
— Имах това щастие.
— Добре. Разказвай!
— Намирах се в спалнята на милостивата госпожа. Това наистина ми струваше огромни усилия и голямо ораторско изкуство. Едва когато убедих камериерката, че най-скришното място е спалнята на господарката, чак тогава се съгласи, Изобщо малката е голямо дяволче и на мен още ми бучи главата от дрънканиците й. Е, по едно време, слава Богу, пристигна кола. Девойчето изтича на прозореца и… как се изплаши само когато видя, че господарката й се връща! Щом обърна гръб на прозореца, вече бях изчезнал от зрителното й поле.
— Беше се сврял под кревата, така ли?
— Естествено! Тя се опита да ме измъкне оттам, ала не я послушах. Взе да ме моли, да ми заповядва… и се разплака… а после беше вече късно. Чухме стъпките на госпожа фон Хелфенщайн в съседния салон. И тъй останах скрит под кревата. Камериерката изтича навън, за да посрещне господарката си. След малко вратата се отвори, жената на банкера влезе в спалнята си и запали светлината. Имах възможност добре да я наблюдавам. Тя бръкна в ръчната си чантичка и… най-неочаквано за мен извади няколко нешлифовани скъпоценни камъка. Успях добре да видя какви са камъните — тя ги изваждаше един по един с връхчетата на пръстите си и внимателно ги разглеждаше срещу светлината. А сега — внимавайте добре! Идва най- важното. Тя отдели един от камъните и го сложи върху масата. Точно срещу умивалника с тоалетката има издаден от стената цокъл, върху който е поставен неголям часовник. Впрочем този часовник е много скъп, защото е стил рококо или барок. Не разбирам от подобни неща. Само ми направи впечатление, че бяха забравили да го навият. Просто сочеше друг час. Та точно този часовник свали милостивата госпожа, а накрая махна и горната част на цокъла… оказа се, че е кух… и вътре в него скри скъпоценните неща. После постави всичко на предишното му място.
— Ами онзи камък върху масата?
— Точно това не ми стана ясно… До леглото има врата и тя води към коридора, оттам се стига до помещенията, обитавани от банкера. Жената изчезна през тази врата и се бави известно време. Положението ми съвсем не беше удобно и безопасно. Вече бях узнал достатъчно и ми се щеше да си плюя на петите. Измъкнах се наполовина изпод леглото, ала бях принуден отново да се скрия. Жената се върна. За мое учудване тя донесе палто, панталони, жилетка, шапка и…
— Мъжки дрехи, така ли?
— Да, а също брада, както и различни други дреболии, които не успях добре да различа.
— Облече ли тези дрехи?
— Предполагам. Защото излезе от стаята през същата врата… а аз си плюх на петите. В това време моята камериерка бра голям страх. Докато минавах като стрела през салона, за да изляза в коридора, тя се сбогува с мен по покъртителен начин. Тъй, това е моят доклад! Заключенията ще трябва вие самият да си направите. — Да — кимна Ван Зом. — Вече почти съм ги направил. Госпожа Нора се кани тайно да излезе. Ако интуицията не ме лъже, тя има намерение да превърне скъпоценния камък в пари.
— Мисля, че ще напусне къщата през задната врата. Камериерката спомена нещо такова. Тя каза, че именно през тази врата се стигало до покоите на господаря.
— Значи ще чакам при тази врата. Ти оставаш тук! Щом излезе жената, преоблечена или не, веднага ела да ме повикаш!
— Ако се измъкне през задната врата, вие сигурно ще я последвате. Тогава аз какво да правя?
— Ще чакаш тук, докато се върна. За мен е много важно този вход да не остава без наблюдение.
На срещуположната страна на улицата Ван Зом намери голяма порта с широка арка, в чиято сянка се скри. Малко след това отсреща се разнесе лек шум… задната вратичка се отвори и се появи мъж, който бегло се огледа и бързо се отдалечи. Ван Зом тръгна незабелязано подир него. Двамата пресякоха няколко улици, докато най-накрая преследваният от княза човек се спря пред ниска къща.
Това беше домът и заложната къща на вехтошаря Розенбаум.
Когато госпожа Нора фон Хелфенщайн преоблечена като мъж стигна до жилището на Розенбаумови, видя, че входната врата е заключена, нещо напълно естествено в тази късна доба. Но един прозорец все още светеше. Изглежда Розенбаумови не спяха. Тя почука.
— Кой е? — обади се гласът на старата еврейка през пролуката на едва открехнатата врата.
— Купувач — отвърна Нора, като положи усилия да придаде на гласа си по-дълбок тембър. — Розенбаум вкъщи ли е?
— Че защо да не си е вкъщи? Но вече е много късно и…
— Не приказвай, а отвори! Идвам за една чудесна сделка. Старата пропусна младия господин (поне тя взе посетителя за такъв) да мине покрай нея и да отиде при собственика на заложната къща.
— На какво дължа тази чест? — осведоми се старият, като непрекъснато се покланяше.
— Бих искал да остана насаме с вас!
Розенбаум направи знак на жена си да излезе.
— К’во е туй?
Нора му подаде скъпоценния камък.
Той го взе в ръка и го вдигна срещу светлината. Първо поклати глава, после понамести очилата си и изрови от потъналите в прах боклуци върху една маса едра лупа. Взе я и заедно с лампата се отдалечи в ъгъла, където, обърнал гръб на посетителя, известно време се занимава с камъка. След като се върна, лицето му бе променило израза си. Покашля се нервно няколко пъти, но се опита да симулира безразличие.
— И к’во ще е туй? Камъче, дето му викат яспис или ахат, и дето струва най-много няколко гроша.
— Тогава ми го върни, старче! Ще намеря други хора, които са по-добри познавачи от теб.
Щом Розенбаум разбра, че мошеническият му ход няма да мине, смени тактиката, за да не изпусне добрата сделка.
— Боже Аврааме, ама че е припрян тоз’ господин и колко лесно се горещи! Че знайте ли що за камъче е туй?
— Диамант!
— Да ми се скапе черният дроб, ако туй е диамант! Нима господинът ме прави на глупак?
— Слушай, старче, няма да участвам в тази игра! Изглежда заради младостта ми ме подценяваш.
