Може би с подобни чувства в сърцето Бертрам е стоял в онази вечер на обира и е гледал насам. Не твърдя, че е било точно така, но мисля, че е възможно. Той е забелязал престъпника и се е втурнал, за да спасява любимата си, А ето каква награда получи — намира се в следствения арест, и то изпаднал в умопомрачение.
Тогава Хедвиг вдигна глава и учудено погледна Ван Зом в очите.
— Познати са ми тези стихове. Нали още при първото ви посещение ви показах онази стихосбирка. Наистина ли авторът им, поетът Алмансор, е този Рихард Бертрам?
— Да.
— Боже мой!
Асесорът отново поклати глава.
— Странно! Кажи-речи като единствена собственост на задържания е намерена само една стихосбирка от Алмансор, и то със забележки по полетата, чието богатство на мисълта направо ме смая. А строфата, която току-що ни рецитирахте, младежът е рецитирал многократно наизуст на висок глас в килията си. А сега твърдите, че той е авторът на тези песни?
— Убедете се сам! Попитайте неговия издател Щрикрод! Направете им очна ставка! Господин асесор, тикнали сте в затвора именно Алмансор. Издателят му го беше оставил да гладува… а сега заради онези, които искаше да спаси, лежи окован във вериги!
Хедвиг припряно скочи на крака.
— Трябва да бъде освободен! Господин асесор, моля ви, освободете го!
— Това не става тъй бързо, детето ми! — опита се да я успокои баща й.
— Първо ще видим какво въздействие ще окаже погребението върху арестанта — добави асесорът.
— Аз също ще дойда! — извика Хедвиг. — Ваша светлост, настоявам да изпълните обещанието си! Ще минете да ме вземете, нали!
— Ако разрешат вашите родители!
— Не мога да откажа позволението си — обади се полковникът, вече склонен за положителен отговор — но все пак ми се ще със сигурност да знам дали Бертрам действително е поетът Алмансор.
— Ще доведат книжаря Щрикрод в килията му — заяви асесор Шуберт. — Самият аз ще рязпоредя.
След като Хедвиг остана сама в стаята си, тя се загледа насреща в тъмната постройка на Ваеерщрасе. Наистина ли там се бяха родили онези стихове, които толкова често я бяха възхищавали?
Още дълго девойката остана на прозореца, потънала в мислите си.
11. ИЗКУШЕНИЕТО
Когато вечерта каретата на банкера фон Хелфенщайн спря пред дома на Непознатия от Индия, князът току-що се беше върнал. Ван Зом хвърли кратък поглед през прозореца и чертите на лицето му се изпънаха. Изведнъж усети онова, което изпитва всеки пълководец при започването на решителна битка.
Слугата Антон стоеше до своя господар.
— Значи камериерката те покани да отидеш при нея, така ли? Това ме радва. Дали някой друг от прислугата ще те види?
— О, не! Камериерката внимава да не опетни доброто си име.
— Хубаво! Не знам колко дълго ще останат тук моите гости, но за мен е важно да ги държиш под око, след като се върнат от посещението си при мен.
Лицето на Антон придоби хитровато изражение. Цялата работа е извънредно простичка.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако се оставя господарите да ме изненадат в техните стаи. Ван Зом се усмихна.
— Великолепно! Няма да разполагаш с никакво време да се измъкнеш и ще се скриеш, за да ги наблюдаваш, нали?
— Точно това имам предвид. Вярно, че камериерката ще припадне от страх, но аз най-спокойно ще си правя наблюденията.
— Можеш да кажеш на камериерката, че господарите й ще се върнат едва в полунощ, а аз пък ще се погрижа да се приберат по-рано. Проследи онова, което ще се разиграе в спалнята, разбира се, ако не се лъжа в предположенията си.
— Ще се скрия под някое от леглата.
— Така направи! Как ще се измъкнеш после оттам, твоя работа, приятелче! Ако се окаже, че с моите догадки съм улучил истината, щом Хелфенщайнови се завърнат у дома си, ще остана на пост близо до жилището им. Ще ме намериш при голямата чешма. А сега — стига толкова! Звъни се… вече идват!
Князът излезе, за да посрещне гостите си, ала за свое учудване видя, че Нора фон Хелфенщайн беше дошла сама, без съпруга си Франц. Първата й работа беше да обясни на домакина защо е станало така и да го помоли да извини отсъствието на мъжа й.
— Съпругът ми, който не знаеше нищо за нашата набързо направена уговорка, беше вече поел друг ангажимент — каза тя. — Става въпрос за неотложни сделки. Въпреки това той опита да се освободи, но не успя. Не можете да си представите, ваша светлост, колко много съжалява…
— Най-много трябва да съжалявам аз.
— Едва ли мога да се надявам, че моето появяване поне донякъде ще е в състояние да компенсира отсъствието му. Да си призная най-откровено — сърце не ми даде да откажа посещението ни. Не ми се искаше да пропусна такъв изгоден случай да прекрача прага на княз Ван Зом като гостенка. Ето защо дръзнах да дойда сама.
— Вие сте ми сърдечно добре дошла — увери я Ван Зом. — Моля, влезте!
Той въведе госпожа Нора в работния си кабинет. Там двамата побъбриха за това-онова, докато Фридрих поднесе яденето в трапезарията.
— Една скромна вечеря на четири очи, уважаема госпожо — усмихна се домакинът. — За съжаление на моя дом му липсва грижовна женска ръка. Принуден съм да ви помоля за снизхождение.
— Този път грижовната женска ръка е налице. Разрешете ми да ви покажа колко приятно щеше да бъде, ако тук се разпореждаше някоя госпожа Ван Зом.
Госпожа Нора започна да сервира на княза и се мъчеше да му угоди по всякакъв начин. След като се нахраниха, тя изрази желание да разгледа къщата на своя домакин. Тя дори не подозираше колко много подпомогна плановете на този човек, пресметнал всичко до най-малката подробност. След кратко привидно колебание той се съгласи.
— Ще ми разрешите ли?… Фридрих ще ни придружава, за да ни осветява помещенията.
Водени от Фридрих, те започнаха да обикалят из стаите. Госпожа Нора се възхищаваше на големия разкош и богатство, които личаха навсякъде. Тя видя редки предмети и чуждоземни скъпоценни вещи, за чиято стойност и за чиито имена едва ли имаше някаква представа. Ван Зом накратко й обясни, че неговите имения в Индия все още били истинският му дом и че в тази къща живеел само временно.
Накрая те се върнаха в работния му кабинет. Сякаш изморена от богатството и пъстротата на видяното, Нора безсилно се отпусна на креслото.
— Очакванията ми бяха големи и дойдох с небивало любопитство, ваша светлост. Вие изобщо не знаете какви приказни неща се разправят по различните приеми. Но действителността надхвърля всичко, всичко, от малкото мавърче в двореца на султана — до обсипаната със скъпоценности сабя на прославения Нена Сахиб3! Просто няма как да не ви завиждам.
Ван Зом вдигна рамене и изрази съмнение:
— Защо да ми завиждате, почитаема госпожо? Заради някакво си мъртво състояние? Какво толкова видяхте в моя дом? Обзавеждането на един самотен мъж, нищо друго! Повярвайте ми, богатството само по себе си още не е равнозначно на щастие. За какво са ми например моите скъпоценни камъни, всеки един от които струва колкото състояние? За тях не мога да си купя щастие.
— Какво? — изненадано подскочи тя. — Притежавате такива скъпоценности? И вие, лош човек такъв, все още не сте ми ги показали?
— Не знаех, че за вас тази безжизнена материя има някаква стойност и важност.
— Безжизнена материя ли, ваша светлост? О, къде ли по света ще намерите женско същество, на което
